Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (15)

14

Макис Алексиадис усети как напрежението в рамената му се усили, докато плуваше бързо. Силните му ръце го подкарваха напред в последната от стоте му обиколки. Винаги намираше плуването за чудесно облекчение от стреса, още от ранните дни, когато работеше за Спирос Петридис и трябваше да се научи да екзекутира невинни хора за господаря си, а после да спи нощем с писъците и молбите им, които непрестанно звучаха в главата му.

Разбира се, „невинни“ беше субективно определение. Обикновено белязаните бяха лоши длъжници, бизнесмени, взели заеми от Спирос, но забравили да си платят лихвата.

— Това е кражба — обясняваше Спирос на тийнейджъра Макис. — Те са крадци и лъжци. А и не е като да не са получили предупреждения.

Тази част поне беше вярна. Изгорени домове, отвлечени близки, дори отрязани пръсти бяха част от репертоара, който Спирос използваше, за да предупреждава. А когато Макис поизрасна, от него се очакваше да участва във всички тези ужаси. Стресът беше кошмарен, но плуването спаси нормалността на младото момче. В Атина имаше обществен басейн, където той плуваше упорито, докато слабите му ръце вече не можеха да се движат, а дробовете му пищяха за въздух. А щом излезеше от водата, той си казваше, че вината му е отмита, и се учеше как да вярва на самозалъгванията си.

Аз съм от тези, които оцеляват. Единственото ми задължение е да оцелея.

В наши дни стресът беше различен. Персефъни, дяволите да я вземат, все още отказваше да спи с него и дори говореше, че ще се върне в Америка, за да си изясни нещата със съпруга си, каквото и да означаваше това. Ако не беше толкова богата и влиятелна, той щеше да я е принудил да прави секс с него досега и да се е освободил от безполезния й, дрогиран мъж. Но богатите американски наследници имаха близки, които ги търсеха, и армии от адвокати, а Макис не можеше да си позволи подобна бъркотия. Не и с всичко друго, което ставаше в момента. А още по-тревожното беше, че имаше притеснителното подозрение, че май развива чувства към тази жена. Истински, дълбоки чувства, от онези, които не бе имал от… ами от дълго време. В нея имаше някакво вълшебно качество, не много различно от това, което светът свързваше с Атина Петридис в миналото.

Атина. Самото име изпълваше гърдите му с ярост и напрежение. Тя, разбира се, беше другият източник на стрес за него, надигнала се като чудовище от дълбините след всичкото това време, опитваща се да си възвърне империята, да намали тежко извоюваната му власт. Разбира се, тя вечно го успокояваше, когато се чуеха. Макис бил свършил чудесна работа. Тя била прекалено стара, изморена и физически изчерпана, за да се опита да хване юздите отново. Той, Макис, щял да остане начело на империята, а тя просто да му дава стратегически съвети. „Като председателка на борда с изпълнителния директор“, както се беше изразила Атина. Мак определено не хареса аналогията. Изпълнителните директори докладваха на председателите. Но аналогиите й бездруго нямаха значение, защото Макис не вярваше на нито една дума. Действията говореха по-високо от думите, а какво беше клеймото върху удавеното момче, ако не сигурен знак, че годините на Атина като безмълвен партньор бяха приключили?

„Л“ не означаваше Лагониси, както някои глупаци вярваха. Вече не. Това беше знакът на Спирос, преди да се запознае с Атина. Простото клеймо на селянин, сдобил се с власт. Но Спирос отдавна го нямаше, а Атина не беше проста селянка. Нейното „Л“ означаваше нещо съвсем различно и Мак го знаеше. Беше част от голяма мозайка, много по-сложна мозайка. Само преди седмици не само единият, но и двамата братя Кувлаки, Пери и Андреас, двама от най-доверените подчинени на Макис, бяха брутално убити, а труповете им бяха жигосани с различни букви — „А“ и „Р“. Атина можеше и да не стои зад убийствата. Но който и да ги беше поръчал, я познаваше интимно и разбираше тайния й код и какво означаваше. Че говореше за миналата й загуба и настоящата й ярост. За нуждата й да си възвърне контрола, независимо на каква цена. За нуждата й да доминира. Да спечели.

