Касандра Клеър
Ангел с часовников механизъм (6)

5
Кодексът на ловците

Сънищата се реалност, поне докато траят.

А не живеем ли и ние в сънища?

Лорд Алфред Тенисън, „Висшият пантеизъм“

След като се лута дълго време в редица еднакви на вид коридори, по случайност Теса видя позната кръпка на един от безкрайните гоблени и се сети, че вратата към спалнята й трябва да е във въпросния коридор. След няколко опита на принципа проба-грешка, тя щастливо затвори правилната врата след себе си и спусна резето.

В мига, в който отново бе облечена с нощницата си и шмугнала се под завивките, тя отвори „Кодекс на ловците на сенки“ и започна да чете. „Никога няма да ни разбереш, като четеш за нас“, бе казал Уил, но това нямаше значение. Той не знаеше какво означават книгите за нея, че те бяха символ на истината и смисъла, а тази конкретно признаваше, че тя съществува и по света има други като нея. С тази книга в ръце Теса чувстваше, че всичко, което й се е случило през последните шест седмици, е истинско — по-истинско от самото преживяване.

От Кодекса Теса научи, че всички ловци на сенки произлизат от архангел на име Разиел, който дал на първия от тях книга, наречена „Сивата книга“, и написан на „езика на небесата“ — черните рунически символи, които покриваха кожата на ловците на сенки като Шарлот и Уил. Знаците бяха татуирани върху тях с острие на име стили, странен, подобен на писалка предмет, с който бе видяла Уил да чертае нещо върху вратата в Къщата на мрака. Знаците помагаха на нефилимите по всякакви начини — лекуваха ги, даваха им свръхестествени сила и бързина, възможност да виждат в тъмното, и дори им позволяваха да се крият от очите на мунданите с магически прах. Ала тези дарове не бяха достъпни за всеки. Татуирането на знаци върху долноземец или човек можеше да бъде изключително мъчително, а резултатът да доведе до лудост или смърт.

Разиел бе дал на първите ловци и други дарове — могъщи магически предмети, наречени Реликвите на смъртните, и родина — малка държава на територията на съществувалата по онова време Свещена Римска империя. Тя била защитена със заклинания, които не позволявали на мунданите да пристъпят границите й. Името й било Идрис.

Лампата примигваше, докато Теса четеше, а очите й се затваряха все повече и повече. Долноземците, прочете тя, бяха свръхестествени създания — феи, върколаци, вампири и магьосници. Вампирите и върколаците бяха хора, заразени с демонски вирус. Феите обаче бяха наполовина ангели и наполовина демони, поради което притежаваха неземна красота и злонамерен нрав. А магьосниците бяха преки потомци на хора и демони. Не бе чудно, че Шарлот бе питала дали и двамата й родители са били хора. Ала те бяха, помисли си Теса, няма как да съм магьосница. Слава Богу.

Погледна към илюстрацията, показваща висок мъж с непокорна коса, който стоеше в центъра на пентаграма, нарисувана върху каменен под. Той изглеждаше съвсем нормален, ако не се брояха очите му, които бяха с продълговати ириси, като на котка. На всеки от петте върха на пентаграмата горяха свещи. Пламъците сякаш се сливаха и замъгляваха зрението на Теса, която премигваше от умора. Тя затвори очи и мигновено потъна в сън.

В съня си танцуваше през кълба от пушек по коридор, пълен с огледала, а всяко огледало, през което преминаваше, й показваше различно лице. Можеше да чуе красива, омайна мелодия. Тя идваше отдалеч, ала бе навсякъде. Пред нея крачеше мъж — всъщност момче, слабо и голобрадо, и макар да чувстваше, че го познава, не можеше да види лицето му и да каже кой е. Можеше да е Уил, брат й или някой друг. Тръгна след него, викаше го, но той се спусна по коридора, като че носен от пушека. Музиката се издигна до кресчендо…

И Теса се събуди, дишайки тежко, а книгата падна от скута й, когато тя се изправи. Сънят си бе отишъл, ала музиката бе останала, силна, омайна и сладка. Тя отиде до вратата и надникна в коридора.

Там музиката се чуваше по-силно. Всъщност, идваше от една стая по коридора, вратата на която бе леко открехната, и звуците излизаха през нея като вода през тясното гърло на ваза.

Като в сън Теса прекоси коридора и постави нежно ръка на вратата, която се отвори при докосването й. Стаята бе тъмна, осветена само от лунната светлина. Видя, че не е много по-различна от собствената й спалня в другия край на коридора, със същото голямо легло, със същите масивни мебели. Завесите бяха дръпнати и бледа лунна светлина се процеждаше в стаята, като дъжд от светли точици. В квадратния отрязък светлина, влизаща през прозореца, стоеше някой. Момче, което изглеждаше твърде слабо, за да е възрастен мъж. То държеше цигулка, подпряна на рамото. Бузата му почиваше върху инструмента, а лъкът минаваше отново и отново през струните, вадейки трели, по-нежни и красиви от всичко, което Теса някога бе чувала.

Очите му бяха затворени.

— Уил? — попита той, без да ги отваря или да спира да свири. — Ти ли си?

Теса не отговори. Не можеше да отвори уста и да прекъсне музиката, но в следващия момент момчето спря само, отпусна лъка си и отвори намръщено очи.

— Уил — каза той, но след това видя Теса и зяпна изненадан. — Вие не сте Уил!

Звучеше любопитен, не подразнен, макар че Теса бе нахлула в спалнята му посред нощ и го бе видяла да свири на цигулка по пижама, или поне според Теса приличаше на пижама. Носеше широки панталони и риза без яка, с дреха от тъмна коприна, наметната върху тях. Бе млад, около възрастта на Уил, и впечатлението за младост се подсилваше от слабото му телосложение: висок, но много мършав. Изпод ризата му се подаваха черните символи, които бе видяла по-рано по кожата на Уил и Шарлот.

