Касандра Клеър
Град на изгубени души (4) (Книга пета)

3
Ангели на злото

— Човече, реших, че си забравил, че живееш тук — каза Джордан в мига, в който Саймън пристъпи в дневната на малкия им апартамент, стиснал подрънкващите ключове в ръка.

Обикновено Джордан можеше да бъде открит изтегнал се върху футона им, провесил дългите си крака навън и стиснал контролера на игровата конзола. Днес също беше на футона, но седеше изправен. Широките му рамене бяха приведени напред, ръцете — пъхнати в джоба на дънките му, а контролерът не се виждаше никъде. Звучеше облекчен, че Саймън се е прибрал и само след миг Саймън разбра защо.

Джордан не беше сам. В пълното с бучки, тапицирано с оранжево кадифе кресло насреща му (не може да се каже, че мебелите на Джордан си подхождаха особено) седеше Мая, сплела необуздано къдравата си коса в две плитки. Последният път, когато Саймън я бе видял, тя беше страхотно издокарана за парти, ала сега носеше обичайните си дрехи — дънки с оръфани ръбове, тениска с дълъг ръкав и кожено яке с карамелен цвят. Изглежда се чувстваше също толкова неловко, колкото и Джордан, както седеше с изправен гръб, зареяла поглед към прозореца. При появата на Саймън тя облекчено се изправи на крака и го прегърна.

— Здрасти — поздрави тя. — Отбих се да видя как я караш.

— Добре съм. Така де, доколкото е възможно с всичко, което се случва.

— Нямах предвид това с Джейс. Говорех за теб. Ти как си?

— Аз? — слиса се Саймън. — Аз съм добре. Тревожа се за Изабел и Клеъри. Нали знаеш, Клейвът я разследваше…

— Чух, че са я оправдали. Това е добре. — Мая го пусна. — Но си мислех за теб. И за случилото се с майка ти.

— Откъде знаеш? — Саймън погледна към Джордан, но той поклати едва забележимо глава. Не го беше научила от него.

Мая подръпна една от плитките си.

— Ако щеш вярвай, срещнах Ерик. Той ми каза какво е станало и че заради това през последните две седмици не си свирил с „Хилядолетен мъх“.

— Всъщност, те си промениха името — обади се Джордан. — Сега се казват „Среднощно бурито“.

Мая му хвърли подразнен поглед и той се сниши на мястото си. Саймън се зачуди какво ли бяха обсъждали, преди да се прибере.

— Говорил ли си с някой друг от семейството си? — меко попита Мая. В кехлибарените й очи се четеше загриженост и макар да знаеше, че е глупаво, Саймън си даде сметка, че не му харесва да го гледат така. Сякаш от нейната тревога проблемът ставаше реален и той не можеше да се преструва, че нищо не се е случило.

— Аха. Със семейството ми всичко е наред.

— Нима? Защото си забрави телефона тук — Джордан вдигна апарата от масата — и сестра ти от вчера звъни през пет минути.

Вътрешностите на Саймън се вледениха, докато поемаше телефона от Джордан. Седемнайсет неприети повиквания от Ребека.

— По дяволите — изруга той. — Надявах се да се размина с това.

— Е, тя ти е сестра — каза Мая. — Рано или късно все трябваше да ти се обади.

— Знам, но досега успявах да се измъкна — оставях съобщения, когато знаех, че не си е вкъщи, такива работи. Просто… май се опитвах да избегна неизбежното.

— А сега?

Саймън остави телефона на перваза.

— Ще продължа да го избягвам?

— Недей. — Джордан извади ръце от джобовете си. — Трябва да говориш с нея.

— И какво ще й кажа? — Въпросът прозвуча по-рязко, отколкото бе възнамерявал.

— Майка ти все трябва да й е обяснила нещо — отвърна Джордан. — Сигурно се тревожи.

Саймън поклати глава.

— След няколко седмици ще се прибере у дома за Деня на благодарността. Не искам да се забърква в онова, което става с майка ми.

— Тя вече е забъркана. Нали ти е сестра — каза Мая. — А и онова — случващото се с майка ти и всичко останало — е животът ти.

— Е, значи искам да стои далеч от него. — Саймън си даваше сметка колко нелогично звучи, но то беше по-силно от него. Ребека беше… специална. Различна. И принадлежеше към част от живота му, която досега бе останала незасегната от цялата тази бъркотия. Може би единствената такава.

