Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (1)

1.

Денят започва по обичайния начин. Поредният банално красив октомврийски ден в Маями, с типичното синьо безоблачно небе и очаквана температура до двайсет и седем градуса по обяд. Нищо не подсказва, че днешният ден ще се отличава значително от вчерашния или от по-предишния, нищо не подсказва, че този ден, или по-точно тази нощ, ще промени живота ми завинаги.

Ставам в седем. Взимам душ и се обличам — черна плисирана пола и бяла памучна блуза, съвсем малко по-официално от обичайния ми избор. Сресвам си косата — светлокафява, падаща на леки вълни до средата на гърба ми. Слагам мъничко руж на страните и спирала на миглите си. Правя си кафе, излапвам набързо един мъфин и в осем и половина се обаждам на служителите в подземния паркинг долу да докарат колата ми. Мога и сама да взема сребристото си ретро порше, но за онези момчета там е голяма тръпка да го карат, дори само за трийсет секунди, колкото са нужни да се изкачат по спираловидната рампа от подземно ниво три до главния вход. Тази сутрин зад волана е Фин, почти красив в униформата си — панталони в цвят каки и тъмнозелена риза с къс ръкав.

— Натоварен ден ли имате, госпожице Карпентър? — пита той, докато си сменяме местата.

— Просто поредният ден в рая.

— Приятно прекарване — казва, затваря вратата и ми махва за довиждане.

Отправям се към булевард Бискейн и правната кантора на „Холдън, Канингъм и Кравиц“, където работя като детектив вече почти две години. Фирмата, приютила около триста служители, сто двайсет и пет от които юристи, заема последните три етажа на внушителен небостъргач в деловия център на града. Друг път бих се насладила на още една чаша кафе и бих си побъбрила с някой, който се мотае в стаята на персонала, но днес трябва да се явя в съда, така че паркирам в подземния паркинг, заключвам законно притежавания от мен глок в жабката и хващам такси за краткото разстояние до съда на окръг Маями-Дейд на улица „Уест Флаглер“ номер 73. Възможността да паркираш на улицата в този район варира от минимална до нулева, а аз не мога да си позволя да губя ценно време в търсене на място. Призована съм като свидетел да оборя определени твърдения и нямам търпение да заема мястото си. За разлика от мнозина в моята професия, които предпочитат да останат невидими, на мен действително ми доставя удоволствие да свидетелствам.

Причината може би е, че като детектив, аз прекарвам голяма част от времето си в относителна изолация. Работата ми се състои в събиране на информация, нужна на защитата, в разследване на мамещи съпрузи и съмнителни служители, в проследяване, фотографиране, правене на видеозаписи на тайни срещи, издирване и разпитване на евентуални свидетели, откриване на липсващи наследници, обобщаване на факти, някои от които се оказват уместни и допустими в съда, други са просто пикантни, но все пак полезни. Щом събера цялата необходима информация, сядам и пиша доклад. От време на време, както днес, ме призовават да свидетелствам. Дори беглото познаване на закона е от съществено значение, затова в крайна сметка няколкото години специализация по криминология в университета на Маями не са били тотална загуба на време, въпреки че напуснах, преди да завърша. Според интернет сайта, от който получих следователския си лиценз, част от длъжностната ми характеристика е: да съм умна, добре информирана, упорита, методична, изобретателна и дискретна. Опитвам се да бъда всички тези неща.

Когато пристигам в съда, там вече се реди дълга опашка от хора, чакащи да преминат през металните детектори, след което идва мъчително бавното изкачване до двайсет и първия етаж в претъпкания асансьор. Днес може и да изглежда смешно, но през 1928 година, когато е приключило строителството на тази двайсет и осем етажна сграда, тя не само е била най-високата във Флорида, но и най-високата постройка на юг от Охайо. Удивително е как бялата й варовикова фасада все още изпъква сред преобладаващо безличните стъклени структури, които я обграждат и потискат. Вътрешността на сградата е друга работа, не толкова впечатляваща. Фоайето все още чака финансиране, което да завърши замрелия ремонт, а повечето зали са овехтели и миришат на застояло.

— Име и професия? — пита общинският служител, когато заемам мястото си и се съгласявам да кажа цялата истина и нищо друго.

— Бейли Карпентър. Аз съм детектив в „Холдън, Канингъм и Кравиц“.

— Как си, Бейли? — пита Шон Холдън, щом сядам. Шон е не само мой шеф, но и един от основателите и големите звезди на фирмата, макар да е само на четирийсет и две. Наблюдавам как закопчава синьото си сако на тънки райета и си мисля колко впечатляващ мъж е той. Не е хубав в традиционния смисъл, чертите му са леко груби, лешниковите очи тесни и гледат доста втренчено, тъмната коса малко прекалено къдрава, устните малко прекалено пълни. Съвсем мъничко в повече от всичко, но то обикновено е предостатъчно да срази противниковата страна.