Сега вече знаеше как се наричат те. Руни. И знаеше какво означават. Че той е нефилим, потомък на хора и ангели. Не бе чудно, че кожата му сякаш блестеше на лунната светлина, подобно на магическата светлина на Уил. Косата му също блестеше в сребристо, както и скосените му очи.

— Много съжалявам — каза тя, прочиствайки гърлото си. Звукът й прозвуча ужасно грубо и шумно в тишината на стаята. Прииска й се да се смали. — Не исках да нахлувам така. Просто… моята стая е от другата страна на коридора и…

— Няма нищо — той свали цигулката от рамото си. — Вие сте госпожица Грей, нали? Момичето, което променя вида си. Уил ми разказа малко за вас.

— О! — възкликна Теса.

— О? — повдигна вежди момчето. — Не звучите особено доволна от това, че знам коя сте.

— Мисля, че Уил ми е ядосан — обясни Теса, — така че, каквото и да ви е казал…

Той се засмя.

— Уил е ядосан на всички. Не позволявам това да замъгли преценката ми.

Лунната светлина се отрази върху полираната повърхност на цигулката на момчето, когато той се обърна и я остави върху скрина, заедно с лъка. Когато отново се извърна към гостенката си, се усмихваше.

— Трябваше да се представя по-рано — каза той, — аз съм Джеймс Карстерс. Моля те, наричай ме Джем, както правят останалите.

— А, значи ти си Джем. Не дойде на вечеря — спомни си Теса. — Шарлот каза, че си болен. Сега по-добре ли си?

— Винаги ли задаваш толкова много въпроси?

— Брат ми винаги казваше, че любопитството е големия ми грях.

— Е, има и по-лоши грехове.

Той седна на един куфар до леглото си и я загледа с любопитство.

— Питай тогава каквото искаш. И без това не ми се спи, така че всичко, което може да ме разсее, е добре дошло.

Гласът на Уил веднага прозвуча в главата на Теса. Родителите на Джем бяха убити от демони. Но не мога да го питам за това, помисли си тя, затова каза:

— Уил ми каза, че идваш от много далеч. Къде си живял преди?

— В Шанхай. Знаеш ли къде е?

— В Китай — отвърна Теса, леко обидена. — Всички знаят това.

Джем се ухили.

— Ами!?

— Какво правеше в Китай? — попита Теса, искрено заинтригувана. Не можеше да разбере точно откъде е Джем. Когато се сетеше за Китай, в ума й изникваха чай и Марко Поло. Знаеше, че е много, много далеч и имаше чувството, че Джем идва от края на земята или, както би казала леля Хариет, на изток от слънцето и на запад от луната. — Мислех, че никой не ходи там, освен мисионери и моряци.

— Ловци на сенки има по целия свят. Майка ми бе китайка, баща ми англичанин. Срещнали се в Лондон и заминали за Шанхай, когато му предложили да ръководи Института там.

Теса бе смаяна. Ако майката на Джем бе китайка, значи и самият той бе китаец, нали така? Тя знаеше, че в Ню Йорк има китайски имигранти, които работеха най-вече в пералните или продаваха ръчно направени пури по уличните сергии. Но никога не бе виждала никой от тях да прилича дори малко на Джем, с неговите странни сребърни коси и очи. Може би вида му имаше нещо общо с това, че е ловец на сенки? Но не можеше да се сети как да го попита за това, без да прозвучи ужасно грубо.

За щастие Джем не изчака тя да продължи разговора.

— Прощавай, че питам, но твоите родители са мъртви, нали?

— Уил ли ти каза?

— Нямаше нужда. Сираците се познаваме един друг. Ако ми позволиш да попитам, много малка ли беше, когато това се случи?

— Бях на три, когато умряха при инцидент с карета. Почти не ги помня. — Само в отделни проблясъци — ароматът на цигарен дим, люляковият цвят на дрехата на мама. — Отгледана съм от леля си и от брат ми, Натаниъл. Но леля… — тук, за нейна изненада, гърлото й се стегна. Живият образ на леля Хариет изплува в съзнанието й. Тя лежеше на тясното месингово легло в спалнята, а очите й горяха от треската. Накрая не можеше да познае Теса и я наричаше с името на майка й, Елизабет. Теса бе държала изпосталялата й ръка, докато си отиваше, единствено свещеникът бе с тях в стаята. Спомни си колко самотна се бе чувствала. — Тя почина наскоро. Хвана треска, неочаквано за всички.

— Много съжалявам — каза Джем, като звучеше искрено.

— Бе ужасно, тъй като брат ми вече бе заминал месец по-рано за Англия. Дори ни изпрати подаръци — чай от „Фортнъм и Мейсън“ и шоколади. После леля се разболя и почина, аз му писах няколко пъти, но писмата ми все се връщаха. Вече се бях отчаяла, когато пристигна билетът за немския параход за Саутхамптън, и бележка от Нат, в която пишеше, че ще ме посрещне на пристанището. Но сега дори не съм сигурна, че той е написал бележката… — Теса спря разказа си, а очите й започнаха да парят. — Съжалявам, че започнах да се жалвам. Едва ли те интересува всичко това.

— Какъв човек е брат ти?

Теса погледна към Джем изненадана. Другите бяха питали в какво се е забъркал, за да попадне в сегашната ситуация, дали тя знае къде го държат Сестрите на мрака, дали той имаше същата дарба като нея. Но никой не я бе попитал какъв човек е.

— Леля винаги казваше, че е мечтател. Винаги живееше в мечтите си. Не се интересуваше как стоят нещата в момента, а как ще бъдат, когато има всичко, което иска. Когато имаме онова, което искаме ние — внезапно се поправи тя. — Обичаше да играе хазарт. Според мен не можеше да си представи, че ще загуби. Все пак си бе, както казах, мечтател.

— Понякога мечтите са опасно нещо.