Мая махна отчаяно с ръце и се обърна към Джордан.

— Кажи нещо. Нали си неговият пазител.

— О, я стига — рече Саймън, преди Джордан да успее да отвори уста. — Някой от вас двамата поддържа ли връзка с родителите си? С когото и да било от семейството си?

Джордан и Мая си размениха бързи погледи.

— Не — бавно отвърна Джордан. — Ала никой от нас не беше в добри отношения с тях и преди…

— Нямам какво повече да кажа — заяви Саймън. — Ние сме сираци. Сираци на бурята.

— Не можеш просто да пренебрегваш сестра си — настоя Мая.

— Само стой и гледай.

— А когато тя се прибере и открие, че къщата ви е заприличала на декор от „Заклинателят“? И че майка ти не може да й даде никакво обяснение за местонахождението ти? — Джордан се приведе напред, облегнал ръце на коленете си. — Сестра ти ще се обади в полицията, а майка ти ще я затворят в лудница.

— Просто не мисля, че съм готов да чуя гласа й — опита Саймън, но и сам разбираше, че е изгубил спора. — Сега трябва да излизам, но обещавам да й пратя съобщение.

— Добре — каза Джордан. Гледаше Мая, докато го изричаше, сякаш се надяваше тя да забележи, че е постигнал напредък със Саймън, и да остане доволна. Саймън се зачуди дали не се бяха срещали през последните две седмици, в които той рядко се прибираше. Ако се съдеше по неловката атмосфера, която бе заварил, когато си дойде, би предположил, че не са, но с тези двамата бе трудно да си сигурен. — Пак е някакво начало.

 

 

Потракващият златен асансьор спря на третия етаж на Института и като си пое дълбоко дъх, Клеъри пристъпи в коридора. Точно както Алек и Изабел й бяха казали, мястото бе пусто и потънало в тишина. Трафикът по „Йорк Авеню“ долиташе едва-едва. Клеъри си представи, че чува шумоленето на акарите, които танцуваха в светлината от прозореца. По стените имаше закачалки, където живеещите в Института окачваха палтата си, когато влезеха вътре. Едно от черните якета на Джейс все още висеше там, а празните му ръкави имаха някак призрачен вид.

Клеъри потрепери и пое по коридора. Спомни си първия път, когато с Джейс бяха прекосили тези коридори, докато мекият му глас й разказваше за ловците на сенки, за Идрис, за целия таен свят, за чието съществуване тя дори не беше подозирала. Беше го гледала, докато той говореше (скришом, както си мислеше тогава, макар сега да знаеше, че той бе забелязал всичко) — нежните отблясъци на светлата му коса, бързите движения на изящните му пръсти, потръпването на мускулите на ръцете му, докато жестикулираше.

Стигна до библиотеката, без да срещне никого, и бутна вратата. От стаята все още я побиваха тръпки, точно както и първия път, когато я видя. Кръгла, защото беше построена в кула, тя имаше галерия с перила, издигната по средата на стените, там, където свършваха рафтовете. Дъбовото писалище, което в мислите на Клеъри все още бе писалището на Ходж, си стоеше в средата на стаята; плотът му, изработен от едно-единствено парче дърво, почиваше върху гърбовете на два коленичили ангела. Част от Клеъри едва ли не очакваше Ходж да се надигне иззад него с гарвана Хюго на рамото си.

Пропъждайки спомена, тя забързано се отправи към спираловидната стълба в другия края на помещението. Носеше дънки и маратонки с гумени подметки, а на глезена си имаше руна за беззвучност; докато изкачваше тичешком стълбите, тишината беше почти зловеща. Тук също имаше книги, но те бяха заключени в стъклени шкафове. Някои от тях изглеждаха много стари — с оръфани корици и страници, придържани само от няколко нишки. Други очевидно съдържаха опасни или дори черни магии — „Неописуеми култове“, „Демонска чума“, „Практическо ръководство за съживяване на мъртвите“.

Имаше и стъклени шкафове, които съдържаха редки предмети с прекрасна изработка — изящен стъклен флакон, чиято запушалка представляваше огромен изумруд; корона с диамант в средата, която надали би станала на чиято и да било човешка глава; медальон във формата на ангел, чиито крила бяха часовникарски колелца и зъбци. А в последния шкаф, точно както Изабел й беше казала, проблясваха два златни пръстена, оформени като извити листенца; елфическата им изработка беше деликатна като бебешки дъх.

