Касандра Клеър
Ангел с часовников механизъм (3)

2
Адът е студен

Колко малко знаем за това, което сме!

И колко малко, за това, каквото бихме могли да бъдем!

Джордж Байрон

— Глупаво малко момиче — изграчи госпожа Блек, докато стягаше възлите, които придържаха китките на Теса към леглото й.

— Какво си мислеше, че ще постигнеш, като хукнеш да бягаш? И къде смяташе да отидеш?

Теса не отговори, а стисна зъби и се загледа в стената. Не искаше госпожа Блек или отвратителната й сестра да видят как едва сдържа сълзите си, или колко я болят ръцете и краката от въжетата, притискащи я към леглото.

— Тя въобще не разбира каква огромна чест й се оказва — каза госпожа Дарк, която стоеше на вратата, в случай че Теса се измъкнеше от въжетата и отново опиташе да избяга.

— Отвратително.

— Направихме каквото е по силите ни, за да я приготвим за Магистъра — въздъхна госпожа Блек. — Колко жалко, че е толкова глупава, въпреки таланта си. Глупава, малка лъжкиня.

— Наистина — съгласи се сестра й. — Дали обаче осъзнава какво ще се случи с братчето й, ако отново се опита да ни измами? Този път ще бъдем мили, но следващия…

Тя изсъска заканително и Теса настръхна.

— Натаниъл няма да извади същия късмет — продължи госпожа Дарк.

Теса не издържа. Макар да знаеше, че не бива да говори, че не бива да показва слабост, не можа да преглътне гневните си думи.

— Ако поне ми бяхте казали кой е Магистърът и какво иска…

— Иска да се ожени за теб, глупачке — отвърна госпожа Блек, която тъкмо бе привършила с възлите и отстъпи назад, за да ги огледа одобрително. — Иска да ти даде всичко.

— Но защо? — попита Теса. — Защо на мен?

— Заради таланта, който имаш — каза госпожа Дарк. — Заради това, което си. Заради това, което умееш. Ние те обучихме. Трябва да си ни благодарна.

— Но брат ми… — прошепна Теса през сълзи. Няма да плача, няма, няма, смъмри се тя. — Казахте ми, че ако изпълня всичките ви заповеди, ще го пуснете…

— Когато се ожениш за Магистъра, той ще ти даде всичко, което поискаш. Ако това е брат ти, ще го имаш.

В гласа на госпожа Блек нямаше и нотка на съжаление.

Госпожа Дарк се изкикоти.

— Досещам се какво си мисли сега. Мисли дали не може да поиска да ни убият.

— О, мила, не си го и мечтай — госпожа Блек потупа Теса по брадичката, — договорката ни с Магистъра е желязна. Той никога няма да ни нарани. Не би го и поискал. Той ни дължи всичко, защото ние ще те предоставим на него. — Гласът й спадна до шепот. — Той те иска жива и здрава. Ако не те искаше, досега да съм те размазала от бой. Ала ако отново ни създадеш проблем, ще пренебрегна волята му и ще те одера жива с камшика си. Ясно?

Теса обърна поглед към стената.

Една нощ, на борда на „Мейн“, малко след като бяха пресекли Нюфаундленд, Теса бе излязла на палубата. Не бе успяла да заспи и предпочете да подиша чист въздух. Тогава видя бляскавите бели планини, които, бе й казал един от моряците, се наричат айсберги и представляват късове лед, откъснати от топлото време в далечния север. Те плаваха тихо по тъмната вода, подобно на кулите на потънал бял град. Теса си бе казала, че никога не е виждала нещо толкова самотно.

Ала чак сега узна какво означава самотата. След като Сестрите излязоха, Теса установи, че вече не й се плаче. Сълзите й бяха пресъхнали, но на тяхно място се бе появило чувство на дълбоко отчаяние.

Госпожа Дарк бе напълно права. Ако можеше, щеше да ги убие. И двете.

Тя опъна пробно въжетата, които притискаха ръцете и краката й към леглото. Те дори не мръднаха, вързани толкова здраво, че се впиваха в плътта й и сякаш хиляди иглички я боцкаха по дланите и ходилата.

Даде си сметка, че й остават няколко минути преди цялата да изтръпне.