— Не, не — поклати глава тя, — не го описвам както трябва. Той бе чудесен брат. Той…

Шарлот бе права — по-лесно е да преглътнеш сълзите си, ако намериш нещо, в което да втренчиш поглед. Загледа се в ръцете на Джем. Те бяха слаби и дълги, а на едната имаше същия знак, който носеше и Уил, отвореното око. Тя го посочи.

— Какво означава това?

Джем сякаш не забеляза, че тя смени темата.

— Знак. Искаш ли да ти го покажа? — той протегна ръката си към нея, с дланта надолу. — Това е Взорът. Прояснява Зрението и ни помага да различаваме долноземците.

Той обърна ръката си и повдигна ръкава. По бледата вътрешна страна на ръката имаше още знаци, чисто черни на фона на бялата му кожа. Те сякаш следваха вените му, като че кръвта му пулсираше и през Знаците.

— За бързина, нощно зрение, ангелска сила, бързо оздравяване — изброи ги той на висок глас. — Макар че имената им всъщност са по-сложни и не са английски.

— Болят ли?

— Боляха, когато ми ги поставиха. Вече не — той свали ръкава си и й се усмихна. — А сега какво? Да не би въпросите ти да се изчерпаха?

Имам още един.

— Защо не можеш да спиш?

Усети, че го е изненадала. Преди да проговори, по лицето му пробяга колебание. Но защо се колебае, зачуди се тя. Винаги можеше да я излъже или да избегне въпроса, както правеше Уил. Но Джем никога не би излъгал — почувства тя.

— Сънувам лоши неща.

— Аз пък сънувах твоята музика — каза тя.

— Аха — ухили се той, — значи кошмар?

— Не. Беше чудесно. Най-хубавото нещо, което съм чувала, откакто пристигнах в този отвратителен град.

— Лондон не е отвратителен — възрази Джем, — просто трябва да го опознаеш. Някой ден може да се разходим из града. Ще ти покажа красивите му части. Местата, които обичам.

— Хвалиш чудесния ни град, а? — намеси се висок глас.

Теса се завъртя и видя Уил, подпрял се на рамката на вратата. Светлината от коридора осветяваше мократа му коса в златисто. Подгъвът на тъмното палто и черните ботуши, които носеше, бяха изкаляни, сякаш току-що се е върнал от разходка, а бузите му бяха зачервени. Както винаги, бе гологлав.

— Хубаво те гледаме тук, не мислиш ли, Джеймс? Съмнявам се, че към мен биха се отнасяли така добре в Шанхай. Я ми припомни, как наричахте британците там?

— Янг жуци — каза Джем, който не изглеждаше изненадан от внезапната поява на Уил, — чуждоземни дяволи.

— Чу ли това, Теса. Аз съм дявол. Както и ти.

Уил се отблъсна от рамката на вратата и бавно влезе в стаята. Отпусна се в единия ъгъл на леглото и започна да разкопчава палтото си. То имаше елегантно парче от синя коприна, прикрепено за раменете.

— Косата ти е мокра — каза Джем, — къде си ходил?

— Тук, там и навсякъде — ухили се Уил. Въпреки че отново се движеше с обичайната си гъвкавост, в движенията му имаше нещо странно — бузите му пламтяха, очите му блестяха…

— Пиян си до козирката, а? — попита топло Джем.

Уил небрежно махна с ръка.

— А, не, съвсем не.

Ох, помисли си Теса. Пиян е. Достатъчно пъти бе виждала собственият си брат опиянен от алкохола, за да познае симптомите. Почувства се някак си разочарована.

Джем обаче се ухили.

— Къде си ходил пак? В „Синия дракон“? В „Русалката“?

— В „Дяволската кръчма“, ако искаш да знаеш — въздъхна Уил и се облегна на една от стойките на леглото. — Такива планове имах за вечерта. Исках да се напия до припадък и да докопам някои по-свободомислещи девойки. Но уви, нещата се объркаха. Скоро след като бях обърнал третото си питие, към мен се приближи малко сладко детенце, което продаваше цветя. То поиска две пенита за маргаритка. Цената ми се стори височка, затова отказах. Веднага след това момичето се опита да ме ограби.

— Малко момиче се е опитало да те ограби? — попита Теса.

— Абе, всъщност не бе малко момиче, а гадно злобно джудже, наричат го Найджъл Шестопръстия.

— Колко лесно е да попаднеш в заблуда — отбеляза Джем.

— Хванах го, докато бъркаше в джоба ми — каза Уил, размахвайки татуираните си, тънки ръце. — Разбира се, не можех да позволя такова нахалство. Затова се сборичкахме. Тъкмо взимах надмощие, когато Найджъл скочи на бара и ме удари в гръб с кана, пълна с джин.

— Аха — каза Джем, — ето защо косата ти е мокра.

— Бе хубава, честна битка, но собственика на кръчмата не се съгласи с това мое виждане. Изхвърлиха ме. Не мога да се върна до края на нощта.

— И по-добре — безжалостно каза Джем, — радвам се, че всичко е както обикновено. За момент се притесних, че си се върнал по-рано, за да видиш дали съм добре.

— Да ти кажа, оправяш се чудесно и без мен. Всъщност, виждам, че вече си се запознал със загадъчната дама, която променя вида си — каза Уил и хвърли поглед към Теса. За пръв път, откакто се бе появил на вратата, отчиташе присъствието й. — Обичайно ли е за теб да нахлуваш в мъжките спални по средата на нощта? Ако знаех това, щях да натисна Шарлот по-сериозно, за да те остави тук.

— Не виждам по какъв начин това те засяга — отговори Теса. — Особено предвид факта, че ме изостави насред коридора да намирам пътя до спалнята си сама.

— И затова намери спалнята на Джем?

— Чу цигулката — обясни Джем. — Свирех.

— Отвратително е, нали? Като призрачно ридание — обърна се Уил към Теса. — Не знам как котките в квартала не идват всеки път, щом той заскрибуца.

