Никълъс Спаркс
Виж ме (22)

21.
Колин

Колин се прибра, извади компютъра си от раницата и го сложи върху кухненската маса. Чувстваше се объркан не по-малко от Мария и инстинктът го подтикваше да се опита да научи възможно повече.

Първо се налагаше да разбере как разсъждава Лестър. И какво означава параноидно разстройство. В полицейското управление понечи да попита Марголис, но не беше негова работа да се меси, а Мария не прояви интерес. За щастие в интернет откри десетки страници по темата и им посвети час и половина.

Мислеше, че параноидното разстройство е подобно на шизофренията, но макар някои симптоми да съвпадаха — халюцинациите и заблудите например — двете диагнози бяха съвсем различни. Шизофренията често включваше несвързан брътвеж и фантасмагорични илюзии: пациентите вярваха, че чуват гласове, които контролират действията им, въобразяваха си, че могат да летят или да четат мисли. „Действителните“ заблуди, от каквито страдаше Лестър, бяха правдоподобни, но неверни. В такъв случай беше логично Лестър да си въобразява, че полицаите го преследват. Според Ейвъри Манинг бяха използвали тазери срещу него и го бяха арестували, а в затвора бе станал жертва на побой. И в крайна сметка бяха оттеглили обвиненията, а това вероятно бе потвърдило убеждението на Лестър, че изобщо не е било редно да попада зад решетките.

Параноята му, свързана с Мария, също изглеждаше „основателна“, ако правдоподобността бе единственият критерий. Мария не бе успяла да защити Кейси, а ако Лестър не бе написал бележките, както твърдеше доктор Манинг, тя на всичкото отгоре бе изпратила безпричинно полицаите по следите му. Неведнъж, а два пъти.

Марголис бе прав, че човек с параноидно разстройство в общи линии може да живее нормално, стига състоянието му да не е тежко. Илюзиите варираха от сравнително безобидно надценяване на определени идеи до осакатяваща психоза. Друга статия обясняваше — както Ейвъри Манинг бе казал на Марголис — че илюзиите не са непроменливи. Различават се по сила и се задълбочават при употреба на наркотици.

Прочетеното осветли картината и Колин разбра, че Лестър наистина вярва в заблудите си, но не липсваха и противоречия. Щом Лестър се ужасяваше от Мария, би ли й занесъл рози? Би ли й поръчал питие? И ако това бяха криворазбрани помирителни жестове, защо съдържаха заплашителни съобщения? Кой би предизвиквал някого, ако иска да го оставят на мира? И защо Лестър бе дошъл в Уилмингтън? Не би ли предпочел да е възможно по-далеч от Мария?

Отначало Колин не разбираше защо Марголис си е направил труда да проучва Марк Аткинсън, но детективът бе достатъчно интелигентен и явно бе забелязал същите несъвпадения. Търсейки решение на загадката, се бе обадил на майката на Аткинсън и историята бе станала още по-объркана.

Може и да бе изчезнал, може и да не бе?

Колкото и завоалирано да звучаха думите му, Марголис бе описал точно положението.

Колин промени търсенето и веднага откри постер със снимка и надпис „Издирва се“ в Пинтерест, несъмнено публикуван от майката на Аткинсън. Нямаше нищо друго. Можеше да проведе същото проучване както за Лестър Манинг, но какъв щеше да е смисълът? Според Марголис нямаше полезна информация за Марк Аткинсън от деня, когато бе заминал за Торонто. Или бе изчезнал.

Или се криеше, ако не бе изчезнал?

Колин предусещаше, че Марголис обмисля подобна възможност. Съвпадението във времето бе достатъчно показателно. Но доводът на Мария също бе основателен. Защо ще я взема на прицел? Според нея дори не бяха се виждали.

Колин затвори компютъра и продължи да обмисля десетките въпроси, докато най-сетне стигна до извода, че трябва да си проясни ума, а знаеше само един начин.

* * *

Пробяга разстоянието до спортната зала. Един час вдига тежести и трийсет минути удря по тежката боксова круша. Нямаше тренировки и в залата бе сравнително спокойно. Дейли го забеляза и му подържа крушата няколко минути, но през повечето време стоя в кабинета си.

Колин се върна на бегом вкъщи, облече си работните дрехи и подкара към бара, като размишляваше над същите въпроси. Навярно защитните му инстинкти биеха тревога, но незнайно защо не можеше да се отърси от чувството, че ще се случи нещо лошо.