Алекс Кош
Нурарихьон по неволя (12)

Глава 12

— Това е невъзможно — уверено заяви Григорий. — Ник и Руслан са професионалисти, не могат да бъдат хванати неподготвени. А и да си тръгнат просто така — също.

Освен това бойците бяха защитени с мои гофу, а както показа опитът на Плешивия, те се справяха доста добре с парченцата, във всеки случай — с едно със сигурност. А и дори да бяха улучени, телата им трябваше да са тук. Претърсихме целия лагер, но така и не ги намерихме. Дори огледахме началото на всеки тунел, надявайки се да видим някакви следи, но всичко бе напразно.

— Това не ми харесва — каза Гриша, докато оглеждаше напрегнато пещерата, стиснал здраво оръжието си. — Тук явно има някой, а никой не ни е предупредил.

— Ама ти сериозно ли? — нямаше как да не кажа нещо саркастично. Винаги съм се изумявал от глупави фрази като тези във филмите на ужасите. Хората изчезват, кръв блика, наоколо се търкалят отрязани крайници, а някой казва: „Това не ми харесва“. Вярно ли?! Сега ни остава само да се разделим и да тръгнем в различни посоки. — Извинявай, но това си беше очевидно още след първия лагер и липсващата храна.

— Ти си медиум — без раздразнение, но все пак с недоволство ми напомни онзи, когото наричах Каската. Той беше единственият, който носеше кръгла военна каска с прибор за нощно виждане. — Пошаманствай там нещо и ги намери.

— Да! — каза тежката си дума Плешивия.

Между другото, това не е най-лошата идея. Разбира се, не би било възможно да се намери конкретен и най-важното, жив човек с помощта на онмьойдо, поне аз не знаех такива руни, но без проблем можех да настроя търсенето просто на човешка душевна енергия.

Начертах руна върху енергопроводима хартия, направих от нея малко самолетче и го пуснах във въздуха. И то веднага полетя уверено напред, показвайки ни пътя… точно до руната на Джеймс на стената. Изглежда, че това беше нейният страничен ефект — да улавя не само ледени парчета, но и други артефакти, съдържащи душевна енергия.

И самолетчето се залепи за каменната стена. Но най-изненадващото беше, че там вече имаше привлечени други неща — руната на Джеймс някак си беше успяла да събере всички останали фрагменти от огледалото, с изключение на този, който улучи Плешивия. Овалната сребриста повърхност беше почти перфектна, с изключение на едно липсващо парченце отстрани, около една седма от цялото огледало, както бях предположил първоначално.

— Това ли е? — зададе доста риторичен въпрос Гриша. Очевидно бяха посветени в детайлите на този случай, може би дори по-добре от мен.

— Очевидно. Огледало, направено от лед, чиито фрагменти по някаква причина се опитват да убият хора.

— А какво ще стане, ако се събере изцяло? — попита Каската.

— Не знам, но ще ми е много интересно да проверя.

— А може би не трябва? — малко нервно попита Плешивия.

„Трябва, Плешивия, трябва“, отговорих му мислено аз.

Върнах се обратно в палатката, взех запечатаното парченце от пода с помощта на импровизиран инструмент, направен от поднос, покрит с руни за защита от студ, и го занесох до руната на Джеймс. Веднага щом свалих запечатващото гофу от него, парченцето беше привлечено към огледалото на каменната стена. Повърхността на овала се съедини така, сякаш никога не е била чупена.

— Какво стана? — тихо попита Каската.

Не бързах да поглеждам в огледалото, спомних си случайно или нарочно казаните от Макаров думи, че в отговор някой може да ме погледне от другата страна. От друга страна той ме уверяваше, че лично мен нищо не ме заплашва в мината. Така че може би напразно се притеснявам?

Да оставя цялото огледало просто така би било пълна глупост, така че в крайна сметка погледнах в него… и видях отражението си. Нищо друго.

— Хм, като че ли нищо страшно — казах с леко разочарование.

Плешивия също се приближи и погледна в огледалото, но веднага отскочи с крясък.

— Какво? — попитах учудено, пак погледнах в огледалото и отново видях изпитата си физиономия.

— Лицето ми в огледалото е напълно обезобразено! Дори не мога да опиша как изглежда. Като отвратителна маска.

— Хм… интересно — обърнах се към Гриша. — Я погледни и ти.

Мършавият мъж се приближи и известно време се вглежда в огледалото без особени емоции.

— Да, моето лице също е в белези, но не изглежда толкова зле.

Каската също приближи и погледна в огледалото.

— При мен половината ми лице е в белези от изгаряне. И какво означава това?