— Според мен музиката му е хубава.

— Такава си е — съгласи се Джем.

Уил ги посочи обвинително с пръст.

— Вие се обединявате срещу мен, така ли? Оставяте ме самичък? Боже, ще трябва да се сприятеля с Джесамин!

— Джесамин не може да те понася — напомни му Джем.

— Значи Хенри.

— Хенри ще те подпали.

— Томас? — предложи Уил.

— Томас… — започна Джем и внезапно се преви от дълбока кашлица, толкова силна, че го накара да се свлече от куфара и да падне на колене. Теса бе твърде изненадана, за да помръдне и само видя как Уил, чието пиянство внезапно изчезна, скочи от леглото и коленичи до Джем, поставяйки ръка на рамото му.

— Джеймс — каза тихо той, — къде е?

Джем вдигна ръка да го отпрати. Тежки хрипове разтърсваха слабата му фигура.

— Нямам нужда… всичко е наред…

Той се закашля отново и червени капчици опръскаха пода пред него.

Капчици кръв.

Ръката на Уил се сключи около рамото на приятеля му и Теса видя как кокалчетата му побеляха.

— Къде е? Къде си го оставил?

Джем немощно махна с ръка към леглото.

— На камината… — изпъшка той, — в кутията… сребърната…

— Сега ще го взема — Теса никога не бе чувала Уил да говори толкова нежно, — стой тук.

— Все едно съм хукнал нанякъде — Джем прокара ръка през устата си. Знакът с отвореното око почервеня.

Уил се изправи, завъртя се и видя Теса. За миг изглеждаше изненадан, сякаш бе забравил, че тя е там.

— Уил — прошепна тя, — ако има нещо…

— Ела с мен — хвана я за ръката, след което внимателно я изпрати до отворената врата. Избута я до коридора и застана пред нея така, че да й попречи да вижда спалнята.

— Лека нощ, Теса.

— Той кашля кръв — тихо възрази Теса, — не трябва ли да повикаш Шарлот…

— Не — Уил погледна през рамо, след това отново към Теса. Приведе се към нея, поставил ръка на рамото й. Усещаше как пръстите му се забиват в плътта й. Бе достатъчно близо, за да усети полъха на нощния вятър по кожата му, да вдиша аромата на метал, пушек и мъгла. Нещо в миризмата му бе странно, но не можеше да се сети какво.

Уил заговори тихо.

— Той си има лекарство. Ще му го дам. Няма нужда да безпокоиш Шарлот.

— Но ако той е болен…

— Моля те, Теса — в сините му очи проблесна молба, — ще е по-добре, ако не казваш на никого нищо.

Теса не можа да му откаже.

— Аз… добре.

— Благодаря — Уил пусна рамото й, след което вдигна ръка, за да я докосне по бузата — тъй леко, че тя се запита дали не си е въобразила. Твърде объркана, за да каже нещо, тя стоеше смълчана, когато той затвори вратата помежду им. Щом чу как ключалката изщраква, осъзна защо се бе почувствала странно, когато Уил се бе привел над нея.

Макар да бе казал, че е бил навън, за да се напие, и макар да твърдеше, че някой е строшил кана, пълна с джин, в главата му — около него изобщо не се усещаше миризмата на алкохол.

Мина доста време, преди Теса да успее да заспи тази нощ. Лежеше будна, Кодексът стоеше отворен до нея, а ангелът с часовников механизъм тиктакаше на гърдите й, докато тя наблюдаваше сенките, хвърляни от нощната лампа на тавана.

 

 

Теса се оглеждаше в огледалото над тоалетката, докато Софи закопчаваше копчетата на гърба на роклята й. Изглеждаше много бледа на фона на утринната светлина, която влизаше през високите прозорци, а сивите кръгове под очите й приличаха на петна.

Никога не бе обичала да се оглежда в огледалото. Стигаше й да хвърли един поглед, за да види как изглежда косата й и дали няма петна по дрехите. Сега обаче не можеше да спре да се взира в тънкото, бледо лице на отражението. Изглеждаше като през неспокойна водна повърхност, като вибрация преди превъплъщение. Сега, след като бе носила други лица и бе гледала през чужди очи, как можеше да каже, че някое лице е нейно, дори ако е рожденото й? Когато се превъплъщаваше обратно в себе си, как можеше да е сигурна, че не е настъпила някаква малка промяна в нея, нещо, което я правеше друг човек? И имаше ли изобщо значение как изглежда? След като лицето й не бе нищо повече от маска от плът, нямаща отношение към истинското й „аз“?

Можеше да види и Софи в огледалото. Лицето й бе извърнато така, че белязаната буза се отразяваше. На дневна светлина изглеждаше още по-ужасно, като красива картина, която някой с нож е нарязал на ивици. На Теса й се искаше да попита какво се е случило, но знаеше, че не бива. Вместо това каза:

— Много съм ти задължена, че ми помагаш да се облека.

— Радостна съм да помогна, госпожице — тонът на Софи не издаваше нищо.

— Само исках да попитам… — започна Теса и усети как Софи се напрегна. Смята, че ще я попитам за лицето й, помисли си Теса. Но всъщност каза: — Тонът, с който се обърна към Уил снощи…

Софи се засмя, кратко, но от сърце.

— Мога да държа на господин Херондейл какъвто тон искам и когато искам. Това беше една от уговорките ни при наемането ми.

— Шарлот те оставя да поставяш условия?

— Не всеки може да работи в Института — започна да обяснява Софи. — Трябва да имаш Зрението. Агата го има, както и Томас. Госпожа Брануел ме взе веднага щом разбра, че и аз го имам, тъй като от години търсеше прислужница за госпожица Джесамин. Тя ме предупреди, че господин Херондейл вероятно ще се държи грубо и невъзпитано. Каза ми, че и аз мога да се държа грубо и никой няма да има нищо против.

