Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (27)

26

Атина Петридис завърза коприненото кимоно около тънката си талия и отвори френските прозорци към терасата, взимайки кафето си със себе си. Това беше любимото й време от деня: ранна утрин, час-два след изгрева, когато топлото обещание на настъпващия ден ухаеше сладко във въздуха, но океанският бриз правеше жегата удобна и приятна, а не прекалена. А тази сутрин беше още по-хубава от обикновено, с изумително небе в цвета на пиня колада, каквото може да се види само по гръцките острови, почти прекалено пищна смесица от лазурносиньо, меко розово и тъмнооранжево, излъчвана от лениво издигащото се слънце.

Всички туристи и собственици на вили все още си отспиваха след излишествата на предишната нощ, пиянството, танците и глезотиите. Но армията работници, на чиито гърбове лежеше островът — боклукчиите, доставчиците, рибарите и собствениците на бутици — бяха будни и жужаха из улиците под вила „Мираж“. Крясъците им, бръмченето на двигателите и тропането на щайгите с продукти създаваха шумен фон от жизненост и веселие на кротката сцена.

Хубаво е да си жив, помисли си Атина. И още по-хубаво е да се събудиш тук, в построената от Макис Алексиадис къща. Атина се чувстваше като императорка победителка или богиня от Олимп. Властна. Защитена. Преродена.

Тя се излегна в един от ултрамодерните шезлонги на Макис (някои от мебелите трябваше да изчезнат — тя щеше да поговори с Димитри Манцарис по-късно и да му изпрати списък с промените) и се загледа в зашеметяващите безукорно поддържани градини, които се спускаха на тераси по хълма, докато се слеят с тихото синьо море. Нямаше съмнение, че вилата е страхотна и подходящ щаб за прераждането на империя.

Доставяше й удоволствие мисълта, че Димитри й беше купил вилата. Че въпреки новото си лице, новия живот и новата самоличност — Атина Солакис, както щеше да е известна от сега нататък — все още поддържаше връзки с миналото. Връзката й с Димитри й се струваше невероятно отдавнашна. И разбира се, си беше така. Тогава Дими беше президент, могъщ, жизнен мъж в средата на петдесетте. Сега беше стар и дебел, вървеше с бастун, инвалидизиран от артритните си колена и поддържан само от спомените за миналата си слава.

Състезанието му приключи. Но моето не е. Съдбата още не е отмъстила за това, че ми отнеха Аполон.

Древните египтяни вярвали, че истинската смърт настъпва чак след като забравят името ти и вече никой не го изрича, нито пише. Жигосвайки буквите от името на сина си по телата на жертвите си („П“ върху японката, която я беше проследила до Лондон, „Л“ върху арабското момченце, и „А“ и „О“ върху безброй други нещастници), Атина се бе уверила, че Аполон ще живее. Беше си изляла гнева, отвърнала на удара на съдбата и създала паметник на скъпото си бебе, издялан не от камък, а от плътта на враговете й. Старата визитна картичка на Спирос я беше вдъхновила и й бе помогнала да прикрие истинското значение на шифрираното си послание. Но колкото повече време отнемеше на света да схване смисъла, толкова по-дълго щеше да живее Аполон. Атина щеше да продължава да пише името му, докато и тя напусне този свят. Докато духът на сина й и нейният най-после се съберат отново. И никога вече няма да ги разделят.

Тя отпи от силното черно турско кафе, към което Спирос я беше пристрастил преди двайсет години, и се замисли за предстоящия ден. Тази сутрин трябваше да говори с всичките си южноамерикански доставчици за прекомерното нарастване на цената на кокаина и да плати премии на двама от най-добрите си рекетьори в Чехия, които бяха успели да й осигурят ценен недвижим имот от „неохотен“ продавач. След това имаше два часа физиотерапия с местно момиче, наето да замени непоколебимата сестра Мери. Сладката Мери. Атина определено предпочиташе английската сестра на Питър пред Хелън, нацупеното момиче от Миконос с бръсната глава, което личният й лекар, Фарук, бе препоръчал, за да й помогне да превъзмогне накуцването с левия крак, резултат от хеликоптерната катастрофа и последна следа към старата самоличност на Атина. В нейните очи Хелън изглеждаше лишена от вкус, дебела и несимпатична. Но очевидно имаше желязна репутация като физиотерапевтка, известна с бързите си и дълготрайни резултати. А сега, в момента на прераждането на Атина, това беше единственото, което имаше значение.

