Касандра Клеър
Град на изгубени души (17) (Книга пета)

16
Братя и сестри

Когато Клеъри и Себастиан се прибраха в апартамента, дневната беше празна, ала в умивалника имаше съдове, които не бяха там преди.

— Нали каза, че Джейс още спи. — В гласа на Клеъри се промъкна обвинителна нотка.

Себастиан сви рамене.

— Така и беше, когато го казах. — В тона му се долавяше лека насмешка, но не и истинска недружелюбност. Бяха се върнали от дома на Магдалена в мълчание, ала то не беше неприятно мълчание. Клеъри бе оставила мислите си да се реят, само от време на време се сепваше, припомнила си, че върви не с кого да е, а със Себастиан. — Почти съм сигурен, че знам къде е.

— В стаята си? — Клеъри тръгна към стълбите.

— Не. — Себастиан я изпревари. — Ела, ще ти покажа.

Той изкачи стълбите с бърза крачка и влезе в голямата спалня, плътно следван от Клеъри. Под объркания й поглед, почука по страничната стена на гардероба, който се плъзна настрани, разкривайки стълбище. Клеъри се приближи зад него и Себастиан я погледна през рамо, самодоволно усмихнат.

— Шегуваш се. Тайно стълбище?

— Не ми казвай, че това е най-странното, на което си станала свидетел днес.

Той пое нагоре, вземайки по две стъпала и Клеъри, макар и на предела на силите си, го последва. Стълбите завиха и ги изведоха в просторна стая с под от полирано дърво и високи стени, по които висяха най-различни оръжия, досущ като в тренировъчната зала в Института — кинжали и чакрами, боздугани, саби и ками, арбалети и метални боксове, метателни звезди, секири и самурайски мечове.

Върху пода имаше грижливо очертани тренировъчни кръгове, а в средата, с гръб към вратата, стоеше Джейс. Беше бос и гол до кръста, обут в черен анцуг и стиснал по един нож във всяка ръка. В съзнанието на Клеъри изникна образ — голият гръб на Себастиан, нашарен с белези от камшик. Гърбът на Джейс беше гладък, единствените следи върху златистата кожа, опъната върху мускулите отдолу, бяха оставени от ноктите й предишната вечер. Клеъри усети, че се изчервява, ала умът й все още бе зает с въпроса защо Валънтайн беше бичувал едното момче, но не и другото.

— Джейс — повика го и той се обърна.

Беше чист — сребърното вещество го нямаше, а златната му коса, овлажняла и прилепнала към главата му имаше почти бронзов цвят. По кожата му проблясваха капчици пот. Върху лицето му се изписа предпазливо изражение.

— Къде беше?

Себастиан отиде до стената и се зае да разглежда оръжията, прокарвайки голата си ръка по остриетата.

— Реших, че на Клеъри ще й е приятно да види Париж.

— Можехте да ми оставите бележка — каза Джейс. — Положението ни не е от най-безопасните, Джонатан. Бих предпочел да не се налага да се тревожа за Клеъри…

— Аз тръгнах след него — намеси се Клеъри.

Джейс се обърна към нея и за миг тя зърна в очите му образа на момчето, което й се бе разкрещяло в Идрис, задето проваляла грижливите му планове да осигури безопасността й. Ала този Джейс беше различен. Ръцете му не трепереха, докато я гледаше, а вената на врата му не туптеше гневно.

— Какво си направила?

— Тръгнах след него. Бях будна и исках да видя къде отива.

Тя напъха ръце в джобовете си и го погледна предизвикателно. Очите му се плъзнаха по тялото й — от разрошената от вятъра коса до ботушите — и Клеъри усети как кръвта се качва в лицето й. По ключицата и по плочките на корема му блестяха капчици пот. Анцугът му беше навит на кръста, разкривайки буквата V, оформена от тазовите му кости. Клеъри си припомни усещането от ръцете му около себе си, от това тялото му да е притиснато толкова плътно до нейното, че тя да чувства всеки сантиметър от костите и мускулите му…

Заля я толкова силна вълна на смущение, че й се зави свят. А най-неприятното бе, че Джейс като че ли изобщо не се чувстваше неловко и по нищо не личеше предишната нощ да му се бе отразила така, както на нея. Той изглеждаше единствено… подразнен. Подразнен, потен и секси.

— Е, следващия път, когато решиш да се измъкнеш от магически защитения ни апартамент през врата, която не би трябвало да съществува, по-добре остави бележка.

Клеъри повдигна вежди.

— Това сарказъм ли беше?

Джейс подхвърли един от ножовете във въздуха и отново го улови.

— Може би.

— Заведох Клеъри при Магдалена. — Себастиан бе свалил една метателна звезда от стената и я разглеждаше. — Занесохме й адамаса.

Джейс, който междувременно бе подхвърлил другия нож във въздуха, не успя да го улови и той се заби в пода.

— Наистина ли?

— Да — каза Себастиан. — И освен това разказах на Клеъри какъв е планът. Че възнамеряваме да подлъжем Велики демони тук, за да ги унищожим.