— Е, той има нужда някой да бъде груб с него. Самият той е груб с всички.

— Вероятно и госпожа Брануел си е помислила същото — усмихна се Софи.

Теса видя усмивката й в огледалото. Софи изглеждаше чудесно, щом се усмихнеше, въпреки белега.

— Ти харесваш Шарлот, нали? — попита Теса. — Тя изглежда много мила.

Софи сви рамене.

— В предишната къща, в която работех, господин Аткинс — така се казваше господарят — следеше всяка свещица и всяко сапунче. Трябваше да използваме и последната стружка на сапуна, преди да получим нов. Но госпожа Брануел ми дава нов сапун, когато поискам.

Тя изрече това все едно е най-голямото свидетелство за характера на Шарлот.

— Предполагам, че Институтът разполага с много пари — каза Теса, мислейки си за красивите мебели и импозантността на мястото.

— Може би. Ала съм кърпила достатъчно рокли за госпожа Брануел, за да знам, че тя не купува нови.

Теса помисли са синята дреха, която Джесамин бе носела предишната вечер.

— Ами госпожица Лъвлис?

— Тя си има пари — отговори мрачно Софи. Сетне се отдръпна от Теса. — Ето. Готова сте.

Теса се усмихна.

— Благодаря ти, Софи.

 

 

Когато Теса отиде в трапезарията, другите вече закусваха. Шарлот бе облечена с обикновена сива рокля и си мажеше филия с мармалад. Хенри се бе скрил наполовина зад вестник, а Джесамин хапваше на малки хапки овесена каша. Уил усърдно нагъваше бекон с яйца. За човек, който твърди, че е пил цяла нощ, според Теса това бе странно.

— Тъкмо за вас приказвахме — каза Джесамин, докато Теса сядаше, и побутна една сребърна чиния по масата към нея. — Бекон?

Теса взе вилицата си и се огледа напрегнато.

— Какво сте приказвали за мен?

— Какво да правим с теб, разбира се. Долноземците не могат да се нанасят в Института за постоянно — каза Уил. — Според мен трябва да я продадем на циганите от Хемпстед Хийт^[1] — добави той, като се обърна към Теса. — Чувал съм, че купуват жените като коне.

— Уил, стига! — вдигна поглед от закуската си Шарлот. — Това е нелепо.

Уил се облегна на стола си.

— Права си. Няма да я купят. Твърде е хилава.

— Достатъчно — каза Шарлот. — Теса ще остане. Ако не заради друго, то, защото сме в средата на разследване, за което имаме нужда от нейната помощ. Вече изпратих съобщение до Клейва, в което ги уведомявам, че ще я подслоним, докато историята с клуб „Пандемониум“ не бъде разнищена изцяло и не намерим брат й. Нали, Хенри?

— О, да — каза Хенри, сваляйки вестника — „Пандемониум“ е първата ни задача. Определено.

— Няма да е зле да кажеш и на Бенедикт Лайтууд — заяви Уил. — Знаеш го какъв е.

Шарлот леко пребледня и Теса се зачуди кой ли може да е този Бенедикт Лайтууд.

— Уил, бих искала да посетите отново къщата на Сестрите. Сега тя е изоставена, но според мен е добре да я претърсим за последно. Бих желала да вземеш Джем със себе си…

При тези думи лицето на Уил стана сериозно.

— Но дали той е достатъчно добре?

— Доста добре, бих казал.

Гласът не беше на Шарлот, а на Джем. Бе влязъл тихичко в стаята и стоеше до бюфета, скръстил ръце пред гърдите си. Той далеч не бе така блед както предишната нощ, а червената жилетка, която носеше, придаваше цвят на бузите му.

— Даже е готов да тръгне веднага щом и ти си готов.

— Първо трябва да закусиш — скара му се Шарлот и побутна чиния към него.

Джем седна и се усмихна на Теса през масата.

— А, Джем. Това е госпожица Грей. Тя е…

— Ние се запознахме — тихо каза Джем и Теса усети как се изчервява. Не можеше да се сдържи да не го зяпа, докато си взимаше филия хляб и месо. Бе й трудно да си представи, че някой изглеждащ ефирно като него, може да яде сандвичи.

Шарлот бе изненадана.

— Запознали сте се?

— Срещнах Теса в коридора снощи и се представих. Мисля, че леко я уплаших.

Сребърните му очи срещнаха тези на Теса и проблеснаха весело.

Шарлот сви рамене.

— Ами много хубаво тогава. Бих искала да отидеш с Уил. А през това време, госпожице Грей…

— Наричайте ме Теса. Бих предпочела всички да ми викат така.

— Много добре, Теса — каза Шарлот с лека усмивка. — Хенри и аз ще посетим господин Аксел Мортмейн, работодателя на твоя брат, за да видим дали той или някой от хората му няма някаква информация за това, къде може да се намира Нат.

— Благодаря ви — изненада се Теса. Бяха й обещали, че ще потърсят брат й, и ето че сега го правеха. Тя не бе очаквала това.

— Чувал съм за Аксел Мортмейн — каза Джеймс, — той е тайпан. Един от най-влиятелните бизнесмени в Шанхай. Компанията му има офиси в Бунд^[2].

— Да — каза Шарлот, — вестниците пишат, че е натрупал богатството си от внос на коприна и чай.

— Глупости — меко каза Джем, но в тона му се долови горчива нотка. — Трупа богатството си от опиум, като всички останали. Купува го от Индия и след това го разменя за стоки.

— Не е нарушил закона, Джеймс — Шарлот побутна вестника към Джесамин. — Междувременно, Джеси, може би ти и Теса бихте могли да прегледате какво пише и да отбележите всичко, което би могло да помогне на разследването или заслужава по-сериозно…

Джесамин се отдръпна от вестника като от змия.

— Една дама не чете вестници. Освен може би светските страници или новините за театралните представления. Но не и тази помия.