Част от нея, при това не малка, й нашепваше да спре да се бори, да се отпусне и да изчака Магистъра. Виждаше пред прозореца как навън се стъмва. Той щеше да дойде всеки момент.

Може би наистина искаше просто да се ожени за нея.

Може би наистина искаше да й даде всичко.

Внезапно обаче си спомни думите на леля Хариет: „Когато срещнеш мъж, за когото искаш да се ожениш, ще отгатнеш нрава му не по думите, а по делата му — помни това, Теса.“

Леля Хариет бе права, разбира се. Нямаше достоен мъж, който да окове бъдещата си съпруга като робиня, да я изтезава заради нейния „талант“ и да отвлече брат й. Това бе подигравка и обида. Един Господ знаеше какво би сторил Магистъра, след като най-после я докопа.

Дори да успееше да оцелее, не бе сигурна дали това ще е за добро.

Боже, защо талантът й бе толкова безполезен? Да променя външния си вид! Само да имаше силата да подпалва предмети, да троши метал, да вади остриета от пръстите си! Да става невидима, или да се превърне в мишле…

Теса застина. Ангелът с часовников механизъм все така тиктакаше на гърдите й. Всъщност нямаше нужда да се превръща в мишле. Просто трябваше да се смали така, че възлите около китките й да се отхлабят.

Веднъж превъплътила се в някого, тя нямаше нужда от негов предмет, за да приеме отново формата му. Сестрите на мрака я бяха научили и на този трик. Първият, за който им бе благодарна.

Теса се притисна към твърдия матрак и се отдаде на спомените. Улицата, кухнята, движението на иглата, светлината на газените лампи. Тя пожела превъплъщението.

Как се казваш?

Ема. Ема Бейлис…

Превъплъщението мина през нея като влак и почти изкара дъха й. Плътта и костите й се промениха. Тя задави писъците си, изтегна се…

И готово. Теса премигна и погледна към тавана, а след това и към китките си. Въжето висеше около тънките, мършави ръце на Ема. Теса триумфално ги освободи, надигна се и потърка червените белези, които опасваха китките й като гривни.

Ала глезените й все още бяха вързани. Тя се приведе напред и пръстите й бързо започнаха да развързват възлите. Госпожа Блек можеше да стяга въжета като моряк и пръстите на Теса се разкървавиха, докато най-сетне освободи краката си. След това скочи на крака.

Косата на Ема бе толкова рядка, че фибите, които придържаха истинската коса на Теса назад, се изхлузиха. Теса нетърпеливо избута косата си зад раменете и се освободи от образа на Ема, като изчака превъплъщението да отмине. После усети собствената си коса в пръстите, гъста и позната. Погледна в огледалото и видя, че малката Ема Бейлис вече я няма и тя отново е себе си.

Зад нея долетя звук и тя се завъртя на пети. Дръжката на вратата се въртеше нагоре-надолу, сякаш човекът от другата страна не можеше да я отвори.

Госпожа Дарк, помисли си тя. Онази жена се връщаше, за да я одере жива с камшика си. Или да я отведе при Магистъра. Теса бързо взе една порцеланова ваза, стисна я здраво и застана от едната страна на вратата.

Дръжката най-сетне прещрака и вратата се отвори. В сумрака Теса можа само да види, че някой влиза в стаята. Тя се спусна напред и замахна с всичка сила…

Фигурата в сенките реагира със скоростта на плющящ камшик и все пак недостатъчно бързо. Вазата удари протегнатата ръка и след това отлетя към стената, където се счупи. Парчетата порцелан паднаха на пода, а удареният извика.

Викът бе на мъж и бе последван от водопад ругатни.

Теса отстъпи назад и след това се спусна към вратата. Тя обаче бе затворена и колкото и да въртеше дръжката, не се отваряше. В стаята грейна ярка светлина, като че ли слънцето бе изгряло. Теса се завъртя, премигна, за да прогони сълзите от очите си, и погледна към новодошлия.

Пред нея стоеше момче, едва ли бе по-голямо от нея самата — седемнайсетгодишно, най-много осемнайсетгодишно. Бе облечено с дрехите на работник — опърпано кожено яке, панталони, груби на вид ботуши. Нямаше жилетка, но тънки кожени ремъци опасваха кръста и гърдите му. По ремъците имаше закачени оръжия — кинжали, ножове за мятане и остриета, които изглеждаха сякаш са направени от лед. В дясната си ръка държеше светещ камък, който почти бе заслепил Теса. Другата му ръка — тънка и с дълги пръсти — кървеше от мястото, където бе нанесла своя удар.