Тези знаци не можеха да бъдат приети небрежно.

Излизайки от огромния басейн с олимпийски размери на вила „Мираж“, Макис се избърса и отиде до масата, където го чакаше Камерън Макинли. Шотландският адвокат и посредник се бе издигнал до основен играч във вътрешния кръг на Големия Мак през последните няколко години и го съветваше в почти всяко начинание на бизнес империята му. Висок и слаб, едва ли не мършав, Камерън беше блед като албинос, с прозрачна кожа и светла русочервеникава коса и леденосини очи, физическа противоположност на работодателя си. Честно казано, той винаги беше плашил Мак с дългите си костеливи пръсти и странния си говор, толкова мек, че сякаш шепнеше. Слава богу, рядко се налагаше да се срещат лично. Камерън живееше в Лондон и двамата мъже обикновено общуваха по телефона. Мак имаше проблеми с доверието, когато ставаше дума за адвокати и имейли. Но в този случай проблемът беше толкова сериозен, че само личната среща щеше да свърши работа.

— Какво имаш за мен? — попита Мак, като се настани срещу шотландеца в мокрия си бански.

— Сестра Елена още е в манастира — прошепна Камерън. — Но предполагам, че скоро ще се изнесе.

— На какво основание мислиш така?

— Ежедневната й рутина се промени. Деликатно, но се промени. Прекарва повече време вън от манастира, съвсем сама. А и някои от старите съюзници на Атина предприемат стъпки.

— Кой?

— Константинос Пападакис. Тъкмо изрита дългогодишните си наематели от укрепената си като крепост къща за гости в Корсика. Освен това миналата седмица докара самолета си в Атина, а пилотът му е на повикване.

Константинос Пападакис беше стар приятел на Спирос Петридис и му беше кум на сватбата с Атина.

— Мислиш ли, че се опитва да я премести? — попита Мак.

Камерън кимна.

— Да. И не е единственият, който се подготвя.

Камерън изреди солиден брой бивши обожатели на Атина и богати лоялни на Петридис типове, които бяха прехвърлили солидни суми в анонимна сметка на Каймановите острови през последния месец.

— Тя със сигурност се свързва със старите си приятели.

Напрежението в гърдите на Макис се усили. Той прокара ръка през мократа си коса.

— Трябва да изглеждам така, сякаш я подкрепям.

— Да — кимна Камерън.

— Хората трябва да знаят, че приветствам завръщането й. И че винаги съм се смятал само за помощник. В съответствие с желанията на Спирос.

— Точно така.

Макис се облегна на стола.

— Ако нещо й се случи, трябва да изглежда като нещастен случай. Или естествена смърт. Като инфаркт.

Сините очи на Камерън не мигнаха.

— Не е невъзможно. Тя е в края на средната възраст вече и тялото й е преживяло сериозна травма.

— Или падане? — размишляваше Мак на глас.

— Случва се.

— Например във вода?

Камерън кимна.

— Около островите има опасни течения.

Мак прехапа устни и потъна в безмълвно размишление. Ако Камерън беше прав и Атина вече подготвяше помощници и план за бягство от сегашното си скривалище, значи бе време за действие. Съдбата благославяше дръзките и въпреки че Мак не беше достатъчно смел, за да се бори с Атина директно (познаваше достатъчно добре съпругата на бившия си господар, за да се страхува от нея и способността й да отмъщава), той не възнамеряваше да се търколи послушно като паленце, докато тя му отнема всичко. Всичко, което беше спечелил.

— Какво мислиш за това?

Мак се наведе напред и описа плана си, докато адвокатът слушаше напрегнато. Планът определено беше рискован, но не беше невъзможен. Изричането му на глас повдигна настроението му. За първи път от много дни Макис Алексиадис започна да се пита дали все пак в края на тунела няма светлина.

