Алекс Норт
Шепнещия мъж (1)

Джейк,

Има толкова много неща, които искам да ти кажа, но винаги ни е било трудно да си говорим, нали?

Така че вместо това ще трябва да ти пиша.

Помня, когато Ребека и аз за първи път те доведохме вкъщи от болницата. Беше тъмно и валеше сняг, и никога през живота си не бях шофирал толкова внимателно. Ти беше на два дни, завързан в един кош на задната седалка, а Ребека дремеше до теб и аз от време на време поглеждах в огледалото за обратно виждане, за да се уверя, че си добре.

Защото, знаеш ли? Аз бях адски безумно уплашен. Израснах като единствено дете, без никакъв опит с бебета и все пак се бях оказал със свое собствено, за което да се грижа. Ти беше така немислимо мъничък и уязвим, а аз бях толкова неподготвен, че ми се струваше истинско безумие как изобщо ми бяха позволили да те взема със себе си от болницата. Още от самото начало между нас не се получаваше, между теб и мен. Ребека те гушкаше с вродена лекота, сякаш тя беше част от теб, а не обратното, докато аз винаги се чувствах неловко, уплашен от това крехко вързопче в ръцете ми, и не съумявах да разбера какво искаше, като плачеше. Никак не те разбирах.

Това никога не се промени.

Когато ти стана малко по-голям, Ребека ми каза, че е така, защото ти и аз толкова си приличаме, но не знам дали е вярно. Надявам се, че не е. Винаги бях искал да имаш повече от това.

Но така или иначе, ние не можем да си творим, ето защо вместо това ще трябва да се опитам да я напиша. Истината за всичко, което се случи във Федърбанк.

Мистър Нощ. Момчето в пода. Пеперудите. Момиченцето със странната рокля.

И за Шепнещия мъж, разбира се.

Няма да бъде лесно и трябва да започна с извинение. През годините толкова много пъти ти казвах, че няма от какво да се страхуваш. Че чудовищата не съществуват.

Съжалявам, че те излъгах.