Не това обаче я накара да го зяпне. Момчето имаше най-красивото лице, което някога бе виждала, с очи като синьо стъкло, елегантни скули, плътни устни, дълги, гъсти мигли и рошава черна коса. Дори извивката на гърлото му бе съвършена. Приличаше на герой от приказките, като онези, за които си бе фантазирала.

Макар никога да не си бе фантазирала, че някой от тях може да я ругае и да я сочи с окървавена ръка.

По някое време той разбра, че тя го зяпа, понеже спря да сипе ругатни.

— Ранихте ме — каза той с приятен глас, в който се долавяше характерния британски акцент. Погледна към ръката си с почти клиничен интерес. — Може би смъртоносно.

Теса продължаваше да го гледа ококорена.

— Вие ли сте Магистърът?

Той наклони ръката си на една страна. Кръвта потече по нея и покапа по пода.

— Ох, каква загуба на кръв. Смъртта ще настъпи всеки момент.

— Вие ли сте Магистърът?

— Магистър? — изглеждаше леко изненадан от яростта в думите й. — Това не значи ли на латински „господар“?

— Аз… — Теса се чувстваше сякаш сънува. — Мисля, че да.

— Е, аз съм господар на много неща в този живот. Препускам из улиците на Лондон, говоря френски без никакъв акцент, владея картите изкусно, мога да подреждам цветя според японските обичаи, играя на шарада^[1], когато искам да прикрия, че съм попрекалил с алкохола, омайвам дамите с чара си…

Теса продължаваше да го гледа все така неразбиращо.

— Но уви — завърши той, — никой никога не ме е наричал „господарю“, още по-малко пък на латински. Жалко…

— В момента сте попрекалили с алкохола, нали? — попита Теса напълно сериозно, но още щом изговори думите, усети, че е прозвучало ужасно грубо, или по-лошо, закачливо. Още повече, че той стоеше здраво стъпил на краката си, което не пасваше на човек, пийнал повечко. Бе виждала Нат пиян доста често, така че знаеше разликата.

Може би просто бе луд.

— Колко откровено, типично по американски — развеселен отговори младежът. — Мда, акцентът ви издава. Как се казвате?

Теса го погледна изумено.

— Как се казвам ли?

— Нима не знаете?

— Вие… нахълтвате в стаята ми, изкарвате ми акъла и сега искате да разберете как се казвам? По дяволите, представете се пръв! Кой сте вие?

— Херондейл — весело отговори момчето. — Уилям Херондейл, но всички ми викат Уил. Това вашата стая ли е? Малко семпла, трябва да призная.

Той погледна през прозореца, спря се за миг, за да погледне книгите на нощната й масичка и след това самото легло. Посочи към въжетата.

— Винаги ли спите вързана? Колко странни обичаи имате вие, американците!

Теса усети как се изчервява. Бе изумена, че все още има сили да се засрамва, предвид обстоятелствата. Чудеше се дали да му каже истината. Дали все пак той не бе Магистърът? Макар че ако онзи имаше неговия външен вид едва ли щеше да му се налага да връзва момичетата, за да се омъжат за него.

— Подръжте това, ако обичате — подаде й той светещия камък. Теса го пое внимателно, уплашена да не изгори пръстите си, но на допир той бе хладен. В мига, в който попадна в дланта й, светлината му избледня. Тя погледна към младежа объркано, но той бе застанал до прозореца и спокойно гледаше навън.

— Колко жалко, че сме на третия етаж. Разбира се, аз бих могъл да скоча, но вие вероятно ще предадете Богу дух. Затова ще трябва да излезем през вратата и да рискуваме с изненадките, които крие тази къща.

— Да рискуваме… моля? — Теса вече се чувстваше в състояние на постоянно объркване, сякаш бе луда. — Не разбирам.

— Е как така? — посочи той към книгите й. — Не сте ли ги чели? Не е ли очевидно, че съм тук, за да ви спася? Нима не приличам на сър Галахад? — Той вдигна драматично ръце и изрецитира: — Силата ми е на десетима, защото сърцето ми е чисто^[2].

