Никълъс Спаркс
Виж ме (31)

30.
Мария

От колата Мария се обади на родителите си да им съобщи какво са решили и после впери разсеяно поглед в седана на детектива, който ги водеше към хотела на няколко преки от апартамента й.

Райт явно бе уредил въпроса през краткия път, защото ключът ги чакаше на рецепцията. Той се качи с тях в асансьора и ги съпроводи до дъното на коридора, където сгъваем стол вече го чакаше пред вратата. Подаде им ключа за стаята.

— Ще остана тук, докато и вие сте вътре, така че не се безпокойте.

Едва когато се пъхна в леглото до Колин, Мария осъзна колко е изтощена. Преди няколко часа си представяше как се любят, но сега и двамата се чувстваха твърде изчерпани. Тя отпусна глава на рамото му, сгуши се до него да усеща топлината на тялото му и ненадейно светът потъна в мрак.

Когато се събуди, слънчевите лъчи вече струяха през процепите между щорите. Тя се обърна. Колин не беше до нея. Погледна към банята и го видя да си мие зъбите. Погледна часовника и с изненада установи, че е почти единайсет. Изправи се рязко, мислейки си, че родителите й сигурно са се поболели от притеснение.

Взе телефона и видя съобщение от Серена.

„Колин се обади. Каза, че спиш, и ми обясни какво се е случило. Елате вкъщи, щом се събудиш. Татко се е погрижил за всичко!“

Мария сбърчи чело.

— Колин?

— Чакай — измърмори той и подаде глава през вратата.

После той си изплакна устата, влезе в стаята и тръгна към леглото.

— С пръст ли си ми зъбите?

— Не си носех четка.

Той седна до нея.

— Защо не използва моята?

— Микроби — намигна й той. — Успа се. Вече се обадих на родителите ти.

— Знам. Прочетох съобщението на Серена. Какво става?

— Изненада е.

— Не съм сигурна, че съм готова за нови изненади.

— Тази ще ти хареса.

— Откога си буден?

— От два часа. Но станах от леглото преди двайсет минути.

— Какво правеше?

— Мислех.

Нямаше смисъл да пита за какво. Знаеше отговора. Изкъпаха се заедно, облякоха се и си събраха вещите. Излязоха през вратата и видяха Райт, седнал на сгъваемия стол.

— Искате ли да пийнем по чаша кафе? — попита ги той.

* * *

— Като за начало, апартаментът ти е освободен — подхвана Райт. — Криминалистите са си тръгнали сутринта. Готови са. Можеш да се върнеш. Ако искаш да си вземеш нещо, имам предвид. Дрехи, тоалетни принадлежности…

„Ако изобщо е останало нещо, което бих поискала да взема“ — помисли си Мария.

— Открили ли са нещо? — попита.

— Единствените улики са кутиите от боя. По тях обаче няма отпечатъци. Аткинсън сигурно е носел ръкавици. ДНК анализът пък отнема доста време, освен ако не извлекат материал от корена на космите.

Тя кимна, опитвайки се да прогони от ума си картината, която бе видяла снощи.

— Тази сутрин се обадих тук-там — продължи Райт, разбърквайки захар и сметана в кафето си. Мария забеляза колко са зачервени очите му. — Досега никой не е успял да говори с Лестър. Десет минути след като го докарали в управлението, се появил адвокатът му, а не след дълго и баща му. И двамата настоявали да не дава информация. Не че и те успели да говорят с него. Лестър Манинг вече бил в усмирителна риза и упоен. Всички смятат, че наистина е луд за връзване. Според полицаите направо обезумял, щом видял килията.

— Какво е направил?

— Крещял. Размахвал юмруци. Опитвал се да ухапе полицаите. Когато го натикали вътре, започнал да рита по вратата и да блъска с глава по стената. Смахната работа. Дори уплашил другите затворници. Наложило се да го извадят оттам. Извикали лекар и той му дал успокоително. Петима полицаи едва го удържали. Точно тогава се появил адвокатът му. Изредил цял списък с нарушения на гражданските права, но всичко е на видеозапис и няма начин Лестър да се измъкне чрез някаква уловка. Каквито и да ги говори адвокатът му, той е прострелял полицай. Както и да е, исках да кажа, че още не са го разпитвали.

