Алекс Кош
Нурарихьон по неволя (17)

Глава 17

Щом видях експлозията в затворената територия, реших да не чакам разрешение от Кристина Даймънд, което можеше и да не последва, и мълчаливо напуснах колата. Постарах се да се скрия от любопитни очи в сенките, гмурнах се в земята, с лекота преминах под оградата и продължих под земята, заобикаляйки множество комуникации, докато не се приближих до горящата сграда. Още малко време ми отне да се измъкна внимателно от една от тухлените стени вътре и да се огледам. Като цяло ситуацията беше абсолютно неясна, но поне успях без проблем да разделя присъстващите в сградата на добри и лоши, защото за мен всички с изключение на Месиел и Лора бяха врагове. Малко ме смущаваха някакви зомбита или упири, които явно бяха на страната на приятелите ми, но способността на Месиел да въздейства на същества обясняваше всичко съвсем логично. Вече размишлявах как най-добре да обезвредя Рей Даймънд и приятелите му, когато през покрива влетя още един вампир. Висш или просто по-силен, но на него, изглежда, „котаракът“ не можеше да влияе по никакъв начин, така че побързах отново да се скрия, преди вампирът да ме забележи. Само с крайчеца на ухото, в най-буквалния смисъл на думата, изслушах разговора му с по-малкия му събрат:

— Господарю, той подчини мен и упирите! — извика вампирът, потвърждавайки предположението ми за Месиел.

— Боклук.

Последваха няколко пукота, когато главите на упирите започнаха да се пръскат, като се започне с вампира, който беше хипнотизирал Лора. Както се казва, кармата в действие.

— Значи всичко е заради телохранителя! — изкрещя Рей Даймънд. — Господин Ветал, те нападнаха нашия цех, за да навредят на общото ни дело! Моля ви, убийте ги!

Ама че хитра гадинка.

— Разбира се, те ще умрат в страшни мъки — надуто каза увисналият във въздуха вампир и се спусна долу при приятелите ми. — Но първо искам да разбера кой ги е изпратил тук…

Като цяло имах голям късмет. Веднага ми хрумна щастливата мисъл, че вампирът не е живо същество, поне според повечето легенди. Освен това упирите и помпозният летящ мъж, гледани със специалното зрение, което получих от трупоядите, изглеждаха малко по-различно от другите хора и дори от йокая. И въпреки че не можех да пренасям със себе си през стените живи организми, успявах да го правя много добре с предмети, които не надвишаваха с много собственото ми тегло, което многократно бяхме тествали в лабораторията на Семьонов. Затова реших да рискувам и да се опитам да завлека появилия се вампир с мен под земята и да го оставя там, главното е той да не тежи много повече от мен.

И се получи! Вампирът дори да изписка не успя, преди да се окаже издърпан в пода, където веднага го пуснах и тялото на опасното същество мигновено стана част от бетона. Зрението на трупояд не показа и следа от душевна енергия или органична материя на това място, което означаваше, че току-що бях открил нов гарантиран начин за убиване на вампири освен слънчева светлина и кол през сърцето — молекулите на съществото се бяха смесили с бетона, буквално ставайки част от него. От вампира не беше останало абсолютно нищо и дори да можеше да се регенерира от кръв, тя също вече не съществуваше.

След като се уверих, че с вампира е свършено, аз се преместих в една от стените и отново надникнах в залата. Тук цареше напрегната тишина, нарушавана само от съскането на водните пръскачки и тежкото дишане на покритото с рани трио. Искаше ми се и тях да ги дръпна в пода и да ги убия, точно като вампира, но за разлика от него и тримата очевидно тежаха много повече от мен. Освен това едно е да убия някаква си твар, а съвсем друго — човек, дори да знам, че той си е истинска твар.

Но и просто така да стоя и да гледам също не можех, трябваше да отвлека вниманието на тримата от Месиел и Лора. Затова плавно изплувах зад Рей Даймънд и тихо казах:

— Ти ще умреш!