Разбира се, шкафът беше заключен, но руната за отваряне (Клеъри бе прехапала устни, докато я рисуваше — трябваше много да внимава да не я направи прекалено силна, та шкафът да се строши и шумът да привлече внимание) се справи с ключалката и Клеъри предпазливо вдигна капака. Чак когато пъхна стилито в джоба си, се поколеба.

Наистина ли щеше да го направи? Да открадне от Клейва, за да плати на кралицата на феите, чиито обещания, както й беше казал Джейс веднъж, бяха като скорпиони, с жила на опашките?

Поклати глава, сякаш за да прогони съмненията… и се вцепени. Някой отваряше вратата на библиотеката. Съвсем ясно чу изскърцването на дървото, приглушени гласове, стъпки. Без да му мисли, тя се хвърли на земята и се прилепи до студения дървен под на галерията.

— Прав беше, Джейс — разнесе се глас, хладно развеселен и ужасяващо познат. — Наистина няма никого.

Ледът във вените на Клеъри сякаш изкристализира, приковавайки я на място. Не беше в състояние нито да помръдне, нито дори да си поеме дъх. Не беше преживявала по-голям шок, откакто бе видяла баща си да забива меч в гърдите на Джейс. Много бавно тя пропълзя до ръба на галерията и погледна надолу.

И яростно прехапа устни, за да не изпищи.

През високите прозорци на сводестия таван струяха слънчеви лъчи и осветяваха част от пода, досущ както прожекторът осветява сцената. Клеъри ясно виждаше инкрустациите, оформени от късчета стъкло, мрамор и полускъпоценни камъни — ангела Разиел, Бокала и Меча. Стъпил точно върху едно от разперените крила на ангела, стоеше Джонатан Кристофър Моргенстърн.

Себастиан.

Значи така изглеждаше брат й. Така изглеждаше в действителност — жив, движещ се, говорещ. Бледо, изсечено лице и високо, стройно тяло в черни дрехи. Косата му беше сребристобяла, не тъмна, както първия път, когато го видя, боядисана като косата на истинския Себастиан Верлак. Естественият й цвят му отиваше повече. Очите му бяха черни и искряха от живот и енергия. Последния път, когато Клеъри го видя да плува в стъкления ковчег като Снежанка, една от ръцете му представляваше превързано чуканче, ала ето че сега тя беше здрава. Около китката проблясваше сребърна гривна, но по нищо не личеше, че някога е била ранена, още по-малко пък — че е липсвала.

А до него, със златиста коса, проблясваща на бледите лъчи, стоеше Джейс. Не Джейс, какъвто й се бе явявал безброй пъти през последните две седмици — пребит, окървавен, страдащ, умиращ от глад, заключен в мрачна килия, крещящ от болка или зовящ името й. Не, това бе онзи Джейс, когото си спомняше (когато си позволеше да си спомни) — пращящ от здраве, преливащ от енергия, красив. Беше пъхнал небрежно ръце в джобовете на дънките си, а белезите прозираха под бялата му тениска, върху която бе наметнал сако от жълто-кафяво кадифе, което Клеъри не беше виждала и което прекрасно подчертаваше златистия оттенък на кожата му. Отметнал глава назад, той като че ли се наслаждаваше на слънчевата милувка.

— Аз винаги съм прав, Себастиан — заяви той. — Би трябвало вече да си го разбрал.

Себастиан го изгледа преценяващо и по лицето му се разля усмивка. Клеъри зяпна. Изглеждаше съвсем истинска. Но пък какво ли знаеше тя? Някога Себастиан се бе усмихвал и на нея, а ето че то се бе оказало една огромна лъжа.

— Е, къде са книгите за призоваване? Има ли някакъв ред в този хаос?

— Не съвсем. Не и азбучен ред, а специалната система на Ходж.

— Онзи, когото убих ли? Неприятно — каза Себастиан. — Може би ще е по-добре, ако аз претърся горния етаж, а ти — долния.

