Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (1)

Пролог
1937 година
„Mon Legionnaire“
„Моят легионер“

Морал — това ще рече да живееш така,

че животът да не ти доставя

никакво удоволствие.

Едит Пиаф

Париж

Часът на голямата навалица бе отминал. В мъждивата светлина на малкото бистро на Плас Пигал се виждаха само няколко нощни птици. Двамата господа в елегантни фракове, които след продължителната си обиколка из увеселителните локали отпиваха глътчици от малките си силни кафета и топяха в тях пресни кроасани, изглеждаха някак не на място. Около маса в ъгъла до вратата към мазето бяха насядали местни младежи с каскети и мизерно облечени артистични типове, които се веселяха така необуздано, сякаш никога нямаше да настъпи утрешният ден и принудително да ги върне към изпълненото им с грижи всекидневие. Мястото на тези млади хора съвсем очевидно беше тук, те се чувстваха в заведението като в собствения си дом. Бяха се скупчили около една млада жена, чийто глас надвикваше околните; тя говореше непрестанно — и обръщаше чашките по-бързо от всички останали. Към нея бяха насочили поглед както изисканите господа, така и лекото момиче с размазан грим, приключващо нощния си труд с един пастис^[1] и броящо върху тезгяха банкнотите, които бе получило от клиентите си, а сега подаваше на своя сводник. Тук всички се познаваха, макар и само по физиономия.

Едит Гасион, младата жена в центъра — миниатюрно същество, току-що навършило двайсет и една години, на ръст под метър и петдесет, беше всичко друго, но не и очебийно привлекателна жена. Челото й беше твърде високо, носът — прекалено тесен и дълъг, черната коса — непокорна и не особено поддържана. Кафявите й очи обаче излъчваха съчетание от дяволитост, инат и тъга и пленяваха всеки, който надникнеше в тях. Магията на тези очи, наред с гласа й, я превръщаше в бляскава красавица. Нощем те сякаш искряха особено ярко, подобно на звезди, издигащи се на небосклона, когато на буржоазията й се доспиваше. Часовете между единайсет вечерта и шест сутринта бяха любимото време на Едит. Тогава тя се впускаше в безкрайни празненства на удоволствията, чийто единствен повод се състоеше във факта, че е оцеляла предишния ден. И макар да нямаше много пари, тя почти винаги плащаше сметката на всичките си приятели.

Вратата се отвори рязко и вътре нахлу студен въздух. В първия момент никой не обърна внимание, защото в сутрешните часове ранобудниците обикновено се смесваха с нощните птици, мъжете в работно облекло започваха тук деня си с кафе и коняк. Ала високият, мършав мъж на около трийсет и пет, който влезе в заведението, принадлежеше към друга клиентела. Беше добре облечен, а снежинките от бурята, вилнееща навън, се топяха върху раменете на елегантното му палто. Очевидно той не желаеше нито питие за лека нощ, нито за разсънване. Новодошлият се огледа набързо, после със стиснати устни и мрачен поглед се насочи към ъгловата маса. Спря се зад стола на Едит.

— Това трябва да се промени — кресна той. — Веднага! Чуваш ли?

Тя го чуваше, но не го разбираше. Което не се дължеше нито на шумотевицата около нея, нито на виното или на коняка, които редуваше. Само се зачуди защо човекът не се намираше в леглото при жена си по това време. Извърна се към него:

— Остави ме на мира, Раймон. Първо ти промени едно — друго в собствения си живот!

Един от приятелите й погледна над чашата си към непознатия.

— Кой е пък тоя?

— Позволете да ви го представя! — Едит размаха енергично ръце, имитирайки изискан жест. — Това е Раймон Асо^[2], текстописец и любовник, служил в Чуждестранния легион и… — поколеба се, след което с полуспуснати клепачи додаде: — приятел и учител. — Почти щеше да каже и голямата ми любов, но в известен смисъл всеки нов мъж в живота й беше нейната голяма любов. Обаче никога не бе имала друг като този, той беше нещо специално. Въпреки това тя премълча допълнението. В този момент се опитваше да обича Раймон мъничко по-малко — появата му я ядосваше.

В отговор на представянето се надигнаха пиянски крясъци.

Малкото й, кльощаво тяло се стегна, тя се изправи и почти легна върху масата, за да стигне до бутилката в мизерния, пожълтял съд за изстудяване на вино, който някога трябва да е бил посребрен. При това движение шарената й поличка с рюшчета се вдигна и оголи бедрата й.

— Ще пийнеш ли с нас? — викна през рамо тя.

— Държиш се като някоя putain — смъмри я Раймон и я натисна енергично на стола й.