Мария кимна вяло.

— Как е…?

— Пийт? — попита Райт. — Преживял е нощта. Още е в критично състояние, но е стабилен и жизнените му показатели се подобряват. Съпругата му се надява днес да дойде в съзнание. Хирургът казал, че е възможно. Все още обаче сме в режим на очакване. Рейчъл го е видяла за малко сутринта. Момчетата им също. Изплашили са се, разбира се. На девет и на единайсет са, а той е техният герой. След кафето ще отида в болницата. Не знам дали ще ме пуснат при него, но поне ще поговоря с Рейчъл. — Мария не продума и Райт завъртя чашата си. — Проверих и как стои въпросът с колата, паркирана до бунгалото. И аз си спомних, че я видях. Не са я прибрали като веществено доказателство в шейлътската полиция. Нито в шерифството. Най-вероятно Аткинсън е дошъл след полицията да я откара.

— Може би — кимна Колин.

— Може би? — повдигна вежди Райт.

— Възможно е да е бил там от самото начало. Избягал е през задния вход, докато с Евън се опитвахме да спасим Марголис. Скрил се е някъде, после се е върнал. Това вероятно обяснява как са простреляли Марголис. Влязъл е, очаквайки да свари един човек, а са го изненадали двама.

Райт погледна замислено Колин.

— Когато Пийт говореше за теб, не създаваше впечатление, че те харесва — отбеляза.

— И аз не го харесвам.

Детективът повдигна вежди.

— Защо тогава го спаси?

— Не заслужаваше да умре.

Райт се обърна към Мария:

— Винаги ли е такъв?

— Да — отвърна тя с лека усмивка и веднага смени темата: — Все още не разбирам как и защо Лестър и Аткинсън са действали заедно срещу мен…

Райт вдигна ръка да я прекъсне.

— Това е другото, което исках да обсъдим. Говорих с детектива от Шарлот, с когото Пийт е работел. Казва се Тони Робъртс, между другото. Съобщих му какво се е случило и той ми каза, че вчера Пийт му се обадил, но още не е успял да проучи Аткинсън. Развоят на събитията, разбира се, промени приоритетите му. Навестил майката на Аткинсън, взел я и двамата отишли в апартамента на сина й. Тя убедила портиера да ги пусне. Има подаден сигнал за изчезнало лице, макар досега никой да не й вярвал, а и тя е най-близката му сродница. Въпросът е, че тя повече от охотно съдействала на Робъртс. Колегата влязъл в апартамента и ударил джакпота. Макар и не по начина, очакван от майката на Аткинсън. Лаптопът на сина й бил там и Робъртс успял да го включи.

— И?

Райт погледна към Мария.

— Имало файлове за теб. Огромна информация — за семейството ти, за университета ти, къде живееш и работиш, какъв е графикът ти. Имало сведения и за Колин. Както и снимки.

— Имал е снимки?

— Стотици. Как се разхождаш, как пазаруваш, как гребеш. Снимал те е дори на работното ти място. Явно те наблюдава и следи отдавна. Робъртс иззел лаптопа като улика въпреки енергичните протести на госпожа Аткинсън. Щом видяла какво има в него, се опитала да оттегли съгласието си да допусне детектива в апартамента, но било късно. Робъртс вече разполагал с необходимия документ. Адвокатите вероятно ще вдигнат врява, но, както казах, има сигнал за изчезнало лице, тя е дала разрешение и уликата е била на видно място. Робъртс обаче е умно ченге. Уведоми ме, че я е записал как настоява да включат компютъра и да проучат информацията в него. А и Лестър рано или късно ще проговори. Със или без адвокат, лудите обикновено изплюват камъчето, след като умът им се проясни, защото ги обзема чувството за вина.