Той се насочи към стълбите, отвеждащи до галерията, и сърцето на Клеъри задумка от уплаха. Тя свързваше Себастиан с убийства, кръв, болка и ужас. Знаеше, че веднъж Джейс се бе изправил срещу него и го бе победил, ала едва не бе загинал. Тя никога нямаше да надвие брат си в ръкопашна схватка. Можеше ли да скочи от галерията, без да си строши някой крак? А и дори да го стореше, какво щеше да стане тогава? Какво щеше да направи Джейс?

Себастиан вече бе сложил крак на първото стъпало, когато Джейс го повика:

— Почакай. Ето ги тук. Заведени са под „Магия, несмъртоносни“.

— Несмъртоносни? Че какво им е забавното? — проточи Себастиан, но все пак свали крак от стъпалото и се върна при Джейс. — Библиотеката си я бива — отбеляза той, четейки заглавията, покрай които минаваше. — „Отглеждане на духчета като домашни любимци“, „Разбулени демони“. — Той извади последната книга и се изсмя, ниско и продължително.

— Какво има? — Джейс вдигна глава и ъгълчетата на устата му подскочиха.

Клеъри толкова отчаяно копнееше да се втурне по стълбите и да се хвърли в прегръдките му че отново трябваше да прехапе устни. Болката беше остра като киселина.

— Порнография — отвърна Себастиан. — Виж. „Разбулени демони“.

Джейс се приближи зад него, слагайки длан на ръката му, докато четеше над рамото му. Беше като да го види с Алек — някой, с когото се чувстваше толкова удобно, че можеше да го докосне, без да се замисли… ала ужасно, неправилно, обърнато с главата надолу.

— Добре де, как изобщо разбра?

Себастиан затвори книгата и лекичко го тупна с нея по рамото.

— За някои неща знам повече от теб. Е, взе ли книгите?

— Да. — Джейс вдигна тежка наглед купчина от близката маса. — Имаме ли време да отскочим до моята стая? Мога да си взема някои неща…

— Какво ти трябва?

Джейс сви рамене.

— Най-вече дрехи, както и някои оръжия.

Себастиан поклати глава.

— Твърде е опасно. Влизаме и се измъкваме възможно най-бързо. Можем да вземем само най-наложителните неща.

— Якето ми е повече от наложително — настоя Джейс. Сякаш разговаряше с Алек или с някой друг от приятелите си. — Също като мен, то е готино и приятно за гушкане.

— Виж, имаме предостатъчно пари — каза Себастиан. — Купи си дрехи. А и нали след няколко седмици ще командваш това място. Можеш да окачиш любимото си яке на пилона и да го използваш като знаме.

Джейс се засмя — мекият, плътен звук, който Клеъри толкова обичаше.

— Предупреждавам те, че това яке е страшно секси. Институтът като нищо може да лумне в секси пламъци.

— Няма да му се отрази зле. Ама че отвратително място. — Себастиан хвана Джейс за рамото и го подръпна. — Да вървим. Гледай да не изпуснеш книгите.

Той погледна към десницата си, където върху един от пръстите му проблясваше тънка сребърна халка. С палеца на ръката, с която не държеше Джейс, той завъртя пръстена.

— Хей — каза Джейс. — Мислиш ли, че…

Той не довърши и за миг Клеъри си помисли, че я е видял (лицето му беше вдигнато нагоре), но още докато тя си поемаше уплашено дъх, двамата изчезнаха, разтапяйки се като мираж във въздуха.

Клеъри бавно отпусна глава върху ръката си. Устната й кървеше там, където я беше прехапала — усещаше металическия вкус върху езика си. Знаеше, че трябва да се размърда, да се изправи, да избяга. Нямаше работа тук. Ала вените й бяха толкова вледенени, че я бе страх да не се пръсне на късчета, ако се раздвижи.

 

 

Алек се събуди, защото Магнус го побутваше по рамото.

— Хайде, сладкишче — казваше той. — Време е да ставаш и да посрещнеш новия ден.

Алек сънливо се измъкна от полога от възглавници и завивки и примига насреща му. Въпреки че почти не беше спал, Магнус изглеждаше дразнещо свеж. Капчици се процеждаха от мократа му коса върху раменете на бялата му риза и я правеха прозрачна. Беше обут в дънки с дупки и оръфани ръбове, което обикновено означаваше, че се кани да прекара деня без да излиза.

— Сладкишче? — повтори Алек.

— Реших да опитам.

Алек поклати глава.

— Не.

Магнус сви рамене.