— Но не ми каза как смятате да го постигнете — уточни Клеъри. — Тази част ми я спести.

— Реших, че ще е по-добре да го сторя в присъствието на Джейс. — Себастиан направи рязко движение с китката и звездата полетя към Джейс, който я отби с един замах на ножа. Тя издрънча на пода, а Себастиан подсвирна. — Бърз си.

Клеъри гневно се нахвърли на брат си.

— Можеше да пострада…

— Всичко, което го наранява, наранява и мен — напомни й Себастиан. — Исках да ти покажа колко голямо е доверието ми в него. А сега ми се ще ти да повярваш в нас. — Черните му очи се впиха в нея. — Адамас. Онова, което занесох на Желязната сестра. Знаеш ли какво се прави от него?

— Разбира се. Серафимски ками. Демоничните кули на Аликанте. Стилита…

— И Бокалът на смъртните.

Клеъри поклати глава.

— Бокалът на смъртните е златен. Виждала съм го.

— Позлатен адамас. Дръжката на Меча на смъртните също е изработена от адамас. Казват, че това е материалът, от който са построени райските чертози. И никак не е лесно да се сдобиеш с него. Единствено Железните сестри могат да го обработват и само те имат достъп до него.

— И защо го даде на Магдалена?

— За да ни направи втори Бокал — отвърна Джейс.

— Втори Бокал на смъртните? — Клеъри местеше невярващ поглед между двамата. — Но това е невъзможно. Не може просто да направите още един Бокал на смъртните. Ако беше толкова лесно, Клейвът нямаше да изпадне в такава паника, когато истинският Бокал изчезна. Валънтайн нямаше да се нуждае толкова отчаяно от него…

— Това е просто една чаша — каза Джейс. — Независимо как е изработена, тя ще си остане само това, докато Ангелът доброволно не пролее кръвта си в нея. Именно тя я прави каквото е.

— И вие смятате, че ще убедите Разиел доброволно да напълни новия бокал с кръвта си? — Клеъри не можеше да скрие неверието в гласа си. — Успех.

— Там е работата, Клеъри — обясни Себастиан. — Нали знаеш, че всичко има своята принадлежност? Ангелска или демонска? Демоните вярват, че искаме демонски еквивалент на Разиел. Някой могъщ демон, който да смеси кръвта си с нашата и да постави началото на нова раса ловци на сенки, които да не са обвързани от Закона, Завета или правилата на Клейва.

— Казал си им, че искаш да създадеш… обратното на ловци на сенки?

— Нещо такова — засмя се Себастиан и прокара пръсти през светлата си коса. — Джейс, ще ми помогнеш ли да обясня?

— Валънтайн беше фанатик — започна Джейс. — Грешеше за много неща. Грешеше в намерението си да убие ловците на сенки. Грешеше за долноземците. Но беше прав за Клейва и Съвета. Всеки инквизитор, когото сме имали някога, е бил безчестен. Законите, вменени ни от Ангела, са произволни и нелепи, а наказанията, които предвиждат — още по-лоши. „Законът е суров, но е закон.“ Колко пъти си го чувала? Колко пъти е трябвало да се крием и да избягваме Клейва и Законите му, докато сме се мъчели да ги спасим? Кой ме хвърли в затвора? Инквизиторката. Кой хвърли Саймън в затвора? Клейвът. Кой щеше да го остави да изгори?

Сърцето на Клеъри бе започнало да бие лудешки. Да чува как познатият глас на Джейс изрича тези думи изпиваше всяка капчица сила от костите й. Беше прав и едновременно с това грешеше. Също като Валънтайн. А тя искаше да му повярва така, както никога не бе искала да повярва на Валънтайн.

— Добре. Разбирам, че Клейвът е корумпиран. Но не виждам какво общо има това със сключването на сделки с демони.

— Мисията ни е да унищожаваме демони — отговори й Себастиан. — Ала Клейвът е насочил цялата си енергия към други задачи. Магическите бариери и все повече демони проникват в нашия свят, а Клейвът продължава да си затваря очите. Отворихме врата далеч на север, на остров Врангел, и ще подмамим демоните през нея с обещанието за новия Бокал. Само че когато пролеят кръвта си в него, те ще бъдат унищожени. Вече сключих подобни сделки с няколко Велики демона. Когато с Джейс ги убием, Клейвът ще се убеди, че сме сила, с която трябва да се съобразяват. И тогава ще бъдат принудени да ни чуят.

Клеъри го зяпна.

— Не е толкова лесно да убиеш Велик демон.

— Вече го направих по-рано днес — каза Себастиан. — Което, между другото, означава, че никой от нас няма да загази, задето се разправихме с онези телохранители. Аз убих господаря им.

Клеъри местеше поглед между Джейс и Себастиан. Очите на Джейс бяха спокойни и заинтригувани, но погледът на Себастиан бе пронизващ, сякаш се опитваше да надзърне в главата й.

— Е — бавно рече тя, — това са доста неща за преглъщане. И не ми харесва идеята да се излагате на подобна опасност. Но се радвам, че ми имахте достатъчно доверие, за да го споделите.