— Но ти не си дама, Джесамин… — започна Шарлот.

— Мили Боже — каза Уил, — такива горчиви истини толкова рано сутринта вредят на храносмилането.

— Имам предвид — поправи се Шарлот, — че първо си ловец на сенки, а после дама.

— Говори за себе си — отвърна Джесамин и избута стола си назад. Бузите й бяха почервенели. — Знаеш ли, не очаквам да забележиш, но изглежда единствената дреха, която Теса може да облече, е онази ужасна стара червена рокля, която изобщо не й става. Тя вече не става дори на мен, а пък тя е дори по-висока.

— Не може ли Софи… — започна бавно Шарлот.

— Би станала на теб. Но няма как да се направи два пъти по-голяма. Наистина, Шарлот — Джесамин изсумтя възмутено, — мисля, че трябва да ми разрешиш да заведа бедната Теса в града, за да й купим нови дрехи. Иначе в първия момент, в който тя си поеме по-дълбоко въздух, роклята ще се разцепи.

Уил изглеждаше любопитен.

— Хайде да опита сега и да видим какво ще стане.

— О! — обърка се Теса. Защо Джесамин внезапно бе станала мила, след като предния ден се бе държала толкова неприятно? — Наистина не е необходимо…

— Необходимо е — твърдо каза Джесамин.

Шарлот поклати глава.

— Джесамин, докато живееш в Института, си една от нас и трябва да помагаш…

— Ти си тази, която настоява да помагаме на долноземците, изпаднали в беда, да ги храним и подслоняваме — каза Джесамин. — Почти сигурна съм, че това включва и да ги обличаме. Така че, ето, помагам. Спестявам разходи на Теса.

Хенри се приведе над масата към жена си.

— Най-добре я остави — посъветва я той. — Спомняш ли си, когато се опита да я накараш да подреди кинжалите в оръжейната и тя наряза покривките с тях?

— Имахме нужда от нови покривки — отвърна Джесамин, без да й мигне окото.

— Е, добре — изсумтя Шарлот, — честно, понякога се отчайвам от вас!

— Е, аз какво съм направил? — престори се на обиден Джем. — Току-що пристигнах.

Шарлот закри лицето си с длани. Хенри я потупа успокоително по рамото и започна да й шепне нещо мило. В това време Уил се наклони към Джем, без да обръща внимание, че го прави през Теса.

— Хайде да тръгваме.

— Нека първо си изпия чая — каза Джем, — а и не виждам за къде бързаш. Нали вече не използват мястото за бордей?

— Искам да се върна преди мръкване — отвърна Уил. Той се бе навел досами Теса и тя усещаше специфичната миризма — на кожа и метал, — която сякаш се бе просмукала в косата и плътта му. — Имам среща в Сохо с доста привлекателна личност.

— Боже — промърмори Теса, — ако продължаваш да се срещаш с шестопръстия Найджъл, скоро той ще поиска да обмислите съвместния си живот.

Джем се задави с чая си.

 

 

Денят с Джесамин започна точно толкова ужасно, колкото Теса се бе опасявала. Трафикът бе ужасен. Колкото и пренаселен да бе Ню Йорк, Теса никога не бе виждала нещо подобно на шумната тълпа на „Странд“^[3] по обед. Карети пъплеха до претъпканите с плодове и зеленчуци каруци на амбулантни търговци. Наметнати с шалове жени, които носеха пълни с цветя кошници, изскачаха като луди насред движението, в опит да привлекат вниманието на пътниците в каретите, а файтоните спираха по средата на движението, за да могат кочияшите да си подвикват. Към шума се добавяха и крясъците, както на продавачите на сладолед, викащи „Топка за пени, топка за пени“, така и на разнасящите вестници момчета, които анонсираха най-новите заглавия. На всичко отгоре някой някъде свиреше на орган. Теса се зачуди как досега лондончаните не са оглушали.

Докато се взираше през прозореца, една стара жена, носеща огромна метална клетка, пълна с пърхащи пъстри птици, застана до каретата им. Старицата обърна глава и Теса видя, че кожата й е зелена като перата на папагал, очите й са широки и черни като на птица, а косата й представлява плетеница от разноцветни пера.

Теса я зяпна и Джесамин, която проследи погледа й, се намръщи.

— Спусни завесите — каза тя, — пазят от прах.

Но Джесамин се пресегна и сама свърши това.

Теса я погледна. Джесамин бе свила малката си уста в тънка линия.

— Видя ли… — попита Теса.

— Не — отговори Джесамин и погледна Теса по начин, който в книгите, които бе чела, наричаха „убийствено изражение“. Теса бързо отклони поглед.

Нещата не се подобриха и когато най-после стигнаха до модерния Уест Енд. Джесамин остави Томас да ги чака търпеливо и помъкна Теса през разнообразни магазини на шивачи, разглеждайки различни модели на рокли и наблюдаваше как най-хубавите помощнички ги демонстрират в магазина. Но не и самите рокли за продан. Никоя истинска дама не би купила вече обличана рокля. Във всеки магазин Джесамин се представяше с различно име и разказваше различна история, навсякъде собствениците бяха очаровани от външността и очевидното й богатство, и се надпреварваха да я обслужват. Теса оставаше пренебрегната и стоеше настрана, умирайки от скука.

В един салон, в който се представи за млада вдовица, Джесамин дори пробва черна траурна рокля. Теса трябваше да признае, че пасваше добре на бледата й кожа и руси коси.

— Изглеждате великолепно в нея, скоро ще си намерите нов съпруг — намигна шивачът съучастнически. — Знаете ли как наричаме този модел? Презареденият капан.

Джесамин се изкикоти, шивачът се ухили, а Теса се замисли дали да не сложи край на това мъчение, като изскочи на улицата и се хвърли пред първия файтон. Джесамин сякаш долови раздразнението й, защото я погледна снизходително.