Едит сви рамене и се подчини. Думите му не я обидиха — тя по принцип не се интересуваше какво говореха за нея хората. Putain — курва, уличница, дори не беше най-лошата обида. Там, откъдето идваше тя, съществуваха къде-къде по-тежки определения за жена, там никой не пипаше с кадифени ръкавици. Майка й я беше родила на едно стълбище в работническия квартал „Белвил“. Като бебе Едит живя при баба си по майчина линия, която едва не я умори от глад, а после израсна в бардака на баба си по бащина линия в околностите на Руан. Точно в онова заведение Едит за първи път бе познала нещо като обич. Ала на възраст, на която другите момичета тръгват на училище, баща й я отне от грижите на проститутките и тя заживя с него в един пътуващ цирк, а по-късно — на улицата. В сравнение с това стаята в „Пикадили“, мизерен пансион на Плас Бланш с горе-долу прилични обитатели, си беше направо царска. Наскоро Раймон я бе настанил там. Раймон, който се мъчеше да я превърне в по-добър човек — и за когото тя беше сигурна, че не й мисли злото, когато я ругае.

Той игнорира обърканите, заплашителни погледи на младите мъже от нейната компания, както и невъзмутимостта на Едит, и й заговори, сякаш бяха сами.

— Ако искаш да постигнеш нещо, трябва незабавно да спреш с нощните гуляи. Тези търтеи да изчезнат, а на прекомерното пиене да се сложи край.

— Да го изхвърля ли? — провикна се един от приятелите, който познаваше правилата на улицата толкова добре, колкото и Едит. Високият му младежки глас преливаше от радост, предвкусвайки удоволствието да опердаши изискания господинчо.

— Остави го — намеси се Симон Берто, приятелка на Едит и нейна сестра по дух. Както Едит и тя произхождаше от улицата. Двете млади жени споделяха живота си от около пет години, като взаимно си вдъхваха усещане за сигурност, опора и защита. Симон познаваше всеки мъж, с когото си лягаше Едит. — Нямаш шанс срещу този. Той е бил не само чуждестранен легионер, но и е служил при спахиите^[3], нали се сещаш, онези алжирски кавалерийски отряди…

— Ама не носи униформа…

— Вече не я носи, глупако. Сега е цивилен и пише песни за Мари Дюба^[4]. Той е нейният личен секретар. — Симон говореше доста високо, а името на прочутата певица накара и последния гуляйджия около Едит да замлъкне. Дори някой да не беше впечатлен от героичното минало на Раймон Асо в Северна Африка, сега всички се изпълниха с дълбоко възхищение заради познанството му с Мари Дюба.

Разиграващият се спектакъл междувременно бе привлякъл вниманието на останалите посетители, които гледаха и слушаха с любопитство. Само кръчмарят зад бара продължаваше да бърше измитите по-рано чаши от мока, сякаш случващото се в заведението му не го засягаше, след което се зае шумно да подрежда чашите по лавиците.

— Ако не се промениш, никога няма да пееш в „АВС“ — оповести Раймон.

Настъпи такава тишина, че можеше да се чуе как пада карфица. Дори кръчмарят замръзна насред движението си.

„АВС“ беше друг свят. Място, вдъхващо страхопочитание, за което всеки най-малкото беше чувал. Не стига, че този мюзикхол се намираше в по-добър квартал, на един от Големите булеварди, но и превъзхождаше легендарния „Мулен Руж“ като средоточие на великите имена в музикалния бранш. Почти всички певци лелееха мечтата да се докоснат до успеха именно на тази сцена. Който успееше да се добере до „АВС“, или вече беше звезда, или твърдо се бе запътил натам. Всеки парижанин знаеше това. И Едит, разбира се, познаваше „АВС“. Беше минавала покрай него, беше хвърляла изпълнени с копнеж погледи към плакатите и обявите за концерти. Ала не бе стъпвала там дори като зрителка — цената на билетите надхвърляше възможностите й. Така че „АВС“ си оставаше мечта, също като надеждата за безгрижен живот.

Едит пееше пред публика от десетгодишна. По онова време баща й бе заявил, че занапред трябва сама да си изкарва прехраната. Така тя бе започнала да пее на улицата, докато той показваше изкуството си като акробат. Обикаляха из провинцията и обикновено дъщерята припечелваше със звънкия си глас повече, отколкото бащата с неговите мускули и ловки умения. Тя пееше каквото й хрумне, главно шансоните, които разпътната й майка изпълняваше из подобни кафенета, а също и „Марсилезата“. Защото хората винаги хвърляха в шапката й по няколко монети в повече заради френския национален химн. Приходите щяха да са й достатъчни, ако баща й не й вземаше всичко, че и я биеше, когато парите му се стореха малко. По онова време Едит опозна не само бруталността на живота на улицата, но и проумя, че има потребност да пее. Защото мелодиите правеха нещо много повече от осигуряване на материалното й оцеляване — те й даваха сигурност и закрила. Музиката я даряваше с топлина, която я караше да забрави, че не познава нежните майчини и бащини прегръдки. И после — аплодисментите, признанието, което още като девойче я хвърляше в екстаз, несравним с опиянението, изживявано по-късно, когато се напиваше. Аплодисментите бяха най-великото нещо, което бе получавала някога, пълно, съвършено щастие. Затова тя не можеше другояче: трябваше да пее, за да изпитва любов.