— Нали ти казах — обърна се Джейс към Себастиан. — Казах ти, че ще разбере.

— Никога не съм твърдял обратното. — Себастиан не сваляше очи от лицето на Клеъри.

Тя преглътна мъчително.

— Тази нощ не спах достатъчно. Нуждая се от почивка.

— Колко жалко. А пък аз се канех да те питам дали не искаш да се качиш на Айфеловата кула. — Очите на Себастиан бяха тъмни, непроницаеми и Клеъри не бе сигурна дали се шегува. Преди да успее да отговори каквото и да било, Джейс пъхна ръка в нейната.

— Ще дойда с теб. И аз не спах добре. — Той кимна на Себастиан. — Ще се видим на вечеря.

Себастиан не отговори. Клеъри и Джейс почти бяха стигнали до стълбището, когато той я повика:

— Клеъри…

Тя се обърна, издърпвайки дланта си от тази на Джейс.

— Какво?

— Шалът ми. — Той протегна ръка.

— О, добре!

Клеъри направи няколко крачки към него, подръпвайки с нервни пръсти парчето плат, вързано около врата й. След като я погледа в продължение на една-две секунди, Себастиан издаде нетърпелив звук и бързо прекоси стаята с дългите си крака. Клеъри се скова, когато той сложи ръка на шията й, развърза възела само с няколко движения и свали шала от врата й. За миг й се стори, че той се забави мъничко, преди да го развие докрай, с пръсти, докосващи гърлото й…

Припомни си как я бе целунал на хълма до изпепелените останки от имението на Феърчайлд, спомни си и обзелото я усещане, че пропада в мрачно, изоставено място, изгубена и ужасена. Трескаво отстъпи назад и докато се обръщаше, шалът се изхлузи от врата й.

— Благодаря, че ми го зае — промърмори тя и се втурна след Джейс по стълбите. Не се обърна, но ако го бе сторила, щеше да види как брат й се взира след нея с шала в ръце и насмешливо изражение върху лицето.

 

 

Докато стоеше сред мъртвите листа и гледаше нагоре по пътеката, Саймън за пореден път усети човешкия порив да си поеме дълбоко дъх. Беше в Сентрал Парк, близо до Шекспировата градина. Дърветата бяха изгубили и последните остатъци от есенния си блясък, зелените, червени и златни багри бяха отстъпили място на кафяво и черно. Повечето клони вече бяха оголели.

Той отново докосна пръстена.

Клеъри?

И този път не последва отговор. Мускулите му бяха напрегнати като обтегнати жици. Твърде много време беше минало, откакто за последен път бе разговарял с нея с помощта на пръстена. Отново и отново си повтаряше, че сигурно е заспала, но нищо не бе в състояние да разплете възела от напрежение, на който се бяха вързали вътрешностите му. Пръстенът бе единственият начин да общува с нея, а ето че сега той му се струваше просто парче безжизнен метал.

Саймън отпусна ръце покрай тялото си и пое по пътеката, покрай статуите и пейките, надписани със стихове от пиесите на Шекспир. Пътеката свърна рязко надясно и ето че тя изникна пред него. Седеше на една пейка, обърнала глава на другата страна, а тъмната й коса, сплетена на дълга плитка, се спускаше по гърба й. Беше съвсем неподвижна и чакаше. Чакаше него.

Саймън изпъна рамене и се запъти към нея, макар да му се струваше, че краката му са от олово.

Тя го чу и се обърна; и без това бледото й лице пребеля още повече, когато той се настани до нея.

— Саймън — задъхано каза тя. — Не бях сигурна дали ще дойдеш.

— Здравей, Ребека.

Протегна му ръка и той я пое; мислено благодари, задето бе имал предвидливостта да си сложи ръкавица, така че ако я докосне, тя да не усети колко студена е кожата му. Не беше минало чак толкова време, откакто я бе видял за последен път (може би около четири месеца), ала ето че тя вече му се струваше като снимка на някого, когото бе познавал много отдавна, въпреки че всичко у нея му беше познато — тъмната коса, кафявите очи, които имаха същия цвят и форма като неговите, луничките по носа й. Носеше дънки, яркожълто яке и зелен шал с големи жълти памучни цветя. Клеъри наричаше начина й на обличане „хипи шик“; поне половината от дрехите й идваха от магазини за втора употреба, а другата половина си шиеше сама.

Докато Саймън стискаше ръката й, сълзи изпълниха тъмните очи на сестра му.

— Сай — каза Беки и го прегърна; той я остави да го направи, като я потупваше неловко по ръцете и гърба. Най-сетне тя се отдръпна и като избърса очите си, се намръщи.

— Господи, лицето ти е толкова студено. Трябва да си сложиш шал. — Тя го погледна обвинително. — Както и да е, къде беше?

— Нали ти казах. Живея при един приятел.

Тя се изсмя рязко.

— Я стига, Саймън! Да не мислиш, че това е достатъчно? Какво, по дяволите, става?

