Майкъл Конъли
Нощният пожар (1)

1

Бош закъсня и трябваше да паркира доста далече от погребението. Бастунът му потъваше в меката почва. Като внимаваше да не стъпи върху нечий гроб, той прекоси с куцукане два парцела, докато не видя събралите се да изпратят Джон Джак Томпсън. Местата около гроба на стария детектив бяха само за правостоящи и Бош си даде сметка, че не би могъл да издържи дълго там — от операцията на коляното му бе минал само месец и половина. Той се оттегли в съседната Градина на легендите и седна на една бетонна пейка до гробницата на Тайрон Пауър. Реши, че няма проблем, тъй като пейката очевидно беше предназначена за сядане. Спомни си как майка му го беше водила като малък на филмите на Пауър, които се въртяха в кината за стари ленти в Бевърли Хилс. Помнеше красивия актьор в ролята на Зоро и на обвиняемия американец в „Свидетел на обвинението“. Той беше умрял от инфаркт на работното си място, докато снимал сцена на дуел за някакъв филм в Испания. Бош открай време смяташе, че това е добър начин да си отидеш — докато вършиш онова, което обичаш.

Службата в памет на Томпсън продължи половин час. Бош беше твърде далече, за да чува, но можеше да се досети какво се говори. Джон Джак — винаги го наричаха така — беше добър човек, дал четирийсет години от живота си в служба в Полицейското управление на Лос Анджелис като униформен и като детектив. Беше прибрал на топло множество лоши хора и бе учил поколения детективи да правят същото.

Един от тези детективи беше Бош. Бяха го разпределили като партньор на легендата, когато беше новоизлюпен детектив от отдел „Убийства“ към полицейския участък в Холивуд. Наред с останалите неща Джон Джак го беше научил как да разпознава издайническите признаци на лъжеца в стаята за разпити. Джон Джак винаги познаваше когато някой лъжеше. Веднъж беше казал на Бош, че само лъжец може да разпознае лъжеца, но така и не му беше обяснил как е стигнал до това откровение.

Партньорството им продължи само две години, защото Бош беше добър ученик, а Джон Джак трябваше да поеме следващия новобранец в отдела. Въпреки това наставникът и ученикът запазиха връзка през годините. Бош изнесе реч на партито по случай пенсионирането на Томпсън, в която разказа за работата им върху един случай, когато Джон Джак беше спрял камион за доставки на една пекарна, като го видя как завива на червен светофар, без да спре. Бош го попита защо се разсейват от търсенето на заподозрян в убийство заради дребно пътно нарушение и Джон Джак му каза, че го правят, защото той и жена му Маргарет щели да имат гости на вечеря и трябвало да вземе нещо за десерт. После слезе от колата и спря камиона. Каза на шофьора, че току-що е извършил нарушение за два пая. Но като честен човек Джон Джак се спазари за един черешов пай и се върна в колата с десерта за вечеря.

Подобни истории и легендата Джон Джак Томпсън бяха позабравени през двайсетте години след пенсионирането му, но събралите се на погребението бяха многобройни и Бош разпозна много мъже и жени, с които беше работил, докато самият той носеше значката на ЛАПУ. Подозираше, че събирането в дома на Джон Джак след службата ще е също толкова многолюдно и ще продължи до късно вечерта.

Бош беше присъствал на толкова погребения на пенсионирани детективи, че им беше изгубил броя. Поколението му губеше войната на изтощение. Това погребение обаче беше от значимите. В него участваха официалната почетна гвардия на ЛАПУ и оркестър. Това беше признание за положението, което беше заемал Джон Джак в управлението. „Невероятна благодат“ отекна скръбно през гробището и над стената, която го отделяше от студио „Парамаунт“.

След като ковчегът беше спуснат в земята и събралите се тръгнаха обратно към колите си, Бош прекоси поляната към Маргарет, която продължаваше да седи със сгънатия флаг в скута си. Тя му се усмихна, когато го видя да приближава.

— Хари, получил си съобщението ми. Радвам се, че дойде.

— Че как няма да дойда.

Бош се наведе, целуна я по бузата и стисна ръката й.

— Той беше добър човек, Маргарет. Научих много от него.

— Наистина беше — каза тя. — А ти беше един от любимците му. Много се гордееше с всички случаи, които разреши.

Бош се обърна и погледна надолу в гроба. Ковчегът на Джон Джак изглеждаше като изработен от неръждаема стомана.

— Той сам си го избра — каза Маргарет. — Каза, че приличал на куршум.

Бош се усмихна, после каза:

— Съжалявам, че не успях да намина да го видя. Преди края.

— Няма нищо, Хари — отвърна тя. — Ти имаше проблеми с коляното. Как е то?

— Оправя се. Скоро бастунът няма да ми трябва.

— Когато му оперираха коленете, Джон Джак каза, че започвал нов живот. Това беше преди петнайсет години.

Бош кимна мълчаливо. Идеята за нов живот му се струваше малко оптимистична.

— Ще дойдеш ли на събирането у дома? — попита Маргарет. — Има нещо за теб. От него.

Бош я погледна.

— От него ли?

— Ще видиш. Нещо, което аз бих дала само на теб.

Бош видя членове на семейството, събрани до две дълги лимузини на алеята. Приличаха на две поколения деца.

— Мога ли да те придружа до колата? — предложи Бош.

— Много мило от твоя страна, Хари.