Така, сещах се за два варианта: първият, че огледалото показва същността на човек и аз съм добър, а тримата бойци, начело с Плешивия, са истински мръсници, и вторият, че показва как хората възприемат себе си. Във всеки случай огледалото показваше само отрицателните качества на човек, и фрагментите се опитваха да ги обезвредят, замразявайки сърцето. Вярно, нямах обяснение защо хората се превръщат в ледени трупове, а не в студени, във всеки един смисъл, маниакални убийци, защото Кай от приказката, след като получи парченце огледало в сърцето си, се превърна в безчувствен мръсник и виждаше само лошото около себе си. Всъщност във всички предположения винаги има и трети вариант, който звучи просто „дявол го знае“.

Честно казано, нямах идея какво да правя с огледалото. Определено нямаше смисъл да го мъкна със себе си, а се страхувах да го запечатам на стената, за да не наруша действието на печата на Джеймс. Като цяло то си висеше тук и не изглеждаше да притеснява някого, може би ще разбера какво да правя с него по-късно, когато се справим с основната опасност? Да, това май е най-оптималният вариант.

— А ако този знак се махне, търсенето ти ще проработи ли? — попита ме Гриша, гледайки замислено прилепналото към скалата хартиено самолетче.

— Може би. Или просто ще отлети до следващата руна на Джеймс. Във всеки случай има голям шанс огледалото да направи нещо, ако руната спре да го удържа. Така че не бих поел този риск.

— И какво ще правим сега? — намусено попита Плешивия.

Добър въпрос. Бях се надявал, че ще успея да намеря нещо полезно на мястото на убийството на първия миньор, а то мистериите само станаха още повече, и нямах идея какво да правя сега. Моят въпросник, който трябваше да ми помогне да разбера кой живее в мината, засега също се оказа безполезен.

И тогава отново се раздаде яростен писък и звук от счупено стъкло.

— Внимавайте — извиках на бойците аз. — Сега ще се появят фрагменти, отдалечете се от руната на стената, за да не се окажете на пътя им. И гледайте откъде точно ще дойдат.

Скоро фрагментите наистина се появиха, прелетяха покрай нас и се удариха в стената, възстановявайки формата си на огледало. Изглежда руната на Джеймс ги привличаше повече, отколкото хората. А аз го обвинявах в непрофесионализъм. Какъв само капан е измислил! Единственото странно нещо беше, че нямах никаква информация за това, дори Даймъндови не ми казаха нито дума. Не вярвам Джеймс да е направил всичко това тайно и да не им е казал нищо.

— Появиха се оттам — посочи с пръст Гриша към единия от тунелите, потвърждавайки наблюдението ми.

Аз също ясно бях видял откъде точно идват.

— Значи отиваме там — реших логично.

— А Ник и Рус? — раздразнено попита Каската. — Просто ще ги изоставим ли?!

— Ние не знаем къде са — отговори Гриша вместо мен. — Може би ще намерим отговор там, откъдето идват фрагментите.

Като цяло лично аз не се интересувах особено от мнението на моите придружители, можех да отида да търся и сам. Дори щеше да ме е по-спокойно да се придвижвам през скалите, без да разчитам на тунелите. Но не исках излишно да демонстрирам способностите си, особено ако тези петимата бяха изпратени, за да ме отстранят накрая.

— Да тръгваме — изкомандвах аз, като неволно прокарах ръка по гривната с ампулите. Дали не трябва да погълна душевната енергия на Госу, за да получа телекинеза? Тя би ми помогнала в екстрена ситуация. Или способността да минавам през камък все пак би била по-полезна? Тази дилема ме принуди да отложа активирането на гривната.

Съдейки по картата, се насочвахме към една от най-големите естествени пещери, която, разбира се, беше свързана с кухина, в която миньорите изхвърляха отпадъчната руда. Ох, усещах, че ще ми се наложи да слизам точно там.

Следващият женски писък ни застигна в тунела. Наблизо нямаше от руните на Джеймс, така че леко се напрегнах, и ненапразно: фрагментите атакуваха и тримата бойци, като отново се забиха в защитата на моите гофу, които изгоряха много бързо. При това, ако Гриша и Каската бяха улучени само от по един фрагмент, то Плешивия беше улучен от цели пет наведнъж. И като се замисля, първия път от всички бойци осколката също избра точно него. Това навеждаше на известни подозрения… Аз от самото начало предполагах, че петимата бойци ми бяха прикрепени не само и не толкова да ми помагат, а за да се отърват от мен, ако разбера нещо забранено. Или може би просто да се отърват от мен, независимо от резултата от работата ми. Но ако само един от тях е убиец, то към него, като най-лош, логично ще полетят по-голямата част от парчетата.