— Бекс…

— Обадих се вкъщи за Деня на благодарността — каза тя, зареяла поглед към дърветата пред тях. — Нали се сещаш, да питам кой влак да взема, такива работи. И знаеш ли какво ми каза мама? Да не си идвам и че нямало да има никакъв Ден на благодарността. Затова се обадих на теб. Ти обаче не вдигна. Позвъних на мама, за да питам къде си и тя ми затвори. Просто… ми затвори. Така че се прибрах у дома. И тогава видях цялото това религиозно безумие по вратата. Разкрещях се на мама и тя ми заяви, че си мъртъв. Мъртъв. Родният ми брат. Каза, че си умрял и че едно чудовище е заело мястото ти.

— Ти какво направи?

— Изнесох се оттам, сякаш ме гонеха — заяви Ребека. Саймън виждаше, че се опитва да изглежда силна, но в гласа й се долавяше тънка, уплашена нотка. — Повече от ясно бе, че мама е откачила.

— О — каза Саймън. Отношенията между Ребека и майка му открай време бяха обтегнати. Ребека обичаше да я нарича „куку“ или „чалнатата дама“, но за първи път Саймън имаше чувството, че наистина го мисли.

— Дяволски си прав — „о!“ — сопна се Ребека. — Не бях на себе си. Пращах ти съобщения през пет минути. Най-сетне получих онзи калпав отговор, че си бил при някакъв приятел. А после поиска да се срещнем тук. Какво, по дяволите, е това, Саймън? И откога е така?

— Кое?

— Ти как мислиш? Ами че мама напълно е полудяла, разбира се. — Тънките пръсти на Ребека си играеха с шала. — Трябва да направим нещо. Да говорим с някого. Лекари. Да започнем да й даваме лекарства или нещо такова. Не знаех как да постъпя. Не и без теб. Ти си ми брат.

— Не мога — каза Саймън. — Тоест, не мога да ти помогна.

Гласът й омекна.

— Знам, че е кофти и че дори още не си завършил гимназия, но, Саймън, подобни решения трябва да вземаме заедно.

— Исках да кажа, че не мога да ти помогна за това с лекарствата. Нито пък да я заведем на лекар. Защото мама е права. Аз съм чудовище.

Ребека зяпна.

— Тя да не ти е промила мозъка?

— Не…

Гласът й потрепери.

— Знаеш ли, помислих си, че може да те е наранила… начина, по който говореше… но после си казах, не, никога не би го сторила, каквото и да става. Но ако някога го направи… ако някога те докосне и с пръст, Саймън, кълна се, че…

Саймън не можеше да издържа повече. Свали ръкавицата си и протегна длан към сестра си. Сестра му, която го бе водила за ръка по плажа, когато бе твърде малък, за да влезе сам във водата. Която бе бърсала кръвта му, когато се върнеше от тренировка по футбол, и сълзите му, след като баща му умря, а майка им се превърна в зомби и само лежеше в стаята си и се взираше в тавана. Която му четеше на глас, докато той лежеше в леглото си с форма на състезателен автомобил, толкова малък, че все още носеше пижама с терлици. „Аз съм Лоракс. Аз говоря от името на дърветата.“^[1] Която веднъж, опитвайки се да бъде домакиня, без да иска бе свила дрехите му в пералнята и те бяха придобили кукленски размери. Която му правеше обяд за училище, когато майка им нямаше време. Ребека. Последната връзка, която трябваше да пререже.

— Вземи ръката ми.

Тя го направи и се намръщи.

— Толкова си студен. Да не си боледувал?

— Би могло да се каже. — Погледна я, мъчейки се да я накара да усети, че нещо у него не е наред, ала тя отвърна на погледа му с доверчиви кафяви очи. Саймън се опита да потисне жегналото го нетърпение. Вината не беше нейна. Тя не знаеше. — Измери пулса ми.

— Не знам как се мери пулс, Саймън. Следвам история на изкуството.

Той се пресегна и сложи пръстите й върху китката си.

— Натисни тук. Усещаш ли нещо?

За миг сестра му остана неподвижна, а вятърът си играеше с бретона й.

— Не. Трябва ли?

— Беки… — той дръпна ръката си подразнено. Не му оставаше нищо друго. Имаше само един начин. — Погледни ме — каза и когато Беки вдигна очи към лицето му, той накара кучешките си зъби да се издължат.

Тя изпищя.

Изпищя и падна от пейката върху пръстта и листата. Няколко минувачи ги изгледаха любопитно, но това все пак беше Ню Йорк — никои не се спря да ги зяпа, всички продължаваха по пътя си.

Саймън се чувстваше отвратително. Точно това бе искал, ала колко различно бе да я види на земята, закрила устата си с ръка и така пребледняла, че луничките й изпъкваха като мастилени петна. Точно както бе станало и с майка му. Помнеше как беше казал на Клеъри, че не съществува по-ужасно чувство от това, да не можеш да имаш доверие на хората, които обичаш, но всъщност не беше прав. Много по-ужасно бе хората, които обичаш, да се боят от теб.