Тя допи остатъка от кафето си и се завъртя, за да влезе обратно в къщата. Улови отражението си в блестящите стъклени врати и се закова на място. Последната седмица във вила „Мираж“ не само бе помогнала да заздравеят белезите й, но и лицето й да загори до лешниковокафяво. Боядисаната й тъмна коса го обрамчваше красиво и макар че никога вече нямаше да излъчва младост, зелените й очи грееха с надежда и обещание за предстоящи славни дни. Фигурата й, разбира се, винаги си беше отлична, слаба и стегната, без затлъстяването на средната възраст у повечето жени, които се предаваха без борба и се лишаваха от привлекателност и сексапил.

Не и Атина. Отново си красива, каза тя на отражението си. Легендарната й съблазнителност, изпаднала в хибернация през последните дълги дванайсет години, се връщаше към живот като деликатно цвете, колебливо разтварящо листенцата си напролет след дългата зима. Вероятно след като приключеше тежката работа по възстановяването на желязната си хватка върху империята на Спирос, щеше да си хване любовник. Някой по-млад от нея, но не чак толкова, че да не й е интересен. Очакваше я цял свят от възможности.

 

 

Физиотерапевтката влезе в кухнята. Гуменките й скърцаха с дразнещ ритъм при всяка стъпка.

Бяха едва по средата на сеанса, но Атина вече се чувстваше изцедена, не толкова от монотонността на повтаряните упражнения, колкото от почти комичната липса на характер у терапевтката. Хелън не беше груба, или поне не до такава степен, че човек да се обижда от маниерите й. Когато Атина й зададеше въпрос, тя отговаряше учтиво. А ако Атина покажеше, че изпитва болка или се изтощава от някое упражнение, тя инстинктивно спираше и чакаше, без да мрънка, пациентката й да си възвърне силите. Но въпреки това почти всичко в нея дразнеше Атина, от лесбийската й прическа и походка до грозните й, безформени дрехи — широка зелена хирургическа униформа, която криеше, поне според Атина, дебели крака, ако можеше да се съди по рулата от тлъстини по корема на момичето. Лицето й може би беше приятно, макар през повечето време да бе скрито под мъжко бейзболно кепе. Единствената впечатляваща черта бяха странните, широко разположени очи, които се струваха познати на Атина в редките случаи, когато поглеждаха право в нейните. Но Хелън беше професионалистка и се съсредоточаваше повече върху движението на лявото коляно и глезен на Атина, отколкото върху новите й, красиви черти.

Вероятно това вбесяваше Атина най-много: фактът, че тази уникално непривлекателна млада жена намираше нея, легендарната Атина, за също така непривлекателна. И не се интересуваше от нея повече, отколкото от другите си пациенти.

— Какво правиш там? — попита Атина.

Кацнала на ръба на едно от ниските тапицирани с коприна столчета на Макис, тя предпазливо разтягаше крака си.

— Приготвям ти нещо за болката — отговори Хелън с противния си акцент.

— Не си прави труда. Не взимам болкоуспокояващи — извика Атина от другата стая. — Просто имам нужда от кратка почивка.

— Не се тревожи — успокои я Хелън.

Сякаш тази млада никаквица въобще имаше шанс да разтревожи Атина Солакис.

— Това не е опиат или нещо друго, към което можеш да се пристрастиш. Просто хомеопатичен прах, който използвам с всичките си пациенти. Смесвам го с рибено масло за здрави стави и смесица от мултивитамини за енергия. Върши чудесна работа.