— Ще продължа да търся. — Той му подаде нащърбена синя чаша, в която имаше кафе, точно както Алек го обичаше — черно, със захар. — Събуждай се.

Алек седна в леглото, разтърка очи и пое чашата. Първата горчива глътка изпрати поток от енергия към нервните му окончания. Спомни си как миналата нощ бе останал да лежи буден, в очакване Магнус да дойде, ала най-сетне изтощението го беше надвило и той бе заспал към пет часа сутринта. — Днес мисля да пропусна заседанието на Съвета.

— Знам, но имаш среща със сестра си и останалите в парка, до Езерото на костенурките. Каза ми да ти напомня.

Алек преметна крака през ръба на леглото.

— Колко е часът?

Магнус пое внимателно чашата от ръката му, преди кафето да се е разляло, и я постави върху нощното шкафче.

— Няма страшно. Имаш цял час. — Приведе се напред и долепи устни до тези на Алек; Алек си спомни първия път, когато се бяха целунали, в същия този апартамент и му се прииска да обвие ръце около приятеля си и да го притисне до гърдите си. Ала нещо го задържа.

Отдръпна се от Магнус, изправи се и отиде до скрина. Имаше си чекмедже, където държеше дрехите си. Място за четката си за зъби в банята. Ключ за входната врата. Заемаше прилична част от живота на някой друг, но въпреки това не можеше да пропъди хладния страх в стомаха си.

Магнус се беше излегнал върху кревата и го наблюдаваше, сгънал ръка под главата си.

— Сложи си ей този шал — каза той и посочи синия кашмирен шал, който висеше от една закачалка. — Отива ти на очите.

Алек погледна натам и усети как изведнъж го изпълни гняв — към шала, към Магнус и най-вече към самия него.

— Не ми казвай — рече той. — Шалът е на сто години и ти е подарък от кралица Виктория, малко преди да умре, за специални заслуги към английската корона или нещо такова.

Магнус се надигна.

— Какво ти става?

Алек го изгледа продължително.

— Аз ли съм най-новото нещо в този апартамент?

— Мисля, че тази част се пада на Председателя Мяу. Той е само на две години.

— Казах „нов“, не „млад“ — сопна се Алек. — Кой е У. С.? Уил.

Магнус тръсна глава, сякаш имаше вода в ушите.

— За какво говориш, по дяволите? Кутията за енфие? У. С. е Улси Скот. Той…

— … е основоположник на Претор Лупус. Знам. — Алек си нахлузи дънките и вдигна ципа. — Споменавал си го и преди, а освен това е историческа фигура. А кутията му за енфие е в чекмеджето ти за дреболии. Какво друго държиш там? Нокторезачката на Джонатан, ловеца на сенки?

Котешките очи на Магнус бяха хладни.

— Откъде се взе всичко това, Александър? Никога не съм те лъгал. Ако има нещо за мен, което искаш да узнаеш, просто попитай.

— Не ми ги пробутвай тия — рязко каза Алек, докато си закопчаваше ризата. — Ти си мил и забавен, и имаш още цял куп страхотни качества, ала открит определено не си, сладкишче. Цял ден можеш да приказваш за чуждите проблеми, но не и за себе си и за миналото си, а когато все пак те попитам, започваш да го увърташ като червей, закачен на рибарска кукичка.

— Може би е защото не си в състояние да зададеш въпрос за миналото ми, без да се стигне до кавга за това как аз ще живея вечно, а ти — не — сопна се Магнус. — Може би е защото безсмъртието бързо се превръща в третия човек във връзката ни, Алек.

— Във връзката ни не би трябвало да има трети човек.

— Именно.

Гърлото на Алек се сви. Имаше хиляди неща, които му се искаше да каже, но за разлика от Джейс и Магнус, него не го биваше с думите. Вместо това грабна синия шал от закачалката и предизвикателно го уви около врата си.

— Не ме чакай — заяви. — Тази нощ може да отида на патрул.

Докато затръшваше вратата зад себе си, чу как Магнус извика подире му:

— И ако искаш да знаеш, шалът е от „Гап“. Купих го миналата година!

Алек извъртя очи и се втурна по стълбите към фоайето. Самотната електрическа крушка, която осветяваше мястото, беше изгоряла и сумракът беше толкова гъст, че за миг не видя качулатата фигура, която се плъзна към него от сенките. Когато най-сетне я забеляза, така се стресна, че изпусна ключовете си и те издрънчаха на пода.