— Ребека — започна, ала гласът му изневери. — Беки…

Тя поклати глава, без да сваля ръка от устата си. Беше седнала в пръстта, а шалът й се въргаляше в листата зад нея. При други обстоятелства би било смешно.

Саймън стана от пейката и коленичи до нея. Острите зъби ги нямаше, ала тя го гледаше така, сякаш все още бяха там. Много предпазливо той се пресегна и я докосна по рамото.

— Бекс. Никога не бих те наранил. Нито пък мама. Просто исках да те видя за последен път, за да ти кажа, че си отивам и повече няма да ме видите. Ще ви оставя на мира. Може да си направите Ден на благодарността. Аз няма да дойда. Няма да поддържаме връзка. Няма да…

— Саймън. — Ребека сграбчи ръката му и го придърпа към себе си, като риба на въдица. Той почти падна върху нея и тя го прегърна с все сила. За последен път го бе прегърнала така на погребението на баща им, когато той се бе разплакал по онзи начин, който изглежда сякаш сълзите никога няма да спрат. — Аз не искам никога вече да не те видя.

— О — успя да каже Саймън и седна на земята, толкова слисан, че мозъкът му отказваше да работи. Ребека отново обви ръце около него и той се притисна в нея с всичка сила, въпреки че тя беше по-дребна от него. Беше го държала така, когато бяха деца, и досега знаеше как да го направи. — Помислих си, че ще искаш.

— Защо?

— Защото съм вампир. — Странно бе да го чуе изречено на глас по този начин.

— Значи те съществуват?

— Както и върколаци. И други, още по-невероятни неща. То просто… се случи. Искам да кажа, че бях нападнат. Не съм го искал, но това няма значение. Вече е станало.

— Ти… — Ребека се поколеба и Саймън усети, че това е големият въпрос, онзи, който наистина имаше значение. — Хапеш ли хора?

Той си спомни Изабел, ала побърза да прогони образа от съзнанието си. „Освен това ухапах едно тринайсетгодишно момиче. Както и едно момче. Не е толкова странно; колкото звучи.“ Не. Имаше неща, които не влизаха в работата на сестра му.

— Пия кръв от бутилки. Животинска кръв. Не наранявам хора.

— Добре. — Тя си пое дълбоко дъх. — Добре.

— Наистина ли е добре?

— Да. Обичам те. — Сестра му го погали неловко по гърба. Саймън усети нещо влажно върху ръката си и погледна надолу. Тя плачеше. Една сълза бе капнала върху пръстите му. Последва я още една и той затвори ръка около нея. Трепереше, ала не защото му беше студено; въпреки това Беки свали шала си и го уви около двамата.

— Ще се справим с това — каза тя. — Ти си малкият ми брат, глупчо такъв. Обичам те, каквото и да става.

Двамата дълго седяха така, рамо до рамо, загледани в сенките между дърветата.

 

 

В стаята на Джейс беше светло — лъчите на обедното слънце струяха през отворения прозорец. В мига, в който Клеъри прекрачи прага и токчетата на ботушите й изтракаха по дървения под, Джейс затвори вратата и я заключи. Разнесе се дрънчене, когато пусна ножовете си върху нощното шкафче. Клеъри понечи да се обърне и да го попита дали е добре, когато той я улови през кръста и я притегли себе си.

Ботушите й я правеха по-висока, ала въпреки това Джейс трябваше да се наведе, за да я целуне. Ръцете му, все още около кръста й, я повдигнаха, притискайки я към гърдите му… миг по-късно устните му откриха нейните и прогониха всякакви мисли за височина и неудобство. Той имаше вкус на сол и огън. Клеъри се опита да пропъди всичко друго и да се остави на сетивата си… познатото ухание на кожата и потта му, хладината на влажната му коса върху бузата й, очертанията на раменете и гърба му под ръцете й, начина, по който телата им си пасваха.

Джейс свали пуловера й и през тънката си тениска Клеъри усети топлината, която се излъчваше от него. Устните й разтвориха неговите и тя едва не се разпадна, когато ръката му се плъзна към най-горното копче на дънките й.

Трябваше да повика на помощ целия си самоконтрол, за да улови китката му и да я задържи на място.

— Джейс. Недей.

Той се отдръпна — достатъчно, за да може тя да види лицето му. Очите му имаха стъклен, нефокусиран поглед. Сърцето му биеше лудешки до нейното.

— Защо?

Клеъри стисна клепачи.

— Миналата нощ… ако не бяхме…, ако аз не бях припаднала… не знам какво щеше да се случи, а бяхме насред стая, пълна с хора. Наистина ли мислиш, че искам първият ми път с теб — или който и да било път с теб — да бъде пред тълпа непознати?

— Вината не беше наша — каза той и нежно прокара пръсти през косата й. Белезите по дланта му лекичко одраскаха бузата й. — Нали ти казах, онова сребърно вещество беше елфически опиат. Бяхме под негово въздействие. Но сега и двамата сме напълно трезви…

— А Себастиан е на горния етаж, освен това съм изтощена и… — „И това е ужасна, ужасна идея, за която и двамата ще съжаляваме.“ — И не съм в настроение — излъга тя.