Атина изсумтя презрително, все още несигурна защо се чувства така раздразнена. За първи път чуваше Хелън да говори толкова много, а ако вълшебният й прах наистина вършеше работа, можеше да ускори оздравяването й. Болката в крака й не бе силна, но беше постоянна и несъмнено допринасяше за лошото й настроение.

— Добре, но побързай — заповяда тя. — Графикът ми е доста натоварен днес следобед и трябва да приключим с упражненията.

— Разбира се, госпожо Солакис — послушно отговори момичето. — Няма да се забавя.

След по-малко от минута Хелън зашляпа към нея с чаша неапетитна кафява течност в ръка.

Атина се протегна намръщено към нея.

— Какво? Какво има? — излая тя.

Когато дългите й костеливи пръсти се сключиха около чашата, дебелите пръсти на момичето отказаха да я пуснат. Сякаш не искаше Атина да изпие лекарството. Двете жени приковаха погледи една в друга и за момент Атина бе готова да се закълне, че видя нещо търсещо в погледа на Хелън. Неизречен въпрос. Колебание, но с намек и за нещо по-дълбоко. Страх? Молба?

— Нищо — отговори момичето, но все още стискаше чашата. — Няма нищо.

— В такъв случай… може ли? — попита Атина, като бавно погледна от чашата към момичето и обратно.

Тези широко разположени очи започваха да я тормозят.

Най-после, като че ли излязла от транс, терапевтката пусна чашата.

— Разбира се. Боя се, че вкусът не е много приятен.

Атина нетърпеливо поднесе чашата с гнусната течност към устните си, изпи я на две бързи глътки и се намръщи, когато последните горчиви капки се спуснаха в стомаха й.

— Гадост — промърмори тя. — Но мисля, че вече съм добре и можем да продължим. Да излезем ли пак на терасата?

Хелън се беше извърнала настрани. Когато заговори, гласът й прозвуча различно. Не така дразнещо.

— Бих му дала минута-две, ако съм на твое място — меко каза тя.

— Не искам да давам… — започна Атина, но думите й бяха прекъснати от странна болка в стомаха й.

Болката бързо бе последвана от изтръпване на върха на пръстите й, което беше трудно да се опише, но определено бе неприятно, нещо като парене.

Тя изстена и притисна ръце към корема си.

Хелън бавно се обърна към нея. Не реагира на очевидното страдание на пациентката си. Вместо това свали бейзболното кепе, остави го на масата и прокара ръка по мъха, покриващ бръснатата й глава.

Атина направи болезнена гримаса.

— Звънни на Георгиу — изсъска тя през зъби. — Кажи му… доктор Фарук…

Тя се замъчи да си поеме дъх като риба на сухо. Изтръпването в пръстите й се разпростря по ръцете и краката, затрудни движенията й, а дробовете и гърдите й бяха болезнено свити.

Какво става? Тя се забори с паниката си. Да не получавам инфаркт? Или инсулт? Ще умра ли?

Ококорена и уплашена, тя се вторачи безпомощно в Хелън. Защо тъпото момиче стоеше и не правеше нищо? Със сигурност виждаше, че нещо не е наред. Защо не отиваше да повика иконома, Георгиу, както Атина му нареди? Тя отвори уста, за да й се скара, но челюстта й внезапно се затвори. Вратът и лицевите й мускули се схванаха в ужасна, болезнена парализа, подобна на ригор. Тя размаха диво ръце и се опита да се хване за страничната маса, но не успя и се просна на мокета.

Неподвижна, с остъклени очи, гледаше как смотаната Хелън минава над нея безцеремонно, сякаш Атина е чувал с боклук. Терапевтката отиде бавно до вратата и я заключи. После затъмни прозорците и запали лампата.

Познава къщата доста добре, помисли си Атина, забелязала уверените движения на момичето, което се мотаеше из стаята, оправяше по някоя покривчица или снимка и губеше време.