Фигурата все така се носеше към него, а той не можеше да различи нищо за нея — нито възраст, нито пол, нито дори дали е човек или не. Гласът, разнесъл се изпод качулката, бе нисък и някак припукващ.

— Имам съобщение за теб, Алек Лайтууд — каза той. — От Камила Белкор.

 

 

— Искаш ли да патрулираме заедно? — малко рязко попита Джордан.

Мая се обърна и го погледна изненадано. Беше се облегнал на кухненския плот, подпрял лакти зад себе си. Нехайството в позата му беше твърде добре отиграно, за да е искрено. Това беше проблемът, когато познаваш някого толкова добре, помисли си Мая. Трудно е да се преструваш пред него или да се правиш, че не забелязваш, когато той се преструва, дори и ако така би било по-лесно за всички.

— Да патрулираме заедно? — повтори тя.

Саймън беше в стаята си и се преобличаше. Беше му казала, че ще отиде до метрото с него, но сега й се дощя да не го бе правила. Знаеше, че е трябвало да се свърже с Джордан след последната им среща, когато доста неразумно го беше целунала. Ала тъкмо тогава Джейс изчезна и целият свят сякаш рухна около тях, давайки й тъкмо оправданието, от което се нуждаеше, за да избегне въпроса.

Разбира се, да не мислиш за бившето си гадже, което е разбило сърцето ти и те е превърнало във върколак, е далеч по-лесно, когато то не стои точно пред теб, облечено със зелена риза, която подчертава лешниковите му очи и прилепва по стройното му, мускулесто тяло точно където трябва.

— Мислех си, че патрулите за Джейс са отменени — каза тя, отклонявайки поглед от него.

— Е, не точно отменени. По-скоро намалени. Но аз съм претор, не съм от Клейва. И сам мога да търся Джейс.

— Така е.

Джордан си играеше с нещо върху плота, подреждаше го, ала вниманието му все още бе насочено към Мая.

— Ти… така де… Преди учеше в Станфорд. Още ли ходиш на лекции?

Сърцето на Мая прескочи един удар.

— Не съм мислила за колежа, откакто… — Тя се прокашля. — Откакто се преобразих.

Бузите му пламнаха.

— Ти щеше… искам да кажа, винаги си искала да отидеш в Калифорния. Щеше да учиш история, а аз щях да се преместя там и да карам сърф. Помниш ли?

Мая напъха ръце в джобовете на коженото си яке. Чувстваше, че би трябвало да е ядосана, но не беше така. Дълго време обвиняваше Джордан, задето бе престанала да мечтае за обикновено бъдеще като човек — да отиде в колеж, а един ден да има къща и може би — семейство. Ала в глутницата на полицейския участък имаше вълци, които не се бяха отказали от мечтите си. От изкуството си. Бат, например. Тя сама бе решила да прекъсне всичко в живота си.

— Помня — каза на глас.

Бузите му отново пламнаха.

— За тази вечер. Никой не е претърсил Бруклинската корабостроителница, та си мислех… ама не е особено забавно да го правя сам. Но ако не искаш…

— Не — отвърна Мая; гласът й се стори чужд, сякаш принадлежеше другиму. — Искам да кажа — защо не. Ще дойда с теб.

— Наистина ли?

Лешниковите му очи грейнаха и Мая изруга наум. Не трябваше да подклажда надеждите му, не и когато сама не бе сигурна какво изпитва. Просто й бе трудно да повярва, че толкова го беше грижа.

Медальонът на Претор Лупус проблесна на врата му, когато той се приведе напред. Мая долови познатия дъх на сапуна му, а под него — миризмата на вълк. Повдигна очи към него в същия миг, в който Саймън се показа от стаята си, навличайки анцуг с качулка. Той се закова на прага, местейки очи между двамата, и бавно повдигна вежди.

— Знаеш ли, и сам мога да отида до метрото — каза той на Мая, едва доловима усмивка подръпваше ъгълчетата на устните му. — Ако предпочиташ да останеш тук…

— Не. — Мая рязко извади ръце от джобовете си, където ги бе натъпкала в нервно свити юмруци. — Не, идвам с теб. Джордан, ще… ще се видим по-късно.

— Тази вечер — извика той след нея, ала тя не се обърна да го погледне, забързана след Саймън.