Случаят в съда днес е сравнително прост: нашият клиент, собственик на местна верига успешни пекарни, е съден от бивша служителка за неправомерно уволнение. Той, на свой ред, завежда насрещен иск срещу нея, като твърди, че жената е била уволнена заради издаване на негови търговски тайни на главния му конкурент. Жената вече е дала свидетелски показания, че срещите й с въпросния конкурент са били напълно невинни, понеже двамата със съпруга й го познавали от детинство и че срещите им, всичките подробно описани в доклада ми и вече представени като доказателства, са имали единствената цел да планират парти изненада за четирийсетия рожден ден на съпруга й. Тя дори продължи на своя глава с твърдението, че е честна жена, която никога не би предала съзнателно доверието на работодателя си. Там й беше грешката. Свидетелите никога не бива да казват нищо на своя глава.

Шон ми задава няколко привидно безобидни въпроса, свързани с работата ми, преди да се фокусира върху причината да съм тук.

— Наясно сте, че Джанис Елдър вече даде показания под клетва, че е, цитирам: „честна жена, неспособна на подобно предателство“.

— Да, наясно съм.

— И сте тук, за да оборите това твърдение?

— Имам доказателства, които оборват както твърдението й, че е честна, така и това, че е неспособна на предателство.

Адвокатът на другата страна тутакси скача на крака.

— Възразявам, Ваша чест.

— Госпожа Елдър сама открехна вратата към тези въпроси — изтъква Шон и съдията набързо отсъжда в негова полза.

— Казахте, че имате доказателства, които оборват както твърдението й за честност, така и това, че е неспособна на предателство? — пита Шон, повтаряйки дума по дума казаното от мен.

— Да, така е.

— Какви са тези доказателства?

Поглеждам бележките си, макар в действителност да нямам нужда от тях. Двамата с Шон работихме върху показанията ми с дни и сега зная точно какво ще кажа.

— В нощта на 12 март 2013 година — започвам, — проследих госпожа Елдър до хотел „Дабълдей Хилтън“ във Форт Лодърдейл… — С крайчеца на окото си зървам Джанис Елдър припряно да разменя реплики с адвоката си. Виждам паника в очите й.

— Възразявам — казва отново адвокатът й.

Отново е отхвърлено.

— Продължете, госпожице Карпентър.

— Видях как отиде до рецепцията и получи карта за стая. Стая 214, регистрирана на някой си господин Карл Сегрети.

— Какво, по дяволите? — възкликва един мъж от скамейката, точно зад госпожа Елдър. Това е Тод Елдър, съпругът на Джанис, вече скочил на крака, загорялата му кожа пламнала в яркочервено от шок и ярост. — Ти си кръшкала с Карл?

— Възразявам, Ваша чест. Това няма абсолютно нищо общо с настоящия случай.

— Напротив, Ваша чест…

— Ти, лъжлива малка кучка!

— Ред в залата.

— Чукала си проклетия ми братовчед?

— Пристав, отстранете този мъж. — Съдията удря с чукчето си. — Съдът се разпуска за трийсет минути.

— Добра работа — отбелязва полугласно Шон, докато минавам покрай него на излизане от залата, а омразата в очите на госпожа Елдър прогаря гърба ми като киселина.

В коридора проверявам телефона си, докато чакам да видя дали ще ме призоват отново. Имам съобщение от Алиса Дънфи, съдружничка във фирмата от три години, която ме моли да проверя за евентуалната поява на някой си Роланд Питърсън, баща безделник, избягал от Маями преди няколко месеца, за да не плати на жена си няколкостотин хиляди долара, които й дължи за издръжка и детски.

— Е, това беше доста неприятна изненада — чувам глас зад мен и пускам телефона обратно в голямата си платнена чанта. Гласът принадлежи на адвоката на Джанис Елдър. Казва се Оуен Уийвър и по мои изчисления е на около трийсет, което го прави само с няколко години по-възрастен от мен. Отбелязвам, че притежава два реда прави бели зъби, които не си пасват напълно с привлекателната му, но малко крива усмивка.

— Просто си върша работата — отговарям наполовина извинително.

— А трябва ли да я вършиш толкова добре? — Усмивката, разпростираща се от устните към меките кафяви очи, ми подсказва, че изобщо не говорим за случая. — Би ли ми направила една услуга?

— Стига да мога.

— Вечеряй с мен — казва той, потвърждавайки подозренията ми.

— Какво?

— Вечеря? С мен? В ресторант по твой избор? В събота вечер?

— Каниш ме на среща?

— Изненадана ли си?

— Ами, предвид обстоятелствата…

— Имаш предвид това, че ти току-що попиля моето дело ли?