Най-после доволна, Хелън седна и погледна равнодушно Атина, която лежеше безпомощна на пода. Атина изпита лошо предчувствие. Нещо явно не беше наред. Защо дебелата повлекана не ми помага? Отново се помъчи да проговори, но от устата й излезе само слюнка. Внезапно, през мъглата от страх и объркване, тя се усети.

Прахът. „Използвам го с всичките си пациенти.“

Отровила ме е. Кучката ме е отровила!

Дори в силната й паника, острият мозък на Атина все още действаше. Кое беше това момиче? Знаеше къде се намират всички ключове за осветлението и системите във вилата. Очевидно беше идвала тук и преди. Дали беше работила за Макис? Дали беше лоялна на него или на някого другиго от бандата му? Доктор Фарук я беше препоръчал. Дали и той бе от хората на Макис? Вероятно и двамата бяха част от бунтовническа клика в организацията, която планира да се отърве от нея? Димитри я беше предупредил да не идва в леговището на Макис толкова скоро след смъртта на съперника й. Само да го беше послушала!

 

 

Ела свали кепето, облегна се назад на стола и се опита да се настани удобно. Протезните рула от тлъстини, които носеше под хирургическата униформа, търкаха неприятно кожата й и затрудняваха движенията й. Но както беше научила в лагер „Надежда“, промяната на езика на тялото и походката бяха два от най-важните елементи на успешната дегизировка. Дебелината и грозотата й бяха помогнали да се почувства като Хелън, а това беше достатъчно да заблуди егоистичните и нарцисистки очи на Атина.

Беше си представяла този момент безброй пъти преди: как се разкрива пред Атина, докато тя умира, така че последната мисъл на чудовището да бъде, че дъщерята на Рейчъл Прейгър я е надхитрила и унищожила. Че тя, Ела Прейгър, е удовлетворила съдбата и най-после е отмъстила за убийството на майка си. Но сега, когато това действително се случваше, чувството за приключване й убягваше. Не изпитваше съжаление към Атина. Но макар да не искаше да го признае, беше разочарована, че играта им на котка и мишка свършва. За добро или лошо, между тях двете имаше връзка. Ела я бе усетила в манастира и бе убедена, че Атина също я е доловила. Отровно, но магнетично привличане една към друга. Сплитане на живота, съдбата и целите им, така че само една от тях да оцелее. Смъртта на Атина означаваше, че Ела е спечелила. Но също така означаваше, че играта е свършила. Ела шокирано осъзна, че това я кара да се чувства едва ли не изоставена.

 

 

— Ти! — изохка Атина.

Усилието да изрече думата беше изтощително. Тя знаеше, че скоро въобще няма да може да говори. Трябваше да се опита сега.

— Значи ме позна? — попита момичето, този път на английски, безукорния английски на американка.

Очите й се вторачиха в тези на Атина. Как не беше забелязала преди? Високите скули, тези странни, широко разположени очи…

— Ти си момичето от манастира — опита да каже тя. — Сладкарката!

Но от устата й изскочиха само завалени думи, почти неразбираеми.

Ела долови думата „сладкарка“.

— Точно така. Много добре. Аз бях сладкарката от Фолегандрос. В онзи ден ме видя в манастира.

Ела стана от стола и коленичи така, че лицето й се озова на сантиметри от това на Атина.

— Трябваше да те убия тогава, но бях прекалено неопитна. Не бях готова и изпълнявах заповеди. Но вече не. Сега играя по моите собствени правила.

Тя се усмихна, когато си помисли, че бяха взели решението за днешния удар заедно с Гейбриъл. В действителност сега играеха по техните правила, а не само нейните. Почти без да забележат, връзката им бе преминала от „учител и ученик“ към съюзници и истински партньори. Но въпреки това убийството на Атина Петридис беше лично за Ела — по начин, какъвто никога не можеше да е за Гейбриъл, независимо колко силно я мразеше и той.