— Търся рокля и за моята братовчедка от Америка — каза тя. — Оттатък океана носят отвратителни дрехи. Наистина братовчедка ми има невзрачен вид, но съм сигурна, че можем да направим нещо.

Шивачът премигна, сякаш виждаше Теса за пръв път. А какво пък, може и така да беше.

— Бихте ли искали да си изберете модел, мадам?

Последвалият водовъртеж от събития бе нещо като откровение за Теса. В Ню Йорк леля й купуваше дрехите, които носеше и те често трябваше да се прекрояват, за да й станат. Винаги бяха в тъмносив цвят. Тя никога не бе чувала това, което чу сега — че синьото й отива, защото подчертава цвета на очите й, че трябва да носи розово, за да придава цвят на лицето й. Бяха й взети мерки сред оживена дискусия за вталени рокли, подходящи за принцеси, за корсажи и за някой си господин Чарлз Уорт^[4]. Теса стоеше и се взираше в лицето си в огледалото, сякаш в очакване чертите й да се замъглят и променят. Но тя остана себе си и най-накрая имаше четири нови рокли, които щяха да й бъдат доставени в края на седмицата — една розова, една жълта, една синя с бели кантове и костени копчета, и една от златиста и черна коприна, а също така и два жакета, единият от които с чудесни мрежести маншети.

— Подозирам, че дори ще изглеждаш хубава в това последното — каза Джесамин, докато се качваха отново в каретата. — Невероятно е какво може да направи модата.

Теса преброи наум до десет, преди да отговори.

— Много съм ти задължена за всичко, Джесамин. Сега, предполагам, се връщаме в Института?

При тези думи лицето на Джесамин помръкна. Тя наистина мрази онова място, помисли си Теса, озадачена. Какво ли толкова ужасно имаше в Института? Наистина, самата причина за съществуването му бе особена, но Джесамин би следвало да е свикнала с това. Нали все пак бе ловец на сенки?

— Денят е прекрасен — каза Джесамин, — а пък ти не си видяла нищо от Лондон. Защо не се разходим в Хайд Парк? След това ще отидем до Гюнтер и ще кажем на Томас да ни купи сладолед!

Теса погледна през прозореца. Небето бе сиво и облачно, като само през определени пролуки, където облаците се бяха разпръснали, се виждаше небесната синева. В Ню Йорк това нямаше как да мине за прекрасен ден, но в Лондон явно имаше по-различен стандарт за времето. А и бе длъжница на Джесамин, за която връщането у дома бе очевидно последното нещо, което би искала да направи.

— Обожавам парковете — каза Теса.

Джесамин почти се усмихна.

 

 

— Не каза на госпожица Грей за зъбците — рече Хенри.

Шарлот вдигна глава от бележките си и кимна. Бе й трудно да преглътне, че Клейвът разрешаваше на Института да има само една карета, макар често да бе молила за втора. Тази, която имаха, бе хубава, а Томас бе отличен кочияш. Но когато ловците на сенки тръгваха в различни посоки, както днес, Шарлот се принуждаваше да заема карета от Бенедикт Лайтууд, с който определено не бяха първи приятели. Естествено, единствената карета, която той бе склонен да им отпусне, бе малка и неудобна. Така нещастният Хенри, който бе много висок, постоянно удряше главата си в тавана й.

— Не — отговори тя, — бедното момиче и без това е достатъчно объркано. Не можех да й кажа, че механичните части, които намерихме в мазето на къщата, са произведени от компанията, която е наела брат й. Тя и без това е толкова притеснена за него. Повече, отколкото е в състояние да понесе.

— Това може и да не значи нищо, мила — напомни й Хенри. — Компанията на Мортмейн произвежда повечето машинарии в Англия. Той е нещо като гений, този Мортмейн. Патентовал е система, която произвежда…

— Да, да — Шарлот се опита да сдържи досадата в гласа си, — а може би трябваше да й кажем. Но прецених, че е по-добре първо да поговорим с господин Мортмейн и да си създадем впечатление. Ти си прав. Той може да не знае нищо и да няма нищо общо. Но ще бъде голямо съвпадение, Хенри. А аз не вярвам в съвпаденията.

Шарлот отново погледна към бележките, които си бе изготвила относно Аксел Мортмейн. Той бе единственият — и вероятно, макар записките да не уточняваха, незаконен — син на доктор Холингуърт Мортмейн, който за няколко години се бе превърнал от обикновен лекар на търговски кораб, пътуващ до Китай, в богат търговец, купуващ и продаващ подправки, захар, коприна, чай и — не пишеше, но Шарлот бе съгласна с Джем по въпроса — опиум.

Когато доктор Мортмейн бе починал, точно след подписването на мирния договор от Нанкин^[5], синът му Аксел, едва навършил двайсет години, бе наследил огромното му богатство, което бе инвестирал в построяването на кораби, по-бързи от всички други. За десетина години Мортмейн първо бе удвоил, а после и учетворил богатството на баща си.

През последните години той бе напуснал Шанхай и се бе установил в Лондон. Бе продал търговските си кораби и с парите бе съградил огромна компания за производство на части за механични устройства — от малки джобни часовници до големи стенни. Аксел Мортмейн бе изключително богат човек.

Каретата спря пред редица от еднотипни бели къщи, всяка от които имаше бели прозорци, гледащи към площада. Хенри подаде глава през прозорчето и погледна номера на месинговата табелка на входната врата.

— Това трябва да е — каза той и посегна към вратата на каретата.

— Хенри — рече Шарлот, като постави длан на ръката му, — моля те, не забравяй какво си говорихме тази сутрин.

Той се усмихна тъжно.

— Ще направя каквото мога, за да не те изложа и да не оплескам разследването. Честно казано, понякога се чудя защо ме водиш на тези срещи. Знаеш, че съм безнадежден в общуването.