 

 

Докато Макис и Камерън обсъждаха стратегията, в подножието на скалите стоеше мъж, неподвижен като статуя, и наблюдаваше всяко движение във вила „Мираж“, точно както правеше през последните два дни. Познаваше всеки камион за доставки, който влизаше и излизаше от вилата, както и точното време на пристигането и отпътуването на всеки слуга от къщата. Знаеше в колко часа светваха светлините в басейна, както и сутрешната и вечерната рутина на господаря на вилата. Кога се къпе, кога пие кафе, кога тренира, вечеря, прави секс и спи. Беше научил ритъма на къщата като лоялно куче, запомнило действията на господаря си и очакващо всяка негова нужда.

И чакаше.

 

 

Марк Редмейн се усмихна великодушно, когато Гейбриъл се приближи към масата му за закуска.

— Моля, заповядай.

Двамата мъже никога не бяха затоплили отношението си един към друг. Редмейн намираше агента звезда на Групата за груб и предизвикателен до неподчинение, а Гейбриъл смяташе шефа си за арогантен богат нарцисист, на когото можеш да се довериш не повече, отколкото на търговец на змийско масло на конференция на мошеници. Тази сутрин обаче Редмейн поне беше склонен да прощава.

Намираше се в Париж и бе отседнал в любимия си хотел, „Жорж V“. Случайна делова конференция му бе предложила желязно оправдание да пристигне в Европа и да провери различните мисии на Групата тук. А и съпругата му, Вероника, бе решила да остане в Хамптън и така осигури на Марк свобода да се наслаждава на всичко, което Париж и момичетата в „Крейзи Хорс“ предлагаха. Но най-хубавото беше, че след трудното начало Ела Прейгър най-после бе прехванала безценна информация снощи. Ако звездите се подредят правилно, момичето можеше да ги отведе право при Атина Петридис.

Гейбриъл се настани срещу шефа си и мигновено му поднесоха чаша от най-хубавото перуанско кафе.

— Гладен ли си? — попита Редмейн. — Препечените филийки с авокадо са великолепни.

— Не — отговори Гейбриъл с типичния си чар и такт.

Редмейн се скова.

— Както искаш. Да говорим делово тогава.

— Предполагам, че си видял информацията.

— Видях я — широко се усмихна Редмейн. — Знаех си, че бяхме прави да я изпратим там. Нещата, които прехвана в онази вила, а? Златен прашец. Възможно ли е тази Елена да е тя? Може ли да е Атина?

— Не е невъзможно — призна Гейбриъл.

Редмейн се намръщи.

— Е, какви са алтернативите? Според теб? — наблегна той многозначително.

— Може да е близка сътрудничка. Или помощничка — каза Гейбриъл не съвсем убедително.

— Не мисля така — възрази Редмейн. — Мястото е било идеално за Атина през всичките тези години: отдалечено и безопасно. А и Ела прехвана разговори между Алексиадис и няколко от хората му, които навеждат на мисълта, че Елена е нещо повече от сътрудничка. Очевидно е изключително важна фигура в организацията на Петридис. Ела също така съобщи за почти маниакален интерес към Елена от страна на Макис. Всичко това сочи към самата Атина.

— Както казах, възможно е — призна Гейбриъл неохотно. — Ела прихвана и дейност в интернет, която сочи, че Мак проучва различните подстъпи към манастира в Сикинос, включително и времето на прилива.

— Изненадващо усилие за важен човек като него, ако не става дума за Атина — отбеляза Редмейн.

— Вярно е — съгласи се Гейбриъл. — Но няма да сме сигурни, докато не узнаем.

— Точно така — потвърди Редмейн. — И затова се нуждаем от агент в манастира. Колко скоро можем да изкараме Ела от Миконос?

— Ела? — намръщи се Гейбриъл. — Тя не е най-подходящата за работата, господине. Прекалено неопитна е.