Тя се протегна надолу, пъхна ръце под мишниците на Атина и я завлече в другия край на стаята и я облегна в основата на едно кресло. Парализата й вече беше почти пълна, така че бе все едно да влачиш мъртвец.

Тази жена уби майка ти, напомни си Ела, твърдо решена да не позволи и искрица съчувствие да я обърка. Рейчъл се беше молила за живота си. Беше се молила на Атина, като жена, като майка, да я пощади. Но Атина просто бе наблюдавала спокойно как Спирос бе натискал главата й под водата. Как бе удавил майка й като нежелано котенце в чувал.

Събрала сили, Ела започна монолога, който репетираше наум от няколко дни.

— Остават ти между пет и петнайсет минути, в случай че се чудиш — каза тя на Атина. — Никой няма да ти се притече на помощ. Това са последните ти мигове на земята. Бих искала да помислиш по въпроса.

Отпуснатата фигура изстена през носа си, но това беше всичко.

— Течността, която изпи, съдържаше нервнопаралитичен агент. Подобна е на „Новичок“, с който знам, че си запозната — продължи Ела. — Смъртоносна и доста болезнена. Макар и не така болезнена, както заслужаваш. Спазмите се дължат на кървенето в стомаха ти, макар че дробовете или сърцето ти ще се предадат, преди болката да те убие.

Нов стон и завъртане на очите предизвикаха силен спазъм, сковаващ и неконтролируем. В ъгълчетата на новите устни на Атина се появи пяна, знак, че нещата се движат по-бързо, отколкото бе планирала Ела. Нямаше много време.

— Истинското ми име е Ела. Ела Прейгър — каза тя бързо, като потърси реакция по лицето на Атина.

Но видя само страх и разширените зеници на човек в предсмъртно състояние. Дали се беше забавила прекалено много?

Но не. Атина би трябвало да е в съзнание до края. Отровата, която Ела й даде, нямаше ефект върху когнитивните функции на мозъка. Жертвите трябваше да чуват, виждат и разбират идеално въпреки болката.

— Майка ми беше Рейчъл Прейгър — продължи Ела, а по бузите й потекоха сълзи. — Ти си стояла и си гледала спокойно как съпругът ти е я удавил на частен плаж близо до Атина. Помниш ли?

Атина издаде ужасен гърлен звук, който можеше да е предсмъртно хъркане. От носа й потекоха сополи, но очите й останаха приковани в Ела. Не можеше да отговори, но слушаше.

— Рейчъл работила за Групата през деветдесетте години и мечтата й била и аз да работя за тях. И сега го правя. Ние свалихме хеликоптера ти, в случай че не си го разбрала. Ние унищожихме злия ти съпруг и сега аз съм тук, за да довърша работата. Ще умреш, Атина — каза Ела с разтреперан от чувства глас. — Искаш ли да ми кажеш нещо?

В очите на Атина проблеснаха сълзи. Устните й се движеха леко и безмълвно. Ела доближи ухото си до нея и се помъчи да чуе. Накрая долови една-единствена дума.

— Аполон.

Яростта заля Ела като лава. Не. Не! Не! Не! Последната дума на чудовището не можеше да е за умрелия й син. За собствената й загуба. Не го заслужаваше! Сега беше важна загубата на Ела. Болката на Ела. Отмъщението на Ела.

Тя стисна лицето на Атина в ръце и я принуди да я погледне.

— Помниш ли моята майка?! — извика тя, произнасяйки всяка дума гневно и отчетливо.

Устните на Атина се разтвориха. За последен път двете жени се погледнаха в очите. После с последно усилие на волята, надвивайки умиращото си тяло, Атина сграбчи яката на Ела с костеливите си пръсти и прошепна само една гръцка дума. Дума, която означаваше, че тя, Атина Петридис, няма да позволи на убийцата си да спечели. Че последният смях, дори в смъртта, щеше да е за нея.

— Óχι — изхъхри злобно тя.

Не.