Мария се подвоуми дали детективът има право, но…

— Защо Аткинсън иска да ме нарани?

— На този въпрос не мога да отговоря със сигурност. В лаптопа е имало информация и за Кейси Манинг, но ти вече си наясно с това.

— Имаш ли представа къде е Аткинсън сега?

— Не. Издадохме заповед за арест, но понеже никой не знае къде е бил досега, не съм сигурен доколко ще свърши работа. Надявам се Лестър да ни каже повече, но не е ясно кога ще проговори. Може да е след ден или след седмица. А и ще се наложи да парираме бащата и адвоката, които ще го посъветват да мълчи. Това повдига въпроса къде искаш да бъдеш през следващите дни. На твое място не бих останал в Уилмингтън.

— Родителите ми ме очакват. Сигурна съм, че при тях ще бъда в безопасност.

Райт очевидно се усъмни.

— Както решиш — кимна най-сетне. — Но внимавай. Информацията от Робъртс ме навежда на мисълта, че Аткинсън не само е опасен, но и смахнат като Лестър. Ще ти дам телефонния си номер. Искам да ми се обадиш, ако забележиш нещо необичайно или ти хрумне нещо.

* * *

Ако Райт възнамеряваше да я уплаши, определено успя. Но след предишната нощ Мария така или иначе щеше да се страхува, докато не заловят Аткинсън.

Качиха се в колата и когато потеглиха към дома на родителите й, Колин извади телефона си.

— На кого се обаждаш?

— На Евън. Ще го питам дали е зает днес.

— Защо?

— Защото след като те оставя при родителите ти, искам да отида в апартамента ти. Ще почистя, може би ще боядисам.

— Не е необходимо…

— Знам. Но искам — каза той. — Предпочитам да не си спомняш случилото се, когато се върнеш у дома. А и сигурно ще полудея, ако стоя без работа.

— Ще ти отнеме цял ден…

— Едва ли. Няколко часа вероятно. Апартаментът ти не е толкова голям.

— Да дойда ли с теб?

— Не бива да се натоварваш допълнително. А и е редно да останеш при семейството си.

Имаше право и жестът му беше благороден, но тя все пак реши да го разубеди. Той обаче настоя:

— Моля те, искам да го направя.

Тонът му я накара да се съгласи и Колин набра номера на Евън и включи високоговорителя. Едва ли беше изненадващо, че вдигна Лили.

Колин й разказа какво се е случило предишната нощ и попита дали Евън би му помогнал да изнесе по-тежките мебели. Преди да успее да довърши, Лили го прекъсна:

— И двамата ще дойдем. Не си и помисляй да възразяваш. И бездруго не сме планирали нищо. С радост ще помогнем.

Мария чу Евън да пита някъде отстрани:

— Да помогнем за какво?

— Ще почистим апартамента на Мария. Сещам се какви сладки шорти ще облека! Възкъси са и доста тесни, но едва ли ще намеря по-добра възможност да ги сложа.

Евън замълча. След миг чуха приглушения му глас:

— В колко ще отидем?

Когато Колин прекъсна връзката, Мария се обърна към него:

— Харесвам приятелите ти.

— Страхотни са — съгласи се той.

* * *

На две пресечки от улицата на Санчесови Мария проумя смисъла на съобщението на Серена.

В парка чичо й Тито подритваше футболна топка с чичо й Хосе и неколцина племенници. Чичо й помаха с ръка и тя разбра, че всъщност е на пост.

Братовчедите й Педро, Хуан и Анхело седяха на сгъваеми столове на моравата, а група по-малки братовчеди играеха кикбол на улицата. Познати коли се редяха от двете страни на шосето чак до следващата пряка.

„Божичко — помисли си тя, — цялото ми семейство е тук!“ И въпреки мъчителните предишни дни по лицето й неволно се разля усмивка.

* * *

Въпреки колебанието на Колин тя го хвана за ръка и го поведе към къщата. Трийсетина души се бяха събрали вътре, още двайсетина се бяха разположили в задния двор. Мъже, жени, момченца и момиченца…

Серена се втурна към тях.