Някъде из къщата се затръшна врата.

Уил каза нещо, което сър Галахад никога не би изрекъл и отскочи от прозореца. Направи гримаса и погледна критично към ранената си ръка.

— После ще трябва и за това да се погрижа… омръзна ми. — След това я погледна и рече: — Хайде, елате с мен… — той не довърши, но в погледа му се четеше въпрос.

— Госпожица Грей — тихо каза тя. — Тереза Грей.

— Хайде, госпожице Грей — повтори той, — елате с мен.

Уил мина покрай нея и опита да отвори вратата, завъртайки дръжката.

Нищо не стана.

— Няма да се получи — каза тя. — Вратата не се отваря отвътре.

— Ами? — ухили се Уил, посегна към колана си и взе един от предметите, които висяха от него. Приличаше на тънко, дълго сребърно клонче, очистено от разклонения. Той постави върха му на вратата и започна да… рисува, другояче не можеше да се опише. Дебели сребърни линии се появиха от върха на цилиндричния сребрист предмет и започнаха да съскат, докато се разпростираха върху дървената повърхност на вратата като разлято мастило.

— Рисувате си? — попита нервно Теса. — Как според вас това ще помогне…

Внезапно се чу звук като от счупено стъкло и дръжката се завъртя, след което вратата зейна отворена, а от краищата й се издигаше пушек.

— Ето как — отвърна Уилям, прибра странния предмет и махна с ръка на Теса да го последва. — Да тръгваме.

Незнайно защо тя се забави за миг и погледна назад към стаята, която през последните два месеца бе неин затвор.

— Книгите ми… — промълви.

— Ще ви взема нови — нетърпеливо отвърна Уил и я избута в коридора пред себе си, а после затвори вратата.

Хвана я за китката и се втурна надолу по коридора. След един завой стигнаха стълбите, по които Теса бе слизала много пъти заедно с Миранда. Уил взимаше по две наведнъж и я теглеше със себе си. Светещият камък, който тя държеше в лявата си ръка, слабо осветяваше пътя им и хвърляше сенки по стените, докато бягаха.

Някъде над тях проехтя писък. Теса позна гласа на госпожа Дарк.

— Открили са, че ви няма — каза Уил.

Бяха стигнали първия етаж и Теса забави ход, но бе дръпната от Уил, който сякаш нямаше намерение да спира.

— Няма ли да излезем през вратата? — попита тя.

— Не можем. Сградата е обкръжена. Пред входа се е наредила цяла редица от карети. Явно съм дошъл в неочаквано вълнуващ момент. — Младежът отново заслиза по стълбите и Теса го последва. — Имате ли представа каква е програмата на Сестрите за вечерта?

Тя поклати глава.

— Но сте очаквали някого, наричан Магистъра?

Вече бяха стигнали мазето и измазаните с хоросан стени бяха отстъпили място на такива, съградени от влажни камъни. Без Миранда, която да осветява с фенера си, бе изключително тъмно. Жегата ги посрещна на вълни.

— В името на Ангела, тук е горещо като в деветия кръг на ада!

— Деветият кръг е студен — автоматично го поправи Теса.

Уил я погледна объркан.

— Моля?

— В Дантевия Ад — каза тя, — деветия кръг е студен, покрит с лед.

За един дълъг миг той остана втренчен в нея, после ъгълчетата на устните му се извиха и той вдигна ръка.

— Дайте ми магическата светлина.

Тя го погледна неразбиращо и той изсумтя.

— Камъкът. Дайте ми камъка.

В мига, в който пръстите му се сключиха около камъка, светлината отново грейна, блестейки между тях. За пръв път Теса видя, че на горната част на ръката му има татуировка, нарисувана сякаш с черно мастило. Приличаше на отворено око.

— А що се отнася до температурата в ада, госпожице Грей — рече той, — позволете ми да ви посъветвам нещо. Красивият млад герой, който се опитва да ви спаси от ужасяваща участ, никога не греши. Никога. Дори да твърди, че небето е пурпурно и валят таралежи.

Той наистина е луд, помисли си Теса, но предпочете да задържи мисълта за себе си, а и вече бе притеснена от факта, че той се бе устремил към двойните врати, водещи към покоите на Сестрите на мрака.

— Не! — тя го хвана за ръката и го задърпа назад. — Не натам. Там няма изход.