— Нещо такова.

— Все пак трябва да се храним.

— И това е вярно. — Вратата на съдебната зала се отваря рязко и Шон Холдън се отправя решително към мен. — Извини ме за минутка… шефът ми…

— Разбира се. — Оуен Уийвър бърка във вътрешния джоб на морскосиньото си сако и ми подава визитка. — Обади ми се. — Усмихва се първо на мен, после на Шон. — Дай ми десет минути с клиентката ми — казва и се отдалечава.

Шон кима.

— Какво беше всичко това?

Плъзвам визитката на Оуен в чантата си и свивам рамене в знак, че разговорът ни не е бил от значение. Шон се обръща отново към съдебната зала, а аз проследявам погледа му. Съпругът на госпожа Елдър стои самичък до вратата с каменна физиономия, стиснал длани в юмруци отстрани на тялото си — мускулесто и напрегнато, готово да скочи всеки миг. Той улавя погледа ми и устните му безмълвно оформят думата кучка, прехвърляйки гнева си от съпругата му върху мен. Не за първи път погрешно насочен гняв се изсипва отгоре ми.

След половин час, когато съдът отново се събира, госпожа Елдър вече се е съгласила да оттегли иска си, ако и нашият клиент стори същото. Клиентът ни мърмори, но в крайна сметка се предава. Никой не си тръгва щастлив, което обикновено е знак за добър компромис. Поне аз и Шон сме доволни.

— Трябва да бягам — уведомява ме той, докато напускаме съда. — Ще се чуем по-късно. И, Бейли — добавя, докато спира едно такси и се качва. — Поздравления. Справи се наистина добре.

Гледам как таксито изчезва в трафика, после и аз си хващам едно и се връщам на булевард Бискейн. Въпреки победата ни в съда, се чувствам малко потисната. Предполагам, че съм се надявала на нещо повече от словесно потупване по гърба. Би ми харесал например един обяд, за да полеем случая. Такива мисли ми се въртят, докато отивам до колата си в подземния паркинг, качвам се, отключвам жабката и пускам обратно пистолета в чантата върху визитката на Оуен Уийвър. Заигравам се с мисълта да взема предложението му на сериозно. Откакто скъсах с приятеля ми, съм прекарала твърде много самотни съботни нощи.

Двайсет минути по-късно, докато завивам по Североизточна 129-та улица в Маями, все още размишлявам дали да не приема предложението му. Паркирам колата си в тихия жилищен район и се отправям към лимоновожълтата сграда в края на редицата старомодни и евтини блокове в пастелни цветове. Тук именно живее Сара Макалистър. Сара е била любовница на Роланд Питърсън по времето, когато е изчезнал от града, за да не плаща издръжка на децата си. Моето предчувствие сочи, че тъкмо Сара Макалистър е причината да се върне, което се и каня да докажа.

Почти в края на улицата се простира едно безформено петно храсти. Те очевидно са самоподдържащи се и някак уединени, въпреки че са близо до пътя. Не бих могла и да мечтая за по-съвършено място за следене. Озъртам се набързо, да се уверя, че никой не гледа, вадя бинокъла от чантата и се мушвам в средата на храсталака. Снишавам се между цветята, неволно скършвам няколко розови цвята, вдигам бинокъла до очите си, насочвам го към ъгловия апартамент на третия етаж в четириетажната сграда и го фокусирам върху един конкретен образ.

Завесите във всекидневната на Сара Макалистър са дръпнати настрани, но понеже лампите са загасени, е трудно да се види кой знае какво от интериора, освен една бяла матова лампа до прозореца. Апартаментът изглежда празен, което не ме изненадва. Сара е продавачка в Нордстръм и обикновено работи до шест. Решавам, че едва ли ще постигна нещо особено, ако продължа да вися тук сега. По-разумно е да се върна вечерта.

За този следобед имам предвидени две срещи и един куп бумащина за довършване. Ще ми се също да се обадя на брат ми Хийт. Измина цяла седмица откакто говорихме и не спирам да се притеснявам за него. Хвърлям последен, уж разсеян, поглед на вехтата улица, така застинала на слънчевата светлина, сякаш замръзнала във времето, неподвижна, като стара фотография.

Надигам се с усилие и тогава виждам нещо да проблясва в прозореца отсреща, нечия сянка се плъзва по рамката. Дали някой не ме е наблюдавал?

Отново вдигам бинокъла до очите си, но не виждам никого. Професионална параноя, решавам, измъквам се от храстите, изтръсквам цветчетата хибискус от раменете на бялата си блуза и изтупвам калта от коленете си. Ще се пременя в по-подходящо облекло довечера, когато тъмнината ще ми служи за предпазен щит. Колко глупаво — да си помисля, че това ще ме защити от очи, дебнещи също като моите.