Вероника Рот
Подменена орис (29)

Глава 27
Сайра

Затиснах устата си с ръка, за да спра зловещия си, пресилен и безрадостен смях.

Сайра Кересет.

Не за първи път изричах името наум. Един-два пъти си бях мечтала някой ден да захвърля фамилията Ноавек и да приема Акосовата, в едно недостижимо бъдеще, в което с него се венчавахме. Според шотетския обичай онзи измежду съпрузите, който заемаше по-ниско обществено положение, вземаше името на другия, но можеше да направим изключение, за да се отърва от моето, което ненавиждах. Името Сайра Кересет за мен се бе превърнало в символ на свобода и сладостна нереалност.

Но Вара не искаше да каже, че се казвам Сайра Кересет благодарение на някаква възможна женитба в далечното бъдеще. Тя искаше да каже, че се казвам Сайра Кересет сега.

Най-трудно ми беше не да повярвам, че не съм Сайра Ноавек. Подозирах го, откакто брат ми ми беше казал, че във вените ни не тече една кръв, а може би откакто кръвта ми не отвори генната ключалка на вратата му. Най-трудно ми беше да повярвам, че съм част от същото семейство, което беше възпитало добротата у Акос и го беше научило на всичко за тихоцвета — това беше съвсем друго нещо.

Не смеех да погледна Акос. Не знаех какво ще видя на лицето му.

Свалих ръката от устата си.

— Какво? — сподавих аз нова порция смях. — Какво?!

— Сифа щеше да разкаже историята по-добре, но за зла беда, задачата се пада на мен, защото на косъм виси бъдещето на Огра. Когато си се родил, Акос, в семейството на Илира и Лазмет Ноавек, Сифа видяла само черни пътища пред теб. По същия начин пътеките били черни пред теб, Сайра, родена в дома на Сифа и Осех Кересет. Тя изгубила надежда и за двама ви… И тогава се случило нещо, което не се било случвало от много време. Появила се нова възможност. Ако успеела да кръстоса пътищата ви и да смени местата ви, се отваряли нови възможности, а малко, много малко от тях не водели до гибел. И тъй тя се свързала с Илира Ноавек — жена, която не била срещала по-рано и никога повече нямало да срещне, за да й представи решението. Извадили късмет, че Лазмет още не бил ходил да види детето си. Имали късмет още, че родословните дървета на двете ви семейства са толкова пъстри и богати, че хората нямало да повдигнат вежди пред нито една комбинация от черти на лицето и цвят на кожата… Срещнали се на Границата при перестата трева, която разделя Шотет от Тувхе, и си разменили децата, за да избегнат те най-черните си пътища — довърши Вара с тон на безвъзвратност. Пръстите й бяха целите в кафеникаво брашно, ноктите — изгризани до месо. — На Лазмет казали, че са му съобщили грешно, че има син. Вестоносецът бил екзекутиран, а Лазмет те приел за своя дъщеря, Сайра, и всичко минало, както Сифа се надявала.

Представих си живо как Сифа подава повитото ми в пелени телце в ръцете на Илира Ноавек, а зад тях се люшка перестата трева. Откъснах се от фантазията и внезапно кипнах от яд.

— Значи ми казваш… — приведох се над масата и насочих пръста си в нея. — Казваш ми, че майка ми се е отказала от мен и ме е дала на шайка зверове да ме отгледат — и аз какво? Трябва да съм й благодарна, защото това било за мое добро?

— Ти сама ще решиш какво да изпитваш — рече Вара и ме погледна с топлите си черни очи. — Аз мога само да ти разкажа какво се е случило.

В душата ми като в гърне кипяха неукротим гняв и истерия. Идеше ми да я разтърся, да премахна топлия поглед в очите й или да се изсмея в лицето й. Но най-много от всичко ми идеше да скоча, да избягам от болката, която препускаше по всеки изит от кожата ми и ме покриваше с черни петна.

Когато най-накрая се осмелих да погледна Акос, видях, че той стои напълно неподвижен и с каменно лице. Това ме изплаши до смърт.

— Едва ли има нужда да ви подсказвам, че във всяко зло има и по нещо добро — обади се Вара. — Ориста на всеки от вас.

— Какво за нея? — недоумявах аз.

— Неслучайно ориста не посочва име. Второто дете от рода на Ноавек ще премине Границата. Третото дете от семейство Кересет ще умре в служба на рода Ноавек. Момиче, ти си третото дете от семейство Кересет. И подозирам, че ориста ти вече се е сбъднала.

Допрях мелодраматично два пръста отстрани на шията си, за да проверя пулса си.

— Гледай колко съм била глупава да си мисля, че не съм умряла в служба…

Млъкнах.

Но това не беше истина, нали така?

Брат ми се беше опитал да ме принуди да изтезавам Акос в подземния затвор, където ни държеше в плен и насила ни беше накарал да коленичим. Бях прибрала дарбата навътре в тялото си и вярвах, че силата ще поддържа живота ми. Но тя ми изневери за миг, колкото да се счита за смърт. Сърцето ми спря, а после пак заби. Бях се върнала.

Бях умряла за семейство Ноавек, бях умряла за Акос.

Гледах го учудено. Ориста, от която бе живял в ужас, ориста, на която беше позволил да определи характера му, откакто за първи път я беше чул да излиза от братовите ми устни… беше моята орис.

И се беше изпълнила.