— О, не знам. Смятам, че досега свърши чудесна работа, нали? — небрежно каза Редмейн, като почисти трохите от устата си с ленена салфетка.

— Да, господине, но работата й на Миконос беше различна.

— Не виждам как.

— Беше събиране на информация — процеди Гейбриъл през стиснати зъби.

— И това е същото — каза Редмейн. — Изпращаме я, тя прави една от „психичните си снимки“, от които професор Диксън е толкова въодушевен, потвърждава самоличността на сестра Елена и си заминава.

— С цялото ми уважение, господине, това е сериозна операция. Ако Елена е Атина, Ела ще е в ужасна опасност и вие го знаете.

— В случай че не си забелязал — каза Редмейн, като реши да пренебрегне нахалството, — тя е под покрива на Макис Алексиадис от седмици. А той е прочут като един от най-опасните мъже в света.

— И аз съветвах срещу това — напомни му Гейбриъл.

— Хм — изсумтя Редмейн. — Е, не знам какво да ти кажа, Гейб. Сгреши тогава и сега пак грешиш. Младата дама е много по-способна и находчива, отколкото я мислиш — каза той, като махна с ръка, сякаш можеше да прогони рисковете на експедицията до Сикинос като досадна муха. — Тя е смела. Също като майка си — добави Редмейн, като погледна с носталгия.

Гейбриъл едва се сдържа да не го халоса. Как можеше да говори за Рейчъл Прейгър в подобен момент? Въобще ли нямаше срам?

— Ела вече доказа, че може да се справи с Големия Мак, което не е лесна работа, както и двамата знаем — продължи Редмейн. — А сега трябва само да идентифицира Елена, а не да се занимава с нея. Тя ще се оправи.

— Господине.

Гейбриъл стисна зъби, но гневът закипя в гърдите му като завиращ чайник. Шефът се опитваше да представи равнодушието си към безопасността на Ела като комплимент, знак на доверие в нея, когато се готвеше да я захвърли безразсъдно в бърлогата на лъва. Едва ли не сякаш искаше да й се случи нещо ужасно. Да я убият. Макар че в това, разбира се, нямаше никаква логика.

— Ти самият каза миналата седмица, че Ела се нуждае от стратегически изход от вила „Мираж“ — каза Редмейн, когато долови недоволството на Гейбриъл и хитро реши да използва собствените му думи срещу него. — Каза, че не можем да очакваме от нея да задържи Макис Алексиадис завинаги. И че вече се е сдобила с полезната информация и трябва да я изкараме от вилата.

— Имах предвид да я изкараме и изпратим у дома — рязко отговори Гейбриъл. — Или поне в сравнителна безопасност в Атина. А не да я вадим от вилата, за да я изпратим срещу една от най-опасните жени в света.

— Потенциално най-опасната — заядливо отвърна Редмейн, като напомни на Гейбриъл собствените му съмнения относно самоличността на сестра Елена. — Както ти самият каза, тя може да е само сътрудничка. Освен това Ела няма търпение да потегли натам.

— Вече си обсъдил въпроса с нея?

— Чрез Никос Анастас — небрежно отговори Редмейн, пренебрегвайки смайването на агента си. — Тя няма търпение.

— Разбира се, че няма търпение — изръмжа Гейбриъл горчиво. — След всичко, което й разказа за смъртта на родителите й. Тя иска отмъщение.

— Каквото ние й разказахме — строго го поправи Редмейн. — Ти също участваш, Гейбриъл. Не го забравяй.

Гейбриъл не беше забравил и сега се раздвижи с неудобство на стола си.

— Понякога трябва да казваме на хората това, което се нуждаят да чуят — оправда се Редмейн с лекотата, с която се оправдават хората без съвест. — Никога не изпускай от поглед голямата картина, Гейбриъл. По-голямото добро.

Редмейн допи кафето си и остави чашата си решително.

— Добре. Ти ще уведомиш Ела, че скоро ще я изкараме от Миконос и ще я върнем в Атина, за да я подготвим за мисията в Сикинос. Дадох на Никос четири дни, за да уреди новата й легенда.