— И ето, че отново ме поправяте — Уил се обърна и забърза в другата посока, към мрачния коридор, от който Теса винаги се бе бояла. Тя преглътна и го последва.

Коридорът се стесни, когато навлязоха в него, а стените се приближиха и от двете страни. Стана още по-горещо и косите на Теса прилепнаха на мокри къдрици по врата и слепоочията й. Въздухът стана плътен и труден за дишане. За известно време те вървяха, без да приказват, но накрая Теса не се стърпя. Трябваше да попита, макар вече да се досещаше за отговора.

— Господин Херондейл — каза тя, — моят брат ли ви изпрати?

Страхуваше се, че ще й отговорят нещо налудничаво, но вместо това той само я погледна любопитно.

— Не знаех, че имате брат — отвърна той.

Сърцето й потръпна от тъпата болка на разочарованието. Знаеше, че няма как Нат да го е изпратил, иначе Уил щеше да знае името й, но въпреки това й стана мъчно.

— А допреди десет минути не знаех и за съществуването ви, госпожице Грей. От два месеца съм по следите на едно мъртво момиче. Била е намушкана и захвърлена на улицата да умре от загуба на кръв. Бягала е от… нещо.

Коридорът се разклони и след кратко колебание Уил зави наляво.

— Имаше кинжал, напоен с кръвта й. На кинжала имаше символ, две преплетени змии, захапали опашките си.

Теса потръпна. Захвърлена на улица да умре от загуба на кръв. Имаше кинжал, напоен с кръвта й.

Тялото бе на Ема.

— Това е същият символ, който е нарисуван върху каретата на Сестрите на мрака. Така наричам госпожа Дарк и госпожа Блек…

— И не само вие. Долноземците също ги наричат така — каза Уил. — Открих това, докато разследвах значението на символа. Занесох ножа в около стотина техни свърталища, надявайки се да намеря някой, който да го разпознае. Предлагах възнаграждение в замяна на информация. Най-накрая името на Сестрите на мрака стигна до мен.

— Долноземци? — повтори Теса объркана. — Тук в Лондон ли?

— Няма значение — отговори Уил. — В момента се хваля колко добър следовател съм и предпочитам да не ме прекъсват, докато го правя. Докъде бях стигнал?

— До кинжала… — започна Теса, когато в коридора проехтя познат глас, висок и сладникав.

— Госпожице Грей?

Беше гласът на госпожа Дарк. Стелеше се по стените като пушек.

— Госпожице Греееей. Къде сиии?

Теса замръзна.

— О, Боже. Настигнаха ни.

Двамата се затичаха, като Уил отново я хвана за китката, а с другата си ръка държеше магическата светлина, която създаваше мрежа от светлосенки по каменните стени на извиващия се коридор. Коридорът стана полегат, слизаше надолу, камъните под краката им започнаха да стават все по-влажни и хлъзгави, а въздухът около тях — все по-горещ и по-горещ. Бе все едно се надбягваха в ада, помисли си Теса, докато стените отекваха от гласовете на Сестрите на мрака:

— Госпожице Грееей? Нали разбираш, че не можем да те оставим да избягаш. Знаеш това. Няма да ни избягаш, кукличке!

Уил и Теса стигнаха до края на коридора, който завършваше с големи железни врати. Уил пусна Теса и със засилка се стовари върху тях. Те се отвориха и той мина през тях, следван от Теса, която се завъртя и ги затвори зад гърба си. Тежестта им й дойде множко и тя трябваше да ги подпре с гръб, преди най-накрая да успее да ги затръшне.

Единствено светещият камък на Уил осветяваше помещението, а светлината му бе намаляла и проблясваше като жар измежду пръстите му, осветявайки го като актьор на сцена, когато той се протегна и спусна резето на вратата. То бе тежко и ръждясало, и понеже той стоеше съвсем близо до нея докато го наместваше, тя усети напрежението в тялото му.

— Госпожице Грей? — бе се навел над нея, докато тя притискаше с гръб затворените врати. Можеше да усети туптенето на сърцето му — или това бе нейното сърце? Странното бяло сияние, хвърляно от камъка, блещукаше по очертанията на скулите му и осветяваше капките пот, избили по ключицата му. Видя, че на гърдите му има още татуировки, подаващи се под яката на ризата му, сходни със знака на ръката му, тъмни и черни, сякаш някой бе рисувал по кожата му с мастило.