Вече знаех какво да правя, така че запечатах всички фрагменти, поставих ги в огледалото и сложих допълнителни гофу. Не ми се искаше да оставям огледалото точно там, затова реших да го занеса при руната на Джеймс, която, по логика, би трябвало да е в следващата пещера. Направих същото и със следващите фрагменти, които още два пъти се появяваха.

— А защо парченцата атакуват само нас, но не и теб? — недоволно попита Плешивия.

Въпреки че моите гофу защитаваха от парченцата, те все пак бяха нанесли плитки рани, така че сега плешивият боец целият беше покрит с бинтове.

— О-о, отговорът ми няма да ти хареса — реших да кажа подозренията си аз. — Мисля, че фрагментите са насочени към злото в сърцето на човека.

— Що за глупости? — възмути се Плешивия.

— И някои хора имат повече от това зло, отколкото други — продължих аз.

— И ти, значи, си много добричък? — направи гримаса Плешивия.

— Точно така. Между другото, за вашата защита изразходвам много скъпа енергопроводима хартия, за която никой не ми възстановява парите. И тя далеч не е безкрайна.

В този момент и тримата се напрегнаха.

— А какво ще стане, когато свърши?

— Очевидно е — парченцата ще пронижат сърцата ви и ще ви превърнат в ледени трупове.

— Тогава по-бързо рисувай листчетата си! — излая Плешивият.

— Разбира се — отвърнах, усмихвайки се. — Веднага щом ми кажете защо всъщност ви изпратиха с мен.

— Що за глупави шеги? — възмути се Гриша. — За да ти помагаме, разбира се!

— Може би за вас двамата е така. Но за него не съм сигурен — посочих Плешивия. — Скоро ще има нови фрагменти, но аз няма да нарисувам нови защитни руни, докато той не признае какви инструкции е получил от семейство Даймънд.

Плешивия погледна притеснено Гриша и Каската.

— Момчета, той е луд! Не съм получавал никакви специални инструкции.

Ако можех да излъжа, бих блъфирал, че съм чул поредния женски писък и сега ще долетят парченца огледало, но това всъщност наистина се случи.

— Сега ще долетят — предупредих аз. — Затова те съветвам да побързаш.

Честно казано, не бях сигурен, че наистина е изпратен да ме убие. Може би Плешивия просто е много лош човек в живота, но все пак реших да играя на сигурно и да го притисна. Разбира се, гофуто за него вече беше приготвено и лежеше в джоба ми, готово да го използвам всеки момент.

— Добре! — възкликна той. — Добре! Да, получих заповед да се отърва от теб, след като изпълниш задачата. Дай ми бързо това твое листче!

Активирах гофуто, подадох го на Плешивия и веднага традиционните пет фрагмента се забиха в него.

— Мамка му! — изрева той.

Мисля, че един от фрагментите беше успял да се забие доста дълбоко в рамото му, преди да го извадя. Сякаш колкото по-навътре навлизахме в мината, толкова по-силни ставаха.

— Е, какво да правя с теб сега? — попитах Плешивия.

Колкото и да е странно, Гриша и Каската застанаха на моя страна, бързо обезоръжиха другаря си, извиха му ръцете зад гърба и го взеха на мушка.

— Ние ще се погрижим за него — уверено каза Гриша. — Мисля, че ти имаш по-важни неща за вършене.

— Справедливо — съгласих се, въпреки че все още не бях сигурен дали мога да се доверя на останалите бойци. Да, „проверката с фрагменти“ показа, че те са по-малко гнили от Плешивия, но все пак… Освен това аз бях решил, че става дума за злото в сърцето, базирайки се на приказката за Снежната кралица, но ако парченцата избират целите си по друг начин?

Ние обаче вече бяхме стигнали до голяма, ярко осветена пещера. Веднага видях руната, нарисувана от Джеймс; тя беше значително по-голяма от предишните и достигаше около пет метра височина. И най-важното, цялата стена беше буквално отрупана с абсолютно идентични овални огледала, имаше повече от тридесет от тях. Руната пулсираше леко със синя енергия и когато се приближих до нея, забелязах, че някои от огледалата изглеждаха като частично разтопени. Изглежда руните на Джеймс не само прихващаха летящите фрагменти, но и постепенно ги поглъщаха, използвайки ги за набавяне на енергия. И след това Даймъндови твърдят, че той не е направил нищо друго, освен да запечата мината? Що за глупости?