Подозирах, че някой от тримата ще реагира агресивно на появата ми, затова веднага потънах обратно в пода и успях да видя как над мен прелита нещо блестящо.

— Кой е тук?! — с треперещ глас извика червенокосият младеж.

— Ще умреш! — извиках отново, премествайки се към другата стена.

— Рей Даймънд, ти ще умреш! — повторих вече от трето място.

И, между другото, изобщо не лъжех, защото всички хора рано или късно умират.

— Никой да не мърда! — раздаде се гръмка заповед и в залата на цеха се втурнаха множество хора, начело с Кристина Даймънд.

Подозирам, че охраната реагира далеч не веднага само защото са ги държали настрана от това място поради някаква особеност на производството, например използването на труд на упири. А може би дори са правили нещо забранено тук. Кой знае?

Госу и Дони, разбира се, не бяха допуснати тук. Аз реших да остана в стената и да наблюдавам какво ще последва, без да разкривам присъствието си.

— Какво е станало тук? — изстреля Кристина към по-малкия си брат.

Браво на нея, много се сдържа. Аз на нейно място веднага щях да започна да бия братчето си. С ритници. Много дълго. И едва тогава, може би, но далеч не със сигурност, щях да изслушам обърканите му обяснения. Кристина се държеше толкова спокойно, сякаш е успяла някъде по пътя от колата до сградата да погълне конска доза успокоително.

— Вампирите полудяха и ни нападнаха! — излая в отговор Рей, докато трескаво се оглеждаше. — И още някой ме заплашваше! Но не знам кой! Беше някакъв мъжки глас!

Последните му думи прозвучаха някак съвсем не на място.

— От теб вони на алкохол от километър — направи гримаса червенокосото момиче и посочи Месиел и Лора. — По-добре ми кажи те какво правят тук?

Тук очите на Рей започнаха да се стрелкат, но той изненадващо бързо се взе в ръце и намери доста логичен отговор:

— Откъде да знам? Вампирът ги взе под контрол и ги доведе тук. И нас също! Сигурно е искал да изяде всички!

Кристина Даймънд известно време мълчаливо гледаше брат си.

— Знаеш ли, не си чак толкова глупав. Кой би си помислил — тя обърна поглед към двамата приятели на брат си. — И вие ли бяхте под контрола на вампира?

— Да!

— Разбира се!

— Отлично — кимна момичето. — Придържайте се към тази версия.

Е, какво друго да очаквам? Сега можех да изскоча от стената и да заявя, че знам всичко, но беше по-добре да не издавам способността си. Все още разполагахме със свидетелствата на Лора и Месиел, а те със сигурност нямаше да мълчат. Но за да не може никой нищо да им направи в суматохата, аз бързо се върнах до входа на цеха и влязох през вратата.

— Какво става тук? — попитах настоятелно.

Кристина Даймънд явно се канеше да каже, че не трябва да съм тук или дори да ме отпрати, но навреме се опомни. Не беше в положение да се кара с медиум. Освен това до мен се появи и Леонард с неговата инвалидна количка.

— Да, кажете, и на мен ми е интересно — каза той.

— Не знаем какво точно, ако знаехме, че това… — объркано започна Кристина Даймънд, поглеждайки предпазливо Леонард, но бързо се взе в ръце. — Очевидно вампирите са превзели тази сграда и са довели брат ми и вашите помощници тук с помощта на хипноза.

— Да бе, очевидно — изсумтях аз, гледайки подозрително плешивия медиум. Защо появата му смути момичето толкова много? — Интересно, какво ли ще кажат моите помощници за тази история?

— На думите им не може да се вярва, те са били под въздействието на Висш вампир — припряно каза Кристина Даймънд. — Може да им е внушено всичко.

— А защо решихте, че това е бил Висш вампир? — попита Леонард. — И къде е той сега?