— Къде сме? — попита Теса. — В безопасност ли сме?

Без да отговори, той се отдръпна и вдигна дясната си ръка. Докато го правеше, светлината грейна ярко и освети помещението.

Бяха в нещо като килия, макар и огромна. Стените, подът и таванът бяха от камък. Имаше само един прозорец, който бе разположен много високо в стената. Нямаше други врати, освен тази, през която бяха влезли.

Но не това накара Теса да затаи дъх.

Мястото бе кланица. По цялата дължина на стаята имаше дълги дървени маси, а отгоре им лежаха човешки тела, голи и бледи. Върху гърдите на всяко от тях бе издълбан знак във формата на Y, а главите висяха от ръбовете на масите, като косите на жените докосваха пода като метли. На централната маса имаше купчини от окървавени ножове и странни чаркове — медни зъбци и месингови механизми.

Теса закри устата си с ръка, за да не изпищи. Вкуси кръв, когато прехапа един от собствените си пръсти. Уил сякаш не забеляза. Бе пребледнял, докато оглеждаше мястото и мърмореше нещо под носа си, което Теса не можеше да разбере.

Чу се трясък и металните врати се разтресоха, все едно нещо тежко се бе ударило в тях. Теса махна окървавената си ръка от устата и извика:

— Господин Херондейл!

Той се обърна и вратите отново се разтресоха. От другата им страна долетя глас:

— Госпожице Грей! Излез и няма да те нараним!

— Лъжат — бързо каза Теса.

— Смятате ли? — Уил прибра магическата светлина в джоба си и скочи на централната маса, тази, върху която бяха струпани окървавените чаркове. Той се приведе и взе един масивен месингов зъбец, след което го претегли на ръка. После го хвърли към прозореца и изпъшка от усилието. Стъклото се счупи и Уил извика:

— Хенри! Имам нужда от малко помощ, ако обичаш! Хенри!

— Кой е Хенри? — попита Теса, но в този момент вратите се разтресоха за трети път и в метала се появиха тънки пукнатини. Бе ясно, че няма да издържат още дълго. Теса се спусна към масата и взе първото попаднало й оръжие — дълъг назъбен нож, какъвто използваха касапите, за да режат кости. Тя го стисна здраво и се обърна към вратите, точно когато те се отвориха.

На прага стояха Сестрите на мрака — високата и костелива госпожа Дарк, облечена в яркозелена рокля, и зачервената госпожа Блек, чиито очи се бяха свили като цепки. Обкръжаваше ги ореол от сини искрици, подобни на миниатюрни фойерверки. Погледите им попаднаха на Уил, който бе измъкнал едно от ледените остриета от колана си и след това се спряха на Теса. Устата на госпожа Блек, която приличаше на кървава рана върху бледото й лице, се разтегли в усмивка.

— Малката ми госпожица Грей — каза тя, — мислех, че си по-умна. Вече ти казахме какво ще стане, ако отново се опиташ да избягаш…

— Направете го тогава! Набийте ме до смърт! Не ми пука! — извика Теса и бе доволна да види, че Сестрите изглеждат поне малко стъписани от гнева й. Никога досега не бе събрала кураж да им се развика. — Няма да позволя да ме дадете на Магистъра! По-скоро бих умряла!

— Колко неочаквано груб език имаш, моя скъпа госпожице Грей — отговори госпожа Дарк. Тя бавно свали ръкавицата от дясната си ръка и Теса за пръв път видя как изглежда тя. Имаше сива и груба кожа, като на слон, а пръстите завършваха с дълги черни нокти, остри като ками.

Госпожа Блек се усмихна на Теса.

— Може би ако ти изтръгна езика, ще бъдеш по-възпитана.

Тя пристъпи към Теса, но на пътя й застана Уил, който скочи от мястото си, за да застане между двете.

— Малик — каза той и леденото му острие блесна като падаща звезда.

— Махни се от пътя ми, малки нефилиме, и разкарай тази серафимска кама. Тази битка не е твоя — рече госпожа Блек.

— Грешиш — присви очи Уил, — чух интересни неща за теб, милейди. Слуховете за теб текат сред долноземците като черна река от отрова. Казаха ми, че заедно със сестра ти плащате щедро за телата на мъртви човеци. И не се интересувате откъде идват те.