— Не си безнадежден, Хенри — каза нежно Шарлот. Искаше да протегне ръка и да го помилва по лицето, да приглади косите му, да го успокои. Ала се сдържа. Знаеше — няколко пъти я бяха съветвали, — че не трябва да обгръща Хенри с привързаност, която той вероятно не желае.

След като оставиха каретата на кочияша на семейство Лайтууд, те се изкачиха по стълбите и позвъниха на вратата. Отвори лакей в тъмносиня униформа и кисело изражение на лицето.

— Добро утро — излая той грубо, — мога ли да попитам по каква работа звъните?

Шарлот погледна крадешком към Хенри, чийто замечтан поглед минаваше през лакея и потъваше в нищото. Един Господ знаеше какво занимава ума му — най-вероятно зъбчати колела, предавателни механизми и други джунджурии. Определено обаче не бе ситуацията, в която бяха попаднали.

— Аз съм госпожа Грей, а това е съпругът ми, господин Хенри Грей. Търсим един наш братовчед, младеж на име Натаниъл Грей. Не сме го чували от шест седмици. Той е бил, или още е, един от работниците на господин Мортмейн.

За момент — може би плод на въображението й — тя помисли, че е забелязала проблясък на неудобство в очите на лакея.

— Господин Мортмейн притежава твърде голяма компания. Не бихте могли да очаквате от него да знае къде се намира всеки един от работниците му. Това би било невъзможно. Може би е по-добре да се обърнете към полицията.

Шарлот присви очи. Преди да напусне Института, бе изрисувала ръцете си с руни за убеждаване. Бе рядко мундан да остане напълно незасегнат от влиянието им.

— Вече говорихме с тях, ала няма напредък. Толкова е ужасно, толкова се притесняваме за Нат. Знаете ли, ако можехме да поговорим с господин Мортмейн за малко…

Отпусна се, когато лакеят бавно кимна. Той изглеждаше почти изненадан от собственото си съгласие.

— Ще съобщя на господин Мортмейн за вашето посещение — каза той, — моля, изчакайте във вестибюла.

Той отвори широко вратата и Шарлот влезе, следвана от Хенри. Макар лакеят да пропусна да предложи на Шарлот да седне — нещо, което тя отдаде на объркването, причинено от руните — той взе палтото и шапката на Хенри, а също и шала на Шарлот, преди да ги остави да оглеждат с любопитство антрето.

Помещението бе с висок таван, но липсваха очакваните пасторални картини и семейни потрети. Вместо това от тавана висяха дълги копринени знамена, изрисувани с китайски йероглифи за щастие; в един ъгъл се виждаше индийска чиния от сребро, а по стените бяха нарисувани различни забележителности. Шарлот позна планината Килиманджаро, Египетските пирамиди, Тадж Махал и част от Великата китайска стена. Мортмейн очевидно бе човек, който бе пътувал много и се гордееше с това.

Шарлот се обърна към Хенри, за да види дали и той наблюдава това, което гледаше тя, но отнесеният му поглед отново се рееше безцелно към стълбите. Преди да успее да каже нещо, лакеят отново се появи, любезно усмихнат.

— Моля, елате с мен.

Хенри и Шарлот го последваха до края на коридора, където отвори полирана дъбова врата и ги покани да влязат.

Озоваха се в просторен кабинет с широки прозорци, гледащи към площада. Тъмнозелените завеси бяха дръпнати, за да пропускат светлината и през стъклата Шарлот можеше да види как взетата назаем от тях карета ги очаква на тротоара, като конят бе наврял муцуна в торбата пред носа си, а кочияшът четеше вестник на високата си седалка. От другия край на улицата покритите със зеленина клони на дърветата се помръдваха като зелен балдахин, но шум не се чуваше. Прозорците спираха всеки звук и в стаята не се чуваше нищо, освен слабото тиктакане на стенен часовник, върху който със златни букви бе изписано „Мортмейн и съдружие“.

Мебелите бяха тъмни, от лакирано в черно дърво, а стените бяха украсени с животински глави — на тигър, антилопа и леопард, а също и с чуждоземни пейзажи. В центъра на стаята имаше огромно махагоново бюро, върху което бяха струпани голямо количество документи, като отгоре им бе поставена медна тежест, която ги придържаше на място. Месингов глобус, върху който се четеше надписа „Глобусът на Уийлд, с най-новите открития!“ бе поставен в един от ъглите на бюрото. Земите под владение на Британската империя бяха очертани със светлочервен цвят. За Шарлот винаги бе странно да наблюдава глобусите на мунданите. Техният свят нямаше същата форма като този, който познаваше тя.

Зад бюрото седеше човек, който се изправи на крака, когато влязоха. Той бе нисичък, но енергичен на вид мъж на средна възраст, с посребряваща по слепоочията коса. Кожата му изглеждаше загрубяла от вятъра, сякаш често бе стоял навън при лошо време. Очите му бяха светлосиви, а изражението на лицето му бе дружелюбно. Въпреки елегантните си, скъпи дрехи, бе лесно човек да си го представи на палубата на кораб, втренчен в хоризонта.

— Добър ден — поздрави той. — Уокър ми каза, че търсите господин Натаниъл Грей.

— Да — отговори Хенри, за изненада на Шарлот. Хенри рядко завързваше разговор с непознати, всъщност почти никога. Тя се зачуди дали това няма общо със странните сини чертежи върху бюрото. Хенри ги гледаше така, сякаш бяха вкуснотии. — Ние сме негови братовчеди.

— Благодарим ви, че отделяте от времето си, за да говорите с нас, господин Мортмейн — бързо добави Шарлот. — Знаем, че той бе само един от дузината ви работници…

— Стотиците ми работници — каза господин Мортмейн. Имаше приятен баритонов глас, който в момента звучеше развеселено. — Вярно е, че не мога да ги запомня всичките. Ала си спомням господин Грей. Макар че, държа да отбележа, той пропусна да ми спомене, че има братовчеди, които са ловци на сенки.