— Явно е избягал — неуверено отвърна момичето. — И само Висш вампир би могъл да поеме пълен контрол над толкова много хора. Между другото, собственият ми брат е пострадал от това!

Да, разбира се, че ще прикрива задника на брат си, сякаш можеше да е иначе. И отново, колко жалко, че нямам ампула с душевна енергия на демон на измамата, щях да ги разоблича всички. Но истината е, че дори и да разбера истината от Рей Даймънд, къде трябва да отида с тази информация? Целият град така или иначе е под контрола на това семейство. Разбира се, имам връзки в полицията на Барса, в църквата и съм член на Асоциацията на медиумите, но към кого от тях мога да се обърна с такъв въпрос? Не и към Леонард, разбира се.

Всъщност какво пречи на Даймъндови да се отърват от нас още тук, за да не изтече информация? Предполагам, че не трябва да си търся проблеми, докато не се свържа с Джен и баща ми и не им разкажа всичко, което се случи тук. Все някаква застраховка ще е.

Оставих Кристина с Леонард и се насочих към Лора и Месиел.

— Добре ли сте?

— Да — уверено кимна Лора и посочи с поглед мястото, където бях завлякъл вампира в бетона. — Това си ти, нали?

С едва забележимо кимване продължих да ги разпитвам и научих кратка, но изчерпателна версия на случилото се тук от Месиел. Лора все пак през голяма част от времето е била под въздействието на вампирския Зов. След като научих подробностите за плановете на Рей Даймънд за момичето, наистина много съжалих, че не се опитах да го издърпам в пода. Може би не целия, но да го оставя без крака и онова, което беше между тях, би било точно подходящото наказание.

Кристина поглеждаше в нашата посока с голям интерес, но ние говорехме тихо, а и многобройните служители на компанията, които разчистваха развалините и гасяха отделни локални пожари, вдигаха много шум. Накрая момичето не издържа и само дойде при нас.

— Много съжаляваме, че сте попаднали в такава ужасна ситуация — обърна се тя към Лора. — Но всички виновни ще бъдат наказани, а вие непременно ще получите подобаващо обезщетение.

— Значи абсолютно всички виновни? — язвително уточни Лора.

— Хората, попаднали под влиянието на вампир, не са виновни за нищо, те не са действали по собствена воля — някак абстрактно отговори Кристина. — Ще проведем задълбочено разследване, ще разберем кой е позволил незаконно окупиране на нашия цех и какво точно се е случило тук — тя ме погледна многозначително. — Но това ще отнеме време, а междувременно трябва да решим проблема с мините.

— Нали и двамата сме наясно, че това са глупости? — уточних аз, като реших да не играя игричките на Кристина Даймънд. — А и след това, което се случи тук, за никакво сътрудничество и дума не може да става.

— Но нали никой не е пострадал — отбеляза момичето, гледайки Лора и Месиел. — Сигурна съм, че ще можем да удовлетворим всички претенции от страна на вашите помощници.

— Лично аз искам Рей Даймънд да бъде кастриран — ухили се Лора. — Ако краят е такъв, ще бъда напълно удовлетворена.

— Сега във вас говори стреса — намръщи се Кристина. — Сигурна съм, че след като си починете и внимателно осъзнаете всичко случило се, ще промените мнението си.

Е, така или иначе не разчитах особено на адекватна реакция от нейна страна.

— Сега ще се върнем в хотела, а утре си тръгваме оттук — предупредих момичето аз. — Ще изпратя цялата информация относно детайлите на поръчката на Асоциацията. Нека те да решат какво да правят по-нататък със заплахата от мината.

Момичето явно беше недоволно, но не рискува да спори с мен. Подозирам, че тя просто нямаше ясно разбиране как да се държи сега — да заплашва или да се опитва да преговаря. Но, така или иначе, сутринта определено трябва да се очакват някакви действия от страна на Даймъндови, след като напълно осъзнаят заплахата от мината.