— Такава врява за няколко мундани — подсмихна се госпожа Дарк и застана до сестра си. Така Уил, стиснал блестящия си меч, се озова между Теса и двете злокобни дами. — Не искаме да се караме с теб, ловецо на сенки. Освен ако ти нямаш такова желание. Нахлу в територията ни и наруши Споразумението. Бихме могли да се оплачем на Клейва…

— Клейвът наистина не одобрява нарушителите. Но особеното е, че обезглавяването и одирането на живи хора одобрява още по-малко. Странно, нали? — попита Уил.

— Хора? — излая госпожа Дарк — Мундани! Не ви пука за тях повече, отколкото на нас.

Тя погледна към Теса.

— Той каза ли ти кой е в действителност? Той дори не е човек…

— А вие понеже сте самата човечност — отвърна с треперещ глас Теса.

— А тя каза ли ти коя е? — намеси се госпожа Блек, обръщайки се към Уил. — За таланта й? За това какво може да прави?

— Нека отгатна — отговори Уил, — има нещо общо с Магистъра, нали?

Госпожа Дарк го погледна подозрително.

— Знаеш за Магистъра? — Сетне погледна Теса. — А, да. Само това, което тя ти е казала. Магистърът, малко ангелче, е по-опасен, отколкото би могъл да си представиш. Той дълго време чака за някой с таланта на Теса. Дори бихме могли да кажем, че той е виновникът за нейното съществувание…

Думите й бяха погълнати от шума, предизвикан от цялата източна стена, която изведнъж се разпадна с гръм и трясък. Изглеждаше досущ като картинките на падналите стени на Йерихон от старата детска Библия на Теса. В един момент стената бе там, а в следващия я нямаше, като на нейно място се бе появила огромна правоъгълна дупка, от която се издигаше като задушлив пушек станалия на прах хоросан.

Госпожа Дарк изпищя тихо и се хвана за полите с костеливите си ръце. Явно, също като Теса, не бе очаквала стената да се срине.

Уил хвана Теса за ръката, придърпа я към себе си и я закри с тялото си, когато парчета камък и хоросан се посипаха върху тях. Докато ръцете му я обгръщаха, тя чу виковете на госпожа Блек.

Теса се размърда в ръцете на Уил, за да види какво става. Госпожа Дарк сочеше с треперещ, все още покрит от ръкавица пръст тъмната дупка в стената. Прахта започваше едва-едва да пада и фигурите, придвижващи се към тях станаха видими. Всяка от тях носеше острие и всяко от тях светеше със същата синкавобяла светлина, като оръжието на Уил. Ангели, помисли си Теса, ала не го каза на глас, такава ярка светлина!

Какво друго можеха да бъдат?

Госпожа Блек нададе остър, пронизителен звук и се спусна напред. Тя вдигна ръце и от тях, подобно на внезапно избухнали фойерверки, изхвърчаха искри. Теса чу как някой — очевидно човек — надава вик, а Уил я пусна, завъртя се и замахна с яркото си оръжие към госпожа Блек. Острието изсвистя във въздуха и се заби в гърдите й. Тя отстъпи назад с крясъци, като се тресеше в конвулсии, след което залитна и падна върху една от отвратителните маси, която се разпадна на купчина от трески и кръв.

Уил се ухили. Усмивката му не бе приятна. След това погледна към Теса. За момент те останаха втренчени един в друг, без да продумат, а после спътниците му нахълтаха и застанаха до него. Бяха двама мъже с тъмни наметала, които размахваха блестящите оръжия и се движеха така бързо, че погледът на Теса се замъгли.

Тя отстъпи към далечната стена, мъчейки се да избегне хаоса в центъра на стаята, където госпожа Дарк сипеше проклятия и задържаше нападателите си с ярките искри енергия, които се сипеха от ръцете й подобно на адски дъжд. Госпожа Блек се гърчеше на пода, а кълба от черен пушек се издигаха от нея, сякаш вътрешностите й горяха.

Теса тръгна към отворената врата, която водеше към коридора, когато усети силни ръце да я хващат и дърпат назад. Тя извика и се опита да се измъкне, но ръцете, хванали я за рамената, бяха неумолими. Теса обърна глава на една страна и захапа ръката, стиснала я за лявото рамо. Някой извика и я пусна. Тя се завъртя и видя висок мъж с рошава червеникава коса да я гледа укорително, притиснал кървящата си лява ръка към гърдите.