Гейбриъл поклати глава, но не каза нищо. Четири дни не бяха достатъчни. Ама въобще не бяха достатъчни. Но Редмейн нямаше да промени решението си. На всичкото отгоре, дори Гейбриъл осъзнаваше колко е важно да вкарат свой човек в манастира колкото може по-скоро, преди „сестра Елена“ да изчезне отново. Ако тя наистина беше Атина Петридис, последния път, когато изчезна, никой не я чу в продължение на цели дванайсет години.

— Не забравяй, единственото, което Ела трябва да направи, е бърза снимка и да я идентифицира — каза Редмейн, като се опита да го успокои. — А ако е Атина, ще изпратим опитен екип, който да свърши нужната работа. Няма да изложа Ела на повече риск, отколкото се налага. Имаш думата ми.

Думата ти, горчиво си помисли Гейбриъл. Сякаш тя струва хартията, на която е написана.

— Чух за случилото се с братята Кувлаки — каза той безизразно, променяйки темата по начин, който се надяваше да притесни Редмейн и да изтрие мазната усмивка от мутрата му. — Убийствата. Жигосването.

— Хм — изсумтя Редмейн, без да издаде нищо. — Гадна работа.

— „А“ и „П“ очевидно — каза Гейбриъл. — Послание от Атина?

— Може да се предположи — провлечено отвърна Редмейн.

— Освен ако е била накисната — промърмори Гейбриъл. — Някой е използвал визитната й картичка, за да изглежда, че тя е поръчала убийството?

Редмейн дори не мигна.

— Не мисля така. Не че има голямо значение. Имам предвид, ние няма да проливаме сълзи за Пери и Андреас, естествено.

— Естествено — кимна Гейбриъл. — Значи не знаеш нищо повече за убийствата?

Редмейн повдигна вежди лениво.

— Повече?

Гейбриъл прикова очи в неговите.

— Сигурни ли сме, че Атина стои зад убийствата?

Редмейн отвърна на погледа му хладнокръвно.

— Ти ми кажи, Гейбриъл. Сигурни ли сме? Аз съм. Но вероятно въпросът е дали ти си сигурен?

Няколко минути по-късно Гейбриъл тръгна по улица „Бокадор“ и се опита да потисне мрачното чувство, което сви сърцето му. Беше получил „думата“ на Марк Редмейн, че ще предпази Ела. Но прекалено много от думите на шефа се бяха оказали лъжливи през годините, или поне полуистини — например това, което криеше за убийствата на братята Кувлаки. Лъжите на Редмейн винаги бяха в служба на Групата, разбира се, и за „по-голямото добро“. Но лекотата, с която се изплъзваха от устата му, беше притесняваща. Напомняше на Гейбриъл за собствения му баща, човек, когото се опитваше да забрави напълно.

Що се отнася до излагането на Ела на риск, каква беше истината? Гейбриъл не можеше да си обясни мотивите на шефа, когато ставаше дума за нея, и това го безпокоеше. От една страна, Редмейн очевидно я ценеше като новото тайно оръжие на Групата. Като човек приемник, биологична суперкамера, разузнавателно оръжие, надхвърлящо мечтите дори на ЦРУ, той не би искал да й се случи нищо лошо. От друга страна, като човешко същество, той изглеждаше в най-добрия случай безразличен към нея. А в най-лошия може би беше неприязнено настроен към нея въпреки носталгичните му спомени за майка й. Изглеждаше сякаш Редмейн се страхува от Ела Прейгър, въпреки че Гейбриъл не можеше да си представи защо.

Думата на Редмейн не означаваше нищо. Гейбриъл можеше само да се моли, че накрая безценните способности на Ела ще я предпазят. Не само от Редмейн, но и от безбройните други опасности, на които я излагаше животът в Групата.

Горчивата истина беше, че Гейбриъл не можеше да я защити. Точно както не бе успял да защити Мира преди години.

А това го тормозеше най-силно.