— Отидете до огледалата — наредих на тримата бойци. — На теория руната трябва да ви защитава от фрагментите, като ги привлича към себе си.

— На теория?! — възкликна Каската.

— Върви — побутна го Гриша. — Не рискуваме нищо, нали имаме и защитни листчета.

И наистина, следващите фрагменти бяха привлечени към руната и никой не получи нови рани. Затова реших да ги оставя и тримата тук и сам да отида да изследвам пещерата. Да, да се разделяме не беше най-добрата идея, но гофутата ми не бяха безчет, а не можех през цялото време да мъкна тримата бойци със себе си.

Не знам какво очаквах да намеря в празна пещера с няколко маси и пейки за почивка, но удавникът се хваща и за сламка. А и в противоположната част на пещерата забелязах някакви сенки в един от тунелите. Може би си въобразявах, но реших да проверя и да надникна навътре, въоръжен с един от ножовете.

И в този момент в пещерата проехтя самотен изстрел. Хуквайки обратно към руната, станах свидетел на много странна картинка: черни сенки влачеха Плешивия право в стената, а още няколко от същите сенки бяха накацали върху Гриша и Каската. Бяха ниски, облечени изцяло в черно, с качулки и черни превръзки на лицата, като истински нинджи. Само дето тези нинджи не надвишаваха четиридесет сантиметра височина. Забелязвайки ме, един от тези дребосъци хвърли нещо в краката на цялата им компания и със силен трясък от пода се издигна гъста димна завеса, която скри хората и мини-нинджите. А когато се разсея, аз бях останал съвсем сам в пещерата.

Какво?! Нали не ми се е сторило и това наистина бяха джуджета-нинджи?!

 

 

По същото време на повърхността

Изминаха няколко часа, откакто Роман и петимата бойци бяха влезли в мината. Кристина Даймънд остана в базата в отделна къщичка с всички удобства, където се намираше личният й кабинет, и оттам следеше всичко, което се случваше, благодарение на постоянна връзка със стаята на охраната. Цялата информация, включително изображения от видеокамерите около входовете на мината, се изпращаше на нейния компютър, а шефът на охраната докладваше на всеки половин час. Изглеждаше, че всичко е под контрол, но въпреки това по някаква причина момичето беше нервно.

Когато телефонът иззвъня и на екрана се изписа телефонът на баща й, тя стана още по-нервна.

— Да, тате.

— Някакви новини?

— Още не, медиумът и петима бойци слязоха в мината и стигнаха до втория лагер, където загина първият миньор. Там по някакъв начин изгубиха двама човека, тръгнаха да ги търсят и оттогава не са се обаждали.

— Кой е изчезнал?

— Обикновени бойци — намръщи се момичето. — Двамата чистачи все още са с медиума.

— Добре. Ако той открие твърде много, трябва да бъде отстранен, преди да излезе от мината.

— Разбира се.

Момичето въздъхна тежко. Ако младежът не е сляп и глух идиот, той така или иначе ще научи нещо ненужно, тоест съдбата му вече е решена.

— А ако той не реши проблема?

— Тогава плати на този Леонард колкото поиска. Ще прокараме кабели в мината, за да може оборудването му да работи там. Да, ще отнеме време, но ако няма други варианти…

— А наистина ли нямаме други варианти?

— Не знам защо, но останалите медиуми, включително и тези от други градове, отказаха да дойдат, въпреки предложените им хонорари от милиони долари.

Кристина неволно подсвирна. За да похарчи баща й такава сума, ситуацията наистина трябва да е критична. Въпреки това, за какво изобщо може да се говори тук, щом самото съществуване на мината и целият доход на семейство Даймънд са изложени на риск? Тук дори и стотици милиони нямаше да са много.

— А няма ли да е по-лесно да платим на Михайлов да си мълчи, ако се справи с проблема, отколкото да го убиваме? — предпазливо предложи момичето.

— Не вярвам, че ще си държи езика зад зъбите. Прекалено е млад и глупав, не му е дошъл акъла. Погледни Рей — на същата възраст е, а в главата му само вятър вее.

— Не всички са като Рей — възмути се Кристина. — Той е абсолютен боклук.

— Не говори така за брат си — сопна се баща й. — Просто още не си е избил всичките глупости от главата.

— По-скоро не ги е изпушил. И не е изнасилил всички красиви момичета в града — измърмори момичето. — Не мога да те разбера, понякога се грижиш за репутацията на семейството, а понякога си затваряш очите за неговите лудории.

— Когато станеш майка, тогава ще разбереш. Между другото, той с теб ли е сега?