— Уил! — оплака се той. — Тя ме ухапа!

— Нима? — отвърна Уил, който, както винаги, изглеждаше развеселен. Той се появи измежду пушеците и пламъците като призован дух от бутилка. Зад него Теса видя втория от спътниците му, мускулест младеж с кафява коса, който бе хванал съпротивляващата се госпожа Дарк. Госпожа Блек приличаше на сгърчена тъмна сянка на земята.

Уил повдигна вежди.

— Много е невъзпитано да хапете — каза той на Теса. — Грубо е. Нима никой не ви го е казвал?

— Невъзпитано е и да се сграбчват непознати дами, на които дори не сте се представили — отвърна хладно Теса. — Нима никой не ви го е казвал?

Червенокосият мъж, който Уил бе нарекъл Хенри, размаха кървящата си ръка и се усмихна кисело. Лицето му бе приятно, помисли си Теса и почти съжали, че го е ухапала.

— Уил! Внимавай! — внезапно изкрещя младежът с кафявата коса. Уил се завъртя, докато нещо прелетя във въздуха, пропусна на косъм главата на Хенри и се удари в стената зад Теса. Бе огромен меден зъбец, който удари стената с такава сила, че се заби в нея като нож в торта. Теса се завъртя и видя как госпожа Блек приближава към тях с очи, горящи като въглени на изпитото й бяло лице. Около дръжката на оръжието, забито в гърдите й, играеха черни пламъци.

— По дяволите! — Уил посегна към дръжката на още едно от остриетата, висящи на кръста му. — Мислех, че сме се отървали от това нещо.

Госпожа Блек оголи Зъби и скочи напред. Уил се отдръпна от пътя й, но Хенри не бе така бърз. Тя го удари и го събори на земята. Вкопчена в него като кърлеж, тя заби нокти в раменете му, ръмжейки като диво животно. Той изкрещя.

Уил се завъртя вече с извадено острие. Той вдигна оръжието си и извика:

— Уриел!

Мигновено камата грейна в ръцете му като факла. Теса отстъпи назад към стената, когато той замахна надолу. Госпожа Блек отскочи и протегна животинските си нокти към него…

И острието премина гладко през шията й. Напълно отделена от тялото, главата й се търкулна на земята, а Хенри, погнусен и изцапан с черна кръв, отблъсна с вик останките й от себе си и се изправи мъчително на крака.

В стаята се разнесе ужасяващ писък.

— Нееееее!

Викът идваше от госпожа Дарк. Младежът с кафявата коса, който я държеше, я изпусна с вик, когато тя избълва сини пламъци от ръцете и очите си. Виейки от болка, той падна на една страна, а тя тръгна към Теса и Уил.

Очите й горяха с черен пламък, като факли. От устата й със съскане излизаха думи на език, който Теса никога не бе чувала. Звучеше като пращенето на огън. Жената вдигна ръка и от дланта й изскочи синя назъбена мълния. Уил с вик се хвърли пред нея, вдигнал сияйното си острие. Мълнията отскочи от острието и се удари в една от каменните стени, която грейна в неестествена светлина.

— Хенри! — извика Уил, без да отклонява поглед от госпожа Дарк. — Заведи госпожица Грей на безопасно място. Бързо…

Ухапаната ръка на Хенри хвана рамото на Теса, а госпожа Дарк пусна още една синьо-зеленикава мълния към нея.

Защо иска да убие мен?, зачуди се Теса, замаяна. Защо не се цели в Уил?

Тогава, докато Хенри я придърпваше към себе си, острието на Уил, поело нов залп светкавици, се начупи и светлината се отрази в парчетата в различни цветове. За момент Теса се вторачи в тях, потънала в странната им красота… и тогава Хенри й извика да залегне.

Бе обаче прекалено късно. Едно от светещите парчета се заби в рамото й с невероятна сила. Почувства се сякаш я е блъснал влак. Бе изтръгната от хватката на Хенри, след което полетя, главата й се удари в стената и пред очите й се спусна мрак.

Малко преди да изгуби съзнание, чу оглушителният смях на госпожа Дарк.