— Луда работа, а? Татко затвори ресторанта днес! Представяш ли си?

— Не е необходимо всички да идват…

— Не сме ги молили — обясни сестра й. — Всички просто дойдоха, когато разбраха, че си в беда. Съседите сигурно са се изумили какво, за бога, става. Е, татко обясни на всички, че имаме семейно събиране. От днес нататък в квартала винаги ще дежури семеен патрул, докато тикнат Аткинсън зад решетките. Решиха обаче да са по-дискретни и да организират смени.

— За да ме пазят?

— Такива сме си — усмихна се Серена.

* * *

Колин успя да се измъкне едва след половин час. Роднините искаха да се запознаят с него и да му благодарят, макар и на испански. Докато го изпращаше до колата, Мария си мислеше, че въпреки всичко е благословена.

— Все пак мисля, че трябва да дойда с теб — каза тя.

— Съмнявам се, че родителите ти ще те пуснат.

— Вероятно си прав — съгласи се тя. — Сигурна съм, че татко наднича през прозореца. За всеки случай.

— Тогава вероятно не бива да те целувам.

— Напротив — усмихна му се. — И непременно доведи Евън и Лили на вечеря. Искам да се запознаят с цялото ми семейство.

* * *

Колин успя да се върне едва в пет и половина. Някои роднини си бяха тръгнали, но повечето все още бяха тук. Лили слезе невъзмутимо от колата, макар Колин и Евън да изглеждаха малко неспокойни.

— Каква чудесна проява на солидарност и обич — възкликна Лили и поздрави Мария с крепка прегръдка. — Изгарям от нетърпение да се запозная с всичките ти роднини!

Испанският с южняшки акцент на Лили очарова цялото семейство, както бе очаровал и Мария. Гостите се струпаха около нея и Евън, и Мария отведе Колин на задната веранда.

— Как беше? — попита.

— Остана ми да мина още веднъж с боя, но следите от спрея вече не личат. Изхвърлихме счупените вещи и заделихме нещата, които могат да се почистят. Дрехите ти обаче едва ли са годни за носене. — Тя кимна и той продължи: — Имаш ли вести за Марголис? Или за Аткинсън?

— Не — отговори тя. — Цял ден проверявах телефона си за съобщения.

Той се озърна:

— Къде е Серена?

— Тръгна преди малко. Тази вечер има интервю и трябва да се подготви. — Мария го хвана за ръката. — Изглеждаш изморен.

— Добре съм.

— Работата се оказа повече, отколкото предполагаше, нали?

— Не. Но ми беше трудно да сдържам гнева си.

— Да — кимна тя. — И на мен ми е трудно.

* * *

След като се запознаха с роднините, Лили и Евън излязоха на задната веранда и седнаха на масата с Мария и Колин.

— Благодаря, че разчистихте апартамента ми — каза Мария.

— Няма защо — отвърна Лили. — Мястото, между другото, е чудесно. С Евън също обмисляхме да се преместим в центъра, но той не си представя да няма морава за косене.

— Мразя косенето. Колин ме отменя — обади се Евън.

— Спокойно, скъпи. Пошегувах се. Но не забравяй колко са съблазнителни мъжете, когато вършат физическа работа.

— Какво мислиш, че правих днес?

— Именно — кимна тя. — Фигурата ти изглеждаше много привлекателна, докато местеше мебелите.

Вратата на верандата се отвори и Кармен излезе, понесла прибори за четиримата. Последваха няколко подноса с ястия, които заеха половината маса. Освен че печката в кухнята не бе спирала да работи цял ден, повечето роднини също бяха донесли храна.

— Надявам се, че сте гладни — каза Кармен на английски.

Храната бе твърде много. Както винаги. Колин явно го очакваше, но приятелите му се смаяха.

— Благодаря ти, мамо. Обичам те — каза Мария, трогната внезапно от мълчаливата проява на майчината привързаност.