— За съжаление, да. Мотае се някъде в лагера. Мисля, че пак е намислил нещо, дори е извикал приятелите си идиоти тук.

— Дръж го под око, да не направи още някоя глупост. Поне днес.

След като приключи разговора с баща си, момичето остана известно време, гледайки в една точка пред себе си. Какво облекчение щеше да е, ако някое от онези ледени късове беше улучило Рей… Колко хора в Даймънс щяха да въздъхнат с облекчение, а някои дори искрено щяха да отпразнуват погребението му. Самата тя щеше да празнува на това погребение.

— Поканете Леонард Айнс да дойде тук — обърна се тя към телохранителя си и пет минути по-късно медиумът влезе в кабинета й.

— Искали сте да говорите с мен за нещо? — меко попита той.

Кристина винаги се чувстваше неспокойна под погледа на плешивия мъж в инвалидна количка, сякаш той можеше да чете мислите й и знаеше какво точно си мисли. Най-вероятно причината за това беше погледът на медиума — пронизващ, спокоен и леко насмешлив.

— Да. Ние не сме сигурни, че Михайлов ще се справи с нашия проблем — предпазливо започна момичето. — Затова исках да ви предложа договора му, ако той не успее. Може дори да привлечете и някои от вашите познати да участват. Ще им платим добре.

— Не мисля, че моята помощ ще е необходима — уверено отговори медиумът.

— И все пак…

— Освен това нито един медиум от Асоциацията няма да работи с Даймъндови.

По гърба на Кристина пробягаха студени тръпки, но тя се опита да се вземе в ръце.

— Имате ли право да говорите от името на цялата Асоциация?

— О, да, като един от членовете на Съвета имам пълното право на това.

Момичето съвсем се обърка.

— Но… нали не се шегувате с мен? Защо му е на член на Съвета да поема рутинна работа по унищожаване на призраци?

— Нека да ви обясня нещо — усмихвайки се мило, каза Леонард. — Когато вие отказахте да прекратите договора на Джеймс Харнет, въпреки факта, че той беше обезопасил града и предостави цялата информация за случващото се в мината, той трябваше да се обърне към Асоциацията и да опише цялата ситуация…

— Но нали има договор за неразкриване на информация?! — възмути се момичето.

— Явно не сте чели внимателно документите. При възникване на спорна ситуация с клиента или сериозна опасност за живота на голям брой хора, медиумът е в правото си да се свърже с Асоциацията, и е съвсем очевидно, че е длъжен да разкаже всички подробности по случая.

Кристина седеше на масата ни жива, ни умряла, без да знае как да реагира.

— Но ако вие сте знаели какво се случва в мината, тогава защо позволихте на Михайлов да отиде там?

— Джеймс ме помоли да не се намесвам и да видя как ще се държи младежът в такава трудна ситуация — обясни Леонард Айнс. — Може да се каже, че е нещо като тест за новоизлюпен медиум.

— Но ако той не може…

— Ако член на Асоциацията умре по време на изпълнение на договор, аз ще проверя внимателно всички обстоятелства и ако се окаже, че семейство Даймънд са виновни за смъртта му… — Леонард направи драматична пауза. — Въпреки че, какво говоря, вие вече при всички случаи сте виновни, тъй като не сте предоставили цялата информация, която ви е известна, и по този начин сте изложили медиума на опасност. Така че, ако той не се върне, ние просто ще запечатаме мината завинаги и семейството ви ще попадне в черния списък на Асоциацията пожизнено. Знаете, както се казва, всичко може да се случи в живота, и с това „всичко“ никой медиум на островите няма да ви помогне.

Кристина постепенно осъзна пълния ужас на ситуацията. Тоест дори Михайлов да реши проблема и чистачът да го премахне, те пак ще загубят мината?! Що за глупости?!

Тук погледът й се спря на плешивия мъж. Може би ще е по-лесно да се отърват от него? Въпреки че е медиум и дори член на Съвета на Асоциацията, той е просто един ловец на призраци в инвалидна количка.

— И не ви съветвам да се опитвате да се отървете от мен — каза Леонард, сякаш прочел мислите й. — Аз контролирам не само моите дронове, но и цялото оборудване в радиус от километър, и за това не ми трябва никакво оборудване. Освен това абсолютно всичко, което се случва в този лагер, включително и този разговор, както и всяко ваше телефонно обаждане, се записва и ще бъде внимателно проучено по време на разследването на този случай в Асоциацията. Така че на ваше място бих се молил за това онези, как ги нарекохте, „чистачи“, да не се справят със задачата си и Михайлов да се върне от мината цял и невредим.