Извън завода Дони и Госу напрегнато ни чакаха близо до колата на Леонард. Виждайки сестра си жива и здрава, младежът облекчено въздъхна, а и възрастният йокай очевидно се зарадва от завръщането на Месиел.

— Добре ли си? — притеснено попита Дони, прегръщайки сестра си.

— Да, благодарение на Мес — потвърди момичето и отново разказа всичко от напускането й на хотелската стая.

По някое време с тих шум от колелата на инвалидната му количка към нас се приближи и Леонард.

— „Стим“, значи? — попита той. — Това вече е много интересно.

— Тоест това, че упири работят в производството не е толкова интересно? — попитах аз.

— Законът не го забранява — сви рамене медиумът. — Няма прецеденти, за разлика от производството на наркотици. Определено ще докладвам за това на съответните органи.

Разбира се, първото нещо, което направих, беше да попитам къде точно трябва да се докладва това? Очевидно не на полицията в Даймънс.

— В ОСС — отговори медиумът. — Островната служба за сигурност, те се занимават с наркотиците.

— За първи път ги чувам.

— О, те са корави момчета — разбиращо кимна Лора. — По-добре да не ги срещаш, но сега ще се радвам да ги видя тук.

— Но за йокаите е по-добре да не пресичат пътищата им и да си тръгнат оттук утре — отбеляза Леонард. — А сега, ако нямате нищо против, ще ви закарам до хотела. Както се казва, тясно, но удобно.

— О, да, определено не искам да пътувам с хората на Даймъндови — съгласи се Лора.

В този момент от територията на завода излязоха тримата младежи, начело с Рей Даймънд, и се насочиха към колите. Изглеждаха уморени, но изненадващо доволни. Изглежда си мислеха, че са се измъкнали от бъркотията и вече нищо не ги заплашва. Червенокосата гадинка дори се ухили, когато видя групата ни, и изпрати въздушна целувка на Лора.

— Ще го докопам — навъсено заяви Дони. — Тук е под закрила, но в Барса мръсникът няма да ми избяга.

— Шегуваш ли се?! — възмутих се аз. — Няма да чакаме толкова дълго. Ще измисля нещо много по-рано. Обещавам, че няма да живее дълго.

Казвайки това, разбрах, че не само казвам истината, но и искрено искам, и най-важното, мога да имам пръст в смъртта на човека. И при това се чувствах съвсем нормално, никакви съмнения или чувство за вина. Може би някой ден ще имам, но засега наистина исках да убия Рей Даймънд.

— Мога да обиколя покрайнините на града и да потърся агресивни същества — предложи Месиел. — Малко внушение и всички ще започнат да преследват този подъл човек.

— Не е лош вариант — съгласих се аз. — Може би ще се заемеш с това утре.

— Ще се престоря, че не съм го чул — направи гримаса Леонард. — По-добре ми кажи какво смяташ да правиш със съществото от мината?

Подозрително погледнах медиума.

— А какво става с принципа за ненамеса?

— Вече се намесих достатъчно много — усмихна се мъжът добродушно. — Така че кажи какво мислиш да правиш със заплахата от дълбините на планината?

За начало трябваше да разкажа на него и моите „помощници“ за приключенията си в мините.

— Първоначално наистина мислех да намеря някой подходящ за кралица Снежанка — признах аз. — Имам огледала със себе си, исках да ги подобря и да ги използвам, за да намеря най-добрия кандидат. Но сега единственото ми желание е да оставя всичко както си е и да оставя фрагментите да летят където си искат. Добивът ще спре, а градът с времето ще опустее, но това вече няма да е мой проблем.

— Но ти не би го направил, нали? — с усмивка попита Лора. — Тогава ще загинат обикновени хора, а и джуджетата очевидно също ще пострадат. А ти обеща да им помогнеш.