— Не си в настроение? — Гласът му беше пропит от неверие.

— Съжалявам, ако никой не ти го е казвал досега, Джейс, но е така — не съм в настроение. — Тя настойчиво впери поглед в ръката му, която все още почиваше върху колана на дънките й. — И то само се засилва.

Той повдигна вежди, но я пусна, без да каже нищо.

— Джейс…

— Отивам да си взема студен душ — каза и се отдръпна от нея. Лицето му беше безизразно, непроницаемо.

Когато вратата на банята се затръшна зад него, Клеъри отиде до леглото (прилежно оправено и без следа от сребърното вещество по завивките) и седна, отпускайки глава в ръцете си. Това не беше първото им скарване — тя смяташе, че двамата спорят горе-долу толкова, колкото всяка нормална двойка, при това — обикновено добродушно и никога не се бяха ядосвали истински един на друг. Ала имаше нещо в студенината, която се таеше в очите на този Джейс, от което я побиваха тръпки, нещо далечно и недостижимо, от което ставаше все по-трудно да прогони въпроса, спотаен сред мислите й: Има ли нещо от истинския Джейс там вътре? Останало ли е нещо, което да бъде спасено?

Това е Закона на джунглата — по-стар от небесната твърд;

с него Вълкът ще владее; без него — делът му е смърт.

Подобно лиана Законът се вие и сплита така:

Вълкът е в Глутница силен, тя пък е силна с вълка^[2]

Джордан се взираше невиждащо в стихотворението, окачено на стената в спалнята му. Беше старо копие, което бе открил в една книжарница за употребявани книги, сложна плетеница от листа обграждаше думите. Стихотворението беше от Ръдиард Киплинг и толкова добре обобщаваше правилата, според които живееха върколаците, Закона, който направляваше постъпките им, че Джордан се питаше дали самият Киплинг не е бил долноземец или поне не е знаел за Съглашението. Почувствал се бе едва ли не задължен да купи копието и да го окачи на стената си, макар никога да не си беше падал по поезия.

От един час насам кръстосваше апартамента, като от време на време изваждаше телефона си, за да види дали няма съобщение от Мая, и час по час отваряше хладилника и се, взираше в него, за да провери дали не се е появило нещо годно за ядене. То, разбира се, не се появяваше, но той не искаше да излезе да купи нещо, за да не би Мая да си дойде, докато го няма. За сметка на това си взе душ, изчисти кухнята, опита се да погледа телевизия, но не успя и се зае да подреди DVD колекцията си по цветове.

Просто не го свърташе на едно място. Понякога се чувстваше по същия начин преди пълнолуние, знаейки, че Промяната наближава и усещайки приливните вълни във вените си. Ала сега луната намаляваше и не заради Промяната му се искаше да изпълзи от собствената си кожа. Беше заради Мая. Беше, защото нея я нямаше — след почти два дена, през които бяха непрекъснато заедно, два дни, през които нито за миг не се бе отдалечавал на повече от няколко крачки от нея.

Беше отишла без него в участъка, с обяснението, че сега не е най-подходящият момент да разстройва глутницата с появата на някой, който не е неин член. Нямало причина да идва с нея, беше му казала, тъй като единственото, което имала да стори, било да попита Люк дали възразява Саймън и Магнус да отидат във фермата на следващия ден; после щяла да се обади във фермата, в случай че някой от глутницата е там, и да ги предупреди да стоят надалеч. Права беше, даваше си сметка Джордан. Нямаше причина да отиде с нея, но в мига, в който тя тръгна, в него се загнезди безпокойство, което не му даваше мира. Дали бе излязла, защото й бе писнало да е с него? Дали не беше премислила и не бе стигнала до заключението, че е била права преди? И какво ставаше между тях? Гаджета ли бяха? „Може би трябваше да я попиташ, преди да преспите заедно, гений такъв“, каза си той и осъзна, че отново е застанал пред хладилника. Съдържанието му не се бе променило — бутилки с кръв, половинка кайма, която постепенно се размразяваше, и нахапана ябълка.

Откъм вратата долетя звук от завъртане на ключ. Джордан отскочи от хладилника и се обърна, като в същото време се погледна. Беше бос, облечен в дънки и стара тениска.

Защо не бе използвал времето, докато нея я нямаше, за да се приведе в малко по-добър вид — да се избръсне, да си сложи одеколон или нещо такова? Прокара трескаво ръце през косата си в същия миг, в който Мая влезе в дневната и остави резервните му ключове върху малката масичка. Беше се преоблякла и сега носеше бледорозов пуловер и дънки. Бузите й бяха поруменели от студа, устните й бяха червени, а очите — ясни. Толкова отчаяно му се прииска да я целуне, че чак го заболя.

Вместо това преглътна с усилие.

— Е… как мина?

— Добре. Магнус може да използва фермата. Вече му пратих съобщение. — Тя се приближи и облегна лакти на кухненския плот. — Освен това предадох на Люк какво каза Рафаел за Морийн.

Джордан беше озадачен.

— Защо реши, че той трябва да знае?