 

 

Саймън бавно се катереше по полегатия склон на хълма. Виковете на играещите фризби на поляната зад него долитаха като далечна музика. Беше ясен ноемврийски ден, хладен и ветровит; лъчите на слънцето разпалваха листата, които все още не бяха паднали, в ярки алени, златисти и кехлибарени багри.

Върхът на хълма беше осеян с камъни — виждаше се как дърветата и камъните на дивото някога място бяха превърнати в парк. Изабел седеше на един скален къс, облечена в бутилковозелена копринена рокля, върху която носеше бродирано палто в черно и сребристо. Когато Саймън се приближи, тя вдигна глава и отметна дългата черна коса от лицето си.

— Мислех, че с Клеъри ще дойдете заедно. Къде е тя?

— Тъкмо си тръгва от Института. — Саймън се настани на камъка до Изабел и пъхна ръце в джобовете на анорака си. — Изпрати ми съобщение. Скоро ще е тук.

— Алек също идва насам… — започна Изабел, но спря, когато джобът му избръмча. Или по-точно — когато телефонът в джоба му избръмча. — Май имаш съобщение.

Саймън сви рамене.

— Ще го прочета по-късно.

Изабел го изгледа изпод дългите си мигли.

— Както и да е, тъкмо казвах, че Алек пътува насам. Идва чак от Бруклин, така че…

Телефонът на Саймън отново избръмча.

— Добре, това беше! Ако ти нямаш намерение да вдигнеш, аз ще го направя.

Изабел се приведе към него и въпреки протестите му, бръкна в джоба му. Връхчето на главата й го докосна по брадичката и Саймън усети парфюма й с дъх на ванилия и уханието на кожата й под него. Когато Изабел извади телефона и се отдръпна, той изпита едновременно облекчение и разочарование.

Изабел се намръщи срещу апарата.

— Ребека? Коя е Ребека?

— Сестра ми.

Тялото на Изабел се отпусна.

— Иска да се срещнете. Казва, че не те е виждала, откакто…

Саймън издърпа телефона от ръката й и затвори капачето, преди да го натъпче обратно в джоба си.

— Знам, знам.

— Не искаш ли да се видите?

— Повече от… почти всичко на света. Но не искам тя да знае. За мен. — Саймън вдигна една пръчка и я запрати надалеч. — Виж какво стана, когато майка ми научи.

— Ами тогава се срещни с нея на някое обществено място. Където няма да може да изпадне в истерия и да се развихри. Далеч от вас.

— Дори и да не изпадне в истерия, нищо няма да й попречи да започне да ме гледа като майка ми — тихо каза Саймън. — Сякаш съм чудовище.

Изабел лекичко го докосна по китката.

— Майка ми изхвърли Джейс от къщи, когато мислеше, че е син на Валънтайн и шпионин… но после се разкая ужасно. С баща ми започват да свикват с мисълта, че Алек има връзка с Магнус. Рано или късно майка ти също ще приеме случилото се с теб. Привлечи сестра си на своя страна. Това също ще помогне. — Тя наклони глава на една страна. — Мисля си, че понякога братята и сестрите проявяват по-голямо разбиране от родителите. Те просто нямат същите очаквания. Аз никога, за нищо на света не бих могла да се откажа от Алек. Каквото и да стори. Нито пък от Джейс. — Тя стисна ръката му за миг. — Малкият ми брат умря и никога вече няма да го видя. Не допускай сестра ти да преживее това.

— Да преживее какво?

Беше Алек, който се изкачваше по склона, ритайки нападалите листа от пътя си. Както обикновено носеше раздърпан пуловер и дънки, ала този път около шията си бе омотал тъмносин шал, който му отиваше на очите. Трябва да бе подарък от Магнус, помисли си Саймън. На Алек никога не би му хрумнало да си купи нещо такова. Идеята за съчетаване на облеклото определено надхвърляше възможностите му.

Изабел се прокашля.

— Сестрата на Саймън…

Така и не можа да довърши. Силен порив на вятъра раздвижи студения въздух и вдигна вихрушка от мъртви листа. Изабел закри лицето си с ръка, за да се предпази от прахта, докато въздухът заблещука с прозрачност, която не можеше да бъде сбъркана — отварящ се портал. Миг по-късно Клеъри застана пред тях, със стилито в ръка и мокро от сълзи лице.