— Да принудиш човек, при това с добро сърце, да стане съпруг на ледено същество също е доста съмнително решение — отбеляза Дони. — Аз определено не бих се зарадвал.

Аз свих рамене.

— Да убивам кралица Снежанка също не ми се иска. Освен това, без нейната защита Даймъндови просто ще хванат всички джуджета и ще ги принудят да работят за тях.

— Мога да се опитам да й въздействам — неуверено предложи Месиел. — Вярно, ако това същество е толкова силно, колкото казват джуджетата, най-вероятно ще се проваля.

— А що за сериали всъщност гледа? — попита Лора. — Може би това по някакъв начин ще ти даде някакви идеи как може да се разбереш с нея? Често неадекватните хора реагират добре на теми, които предизвикват силни емоции.

— Ами разни женски сериали, драми — отговорих, след като помислих малко и си припомних образите от многобройните ледени огледала. — Гледала ли си „Наруто“?

— „Наруто“? — заинтересува се Лора. — Какво е това?

— Популярно аниме.

— За първи път го чувам — озадачено каза момичето. — Аз гледам много анимета — тя влезе в телефона си и известно време търси в него. — Няма такова аниме.

Хмм… но аз определено видях Наруто в оранжевия му гащеризон, а и сцената ми беше много позната и се разиграваше някъде около Световната война на Шиноби. Тоест, поне четиристотин епизода са били заснети, което означаваше, че анимето трябва да е известно.

— А мангата за човека, който искаше да стане Хокаге?

Помислих, че може би просто името е променено, но дори по сюжета нищо подобно не беше известно в този свят.

— Това е много странно — казах озадачено.

Но тя не би могла… Не, не, това не може да бъде. По принцип дълбоко в планината тя явно няма нито сателитна, нито кабелна телевизия, така че кралица Снежанка би могла да получава сигнала отвсякъде, дори и от моя свят.

— И така, какви са плановете ти занапред? — напомни за основния проблем Леонард.

— А вие нямате ли идеи?

— Все пак това е твоя работа и ти решаваш — отвърна медиумът. — Вече казах, че специализирам в малко по-различни неща.

— Честно казано, много ми е интересно как ще се държат Даймъндови утре — признах аз. — Тогава ще реша какво да правя по-нататък. Разбира се, ще възложа на моите хора да търсят възможни решения на този проблем, може би ще имат някакви идеи.

В резултат на това, след като се върнах в хотела, веднага се свързах с танукито и Семьонов, които търпеливо чакаха завръщането ми от мината, и подробно им описах всичко, което се случи, включително срещата с вампира. Последното особено зарадва Семьонов и той веднага поиска достъп до онази част от бетонния под, в която бях вградил летящия кръвопиец. Дори беше готов да дойде лично с плазмен трион, за да изреже нужното парче, и аз трябваше да обещая, че ако все пак реша да помогна на Даймъндови, задължително ще впиша тази клауза в новия договор. Също така помолих Джен да направи подробен списък на точките от вече подписания договор, които Даймъндови бяха нарушили, и едва след това най-накрая си взех душ и си легнах. Йокаите доброволно решиха да стоят на стража, в случай че възникнат още някакви проблеми, и аз не спорих с тях.

Докато заспивах, си мислех каква е вероятността кралица Снежанка наистина да е гледала аниме от моя свят? И дали не може да се включи не някой сериал, а примерно новини? А ако връзката не е еднопосочна, възможно ли е да се влезе и в интернет? Ще е нужен само рутер, който да преобразува сигнала от „леден формат“ в Wi-Fi? Макар че… това вече ще е отвъд границите на фантастиката, разбира се.

До сутринта никой не ни обезпокои, но след закуска до хотела приближи цяла делегация от коли, изпълвайки улицата. Изглежда самият глава на семейство Даймънд беше дошъл да ме види, и май ни предстоеше доста интересен разговор.