Мая сякаш се смали, като балон, на който внезапно бяха изпуснали въздуха.

— Господи! Не ми казвай, че трябваше да го запазя в тайна.

— Не… просто се чудех…

— Е, ако из Манхатън наистина вилнее излязъл от контрол вампир, глутницата трябва да знае. Това е тяхната територия. Освен това исках да се посъветвам с него дали да кажем на Саймън или не.

— Ами моят съвет? — Преструваше се на засегнат, ала всъщност една мъничка част от него наистина бе жегната. Вече го бяха обсъждали — дали Джордан трябва да каже на своя повереник, че Морийн е на свобода и убива, или това само още повече би увеличило товара, легнал на плещите му. Джордан смяташе, че е по-добре да не му казват (в крайна сметка, какво можеше да стори?), но Мая не беше толкова сигурна.

Тя се покатери върху плота и се обърна към него. Седнала така, тя беше по-висока и искрящите й кафяви очи го гледаха отгоре.

— Исках съвет от възрастен.

Джордан сложи ръце върху краката й, които тя полюшваше разсеяно, и прокара пръсти по ръба на дънките й.

— Аз съм на осемнайсет… не съм ли достатъчно голям за теб?

Мая положи длани на раменете му и ги стисна лекичко, сякаш за да изпита мускулите му.

— Е, определено не си малък…

Джордан я смъкна от плота, улавяйки я около кръста, и я целуна. Огън лумна във вените му, когато тя отвърна на целувката му, а тялото й се притисна в неговото. Зарови пръсти в косата й, събаряйки плетената шапчица и освобождавайки къдриците й. Целуна я по шията, а тя издърпа тениската му през главата, прокарвайки длани по раменете, по гърба, по ръцете му, като в същото време мъркаше като котка. Джордан се почувства като балон, напълнен с хелий — опиянен от целувките й и неимоверно лек от облекчение. Значи все пак не се бе отказала от него.

— Джорди, почакай.

Почти никога не го наричаше така, освен ако не беше нещо сериозно. Сърцето му, което бездруго биеше лудешки, едва не изхвръкна от гърдите му.

— Какво не е наред?

— Просто… всеки път, когато се видим, се озоваваме в леглото… и знам, че аз го започнах, не те обвинявам или нещо такова… просто си мислех, че може би трябва да… поговорим.

Джордан се взря в нея, в големите й тъмни очи, във вената, която туптеше забързано на шията й, в пламналото й лице. Макар и с усилие, гласът му беше равен:

— Добре. За какво искаш да говорим?

Тя го изгледа продължително, а след това поклати глава.

— За нищо. — Сключи ръце на тила му и като го придърпа към себе си, го целуна страстно, притискайки се в него. — За абсолютно нищо.

 

 

Клеъри не знаеше колко време бе минало, преди Джейс да излезе от банята, бършейки мократа си коса. Вдигна поглед от ръба на леглото, където все още седеше, и го видя да нахлузва синя памучна тениска върху гладката си златиста кожа, нашарена с бледи белези.

Извърна очи, когато той прекоси стаята и се настани до нея, ухаещ силно на сапун.

— Съжалявам — каза той.

Изненадана, Клеъри отново го погледна. Беше се питала дали изобщо е в състояние да се разкайва в това си състояние. Изражението му беше сериозно, малко особено, но не и неискрено.

— Леле — каза тя. — Този студен душ трябва да е бил нещо страшно.

Едното ъгълче на устните му подскочи, но само след миг лицето му отново си възвърна сериозното изражение. Той сложи ръка под брадичката й.

— Не трябваше да те притискам. Просто… едва преди десетина седмици би било немислимо дори да те прегърна.

— Знам.

Той улови лицето й в шепите си и го повдигна лекичко; дългите му пръсти бяха хладни върху бузите й. Докато я гледаше така, всичко у него й бе толкова познато: бледозлатистите ириси на очите му, белегът на бузата му, пълната долна устна, лекичко нащърбеният зъб, благодарение на който външният му вид не бе толкова съвършен, че да е дразнещо… и все пак усещането бе като да се завърне в къщата, в която бе отраснала — макар отвън всичко да си бе съвсем същото, тя знаеше, че вътре живее друго семейство.

— Дори тогава не ме беше грижа — каза той. — Въпреки това те желаех. Винаги съм те желаел. Нищо нямаше значение за мен, освен ти. Винаги е било така.

Клеъри преглътна. В стомаха й сякаш запърхаха пеперуди, както винаги, когато бе близо до Джейс, ала този път усещането бе примесено с истинска неловкост.

— Но, Джейс, това не е вярно. Грижа те е за семейството ти. И… винаги съм мислела, че се гордееш с това, че си нефилим. Един от ангелите.

— Да се гордея? — повтори той. — Да бъдеш наполовина ангел и наполовина човек, означава нито за миг да не забравяш собственото си несъвършенство. Не си ангел. Не си възлюбен от Небето. Разиел не го е грижа за нас. Не можем дори да отправяме молитвите си към него. Не се молим никому. Не се молим за нищо. Помниш ли, когато ти казах, че може би имам демонска кръв, защото това би обяснило чувствата ми към теб? Донякъде беше облекчение да си го мисля. Никога не съм бил ангел, ни най-малко. Е — добави той, — освен може би от низвергнатия вид.

— Низвергнатите ангели са демони.

— Не искам да бъда нефилим — каза Джейс. — Искам да бъда нещо друго. Да бъда по-силен, по-бърз, по-добър от човек. Но различен. Да не трябва да се подчинявам на Законите на ангел, който изобщо не го е грижа за нас. Да бъда свободен. — Той прокара пръсти през една къдрица от косата й. — Сега съм щастлив, Клеъри. Нима това няма значение?

— Мислех, че и преди бяхме щастливи заедно — каза Клеъри.

— Винаги съм бил щастлив с теб. Но никога не съм имал чувството, че го заслужавам.

— Но вече не е така?

— Сега това чувство го няма. Знам единствено, че те обичам и за първи път това ми стига.

Клеъри затвори очи. Миг по-късно той отново я целуваше, този път — много по-нежно. Устните му проследяваха очертанията на нейните и тя имаше чувството, че е като глина под ръцете му. Усети как дишането му се учести и пулсът й начаса се ускори. Пръстите му се плъзнаха през косата й, по гърба й, към кръста й. Докосването му беше успокоително, ритъмът на сърцето й до нейното бе като позната музика… и ако тоналността й бе малко различна, Клеъри, затворила очи, не го усещаше. Кръвта им беше същата под кожата, както бе казала кралицата на феите; сърцето й забързваше, когато неговото забързаше, едва не бе спряло, когато неговото спря. Ако трябваше отново да го стори, помисли си тя, под безмилостния поглед на Разиел, щеше да постъпи по съвсем същия начин.

Този път той се отдръпна, оставяйки пръстите си да се задържат миг по-дълго върху бузата й, върху устните й.

— Искам това, което ти искаш — каза той. — Когато ти го поискаш.

Клеъри усети как по гръбнака й пробяга тръпка. Думите бяха простички, ала в извивката на гласа му имаше опасна и изкусителна покана: Каквото искаш, когато го поискаш. Ръката му поглади косата й, спусна се по гърба й и отново се спря върху кръста й. Клеъри преглътна. Не бе сигурна колко много от себе си ще успее да потисне.

— Почети ми — каза неочаквано.

Джейс примига насреща й.

— Какво?

Тя гледаше покрай него към книгите на нощното му шкафче.

— Не е лесно да преглътна всичко. Онова, което Себастиан каза, случилото се снощи, всичко. Имам нужда от сън, но съм твърде превъзбудена. Когато бях малка и не можех да заспя, мама ми четеше на глас, за да се отпусна.

— И сега аз ти напомням на майка ти? Май трябва да си потърся по-мъжествен одеколон.

— Не, просто… помислих си, че би било хубаво.

Джейс се облегна на възглавниците и посегна към купчината книги до леглото.

— Някакви специални предпочитания? — С драматичен жест той взе най-горната книга. Изглеждаше стара и беше подвързана с кожа, а заглавието бе отпечатано със златни букви. „Повест за два града“. — Дикенс винаги е обещаващ…

— Тази съм я чела. За училище — сети се Клеъри и се намести на възглавниците до него. — Но не си спомням нищо, така че нямам нищо против отново да я чуя.

— Чудесно. Казвали са ми, че имам прекрасен, напевен глас, когато чета. — Джейс отвори книгата на първата страница, където заглавието бе напечатано с натруфен шрифт. Срещу него имаше дълго посвещение; мастилото беше избледняло и едва се четеше, но Клеъри все пак успя да различи подписа: „Най-после с надежда, Уил Херондейл“.

— Някой твой предшественик — предположи Клеъри и прокара пръст по страницата.

— Да. Странно, че е попаднала у Валънтайн. Баща ми трябва да му я е дал. — Джейс отвори книгата наслуки и зачете:

„След малко той разкри лицето си и твърдо заговори:

— Не се страхувайте да ме изслушате. Не се стряскайте от нищо, което ще ви кажа. Аз съм като някой, който е умрял млад. Целият ми живот все едно че не е съществувал.

— Не, мистър Картън. Сигурна съм, че най-хубавата част от него все още предстои, сигурна съм, че можете да бъдете много, много по-достоен за себе си.“^[3]

— О, сега се сетих — каза Клеъри. — Любовен триъгълник. Тя избира скучния мъж.

Джейс се засмя тихичко.

— Скучен според теб. Кой знае на викторианските дами от какво им е ставало горещо под фустите.

— Всъщност си прав.

— За кое, за фустите ли?

— Не. Наистина имаш прекрасен глас, когато четеш. — Клеъри зарови лице в рамото му. Това бяха миговете (повече дори от онези, в които той я целуваше), когато най-много я болеше… мигове, в които би могъл да бъде нейният Джейс. Стига само да не го поглеждаше.

— Всичко това и железни плочки на корема — каза Джейс, докато отгръщаше страницата. — Какво друго можеш да искаш?