На петнайсет избяга от баща си, но никога не прекъсна напълно връзката с родителите си. Заедно с друго дете на улицата — с приятелката си Симон — тя се впусна в един нов живот. Едит пееше на Плас Пигал, а Симон събираше парите, които хвърляха минувачите. Скоро двете момичета приеха закрилата на младите мъже, които имаха думата в тези среди. Така започнаха приятелствата, които доведоха Едит на ъгловата маса в това малко бистро и които се поддържаха вече от три-четири години. Когато Едит и Симон се осмелиха да стъпят в по-добър район, на мига си навлякоха ядове с полицията, но и се запознаха с един любезен господин на средна възраст. Той се казваше Луи Льопле и беше собственик на кабаре „Герни“. Впечатлен от пеенето на младата жена, Луи научи Едит как да школува гласа си, а също и на дихателни техники, караше я да се храни както трябва и предостави на нея и Симон топло легло, от което двете понякога бягаха към въображаемата свобода на улицата. Личните им контакти не се промениха особено, когато папа Льопле, както с обич го наричаше Едит, я доведе от улицата на своята сцена, осигури й първия грамофонен запис и дори й издейства участие по радиото. Той й измисли и артистичен псевдоним: La Mome Piaf, Малкото врабче, намек за ниския й ръст — едва сто четирийсет и два сантиметра — и за независимия й, дързък характер.

Насилствената смърт на ментора й и подозренията, свързващи Едит с неговото убийство, я принудиха да напусне за известно време Париж. Както винаги помъкна със себе си и приятелката си Симон. Вече нямаше нужда да пее по улиците, благодарение на Льопле можеше да представи репертоар, подходящ за малки сцени: в провинцията между Брест и Ница, където никой не я познаваше, Едит получаваше ангажименти във второкласни и третокласни нощни клубове. Хонорарите не бяха кой знае какви, но тя някак успяваше да държи себе си и Симон над водата и все така да купонясва разюздано нощем. След няколко месеца на двете млади жени им дойде до гуша от скитане и те се върнаха в Париж. В една от първите си вечери Едит случайно срещна Раймон Асо в един бар на „Монмартър“. Познаваше го бегло чрез Льопле — и без много приказки той я взе под крилото си.

Раймон й осигуряваше ангажименти в малки кабарета, настани я в „Пикадили“ и във всяка свободна минута се грижеше за нея. Мъчеше се да я научи да се изразява като млада дама и да полага съответните грижи за себе си. Вярно, още не бе успял да я откаже от шарените рокли с рюшове и волани, но поне я замъкна при добър фризьор и я посъветва да полага повече грижи за личната си хигиена. Това, не на последно място, и в свой интерес, тъй като й стана любовник. Едит го харесваше, нещо повече — проблемът беше, че той, бидейки женен мъж, никога не оставаше да нощува при нея, а тя мразеше да прекарва нощите сама. Ето защо се погрижи Симон да заеме празното място на двойното легло, което пък подразни Раймон. Възникналият по този начин дисонанс във връзката им обаче не оказа влияние върху възхищението му от таланта й като певица. Подобно на някой си Пигмалион от гръцката митология, за когото Едит чу за първи път от неговата уста, Раймон се мъчеше да я превърне в перфектна според вижданията си шансонетка. Той я научи да разпознава изразителния, силно въздействащ текст и да го подчертава по правилния начин; караше я да чете книги и й препоръча важни писатели. Едит оставяше творбите им недокоснати и в един момент бе принудена да признае, че почти не умее да чете и пише, понеже никога не беше ходила на училище, а само от време навреме й бяха преподавали уроци в пътуващия цирк. Раймон се стараеше да компенсира пропуснатото обучение и всеки път напомняше, че ще направи от нея голяма „личност“. Това несъмнено беше добре за кариерата й, но и той не бе в състояние да й осигури рай на земята. Ангажимент в „АВС“ — за такава като нея това беше немислимо.

Тя отхвърли рязко ръката му.

— Да не си откачил? Аз да пея в „АВС“? Подиграваш ли ми се?

— Договорих се с директора Мити Голденберг да излезеш на сцената като подгряваща изпълнителка на Жил и Жулиен. Не беше лесно да го убедя, цяла нощ го увещавах и накрая той се съгласи. Дават ти се трийсет минути. Премиерата е на двайсет и шести март.

Едит зяпна от удивление и се вторачи в Раймон. Досега винаги бе разчитала на него. Макар да не се разделяше с жена си, той беше най-добрият й приятел и тя го обичаше. Освен това бе почти лишен от чувство за хумор, за което го обичаше малко по-малко. Но щом казваше, че тя ще пее в „АВС“, значи със сигурност не се шегуваше.

През алкохолните мъгли, трептящи в мозъка й, тя проумя, че наистина й предстои голям дебют. Неволно си пое шумно въздух. Ала вместо да се хвърли на врата на Раймон, както повеляваше първоначалният й импулс, тя остана да седи като прикована към стола си и с пресеклив глас се провикна:

— Шампанско! Шампанско за всички!

Приятелите й се оживиха, сръчкаха се с лакти и се ухилиха.

— Не, никакво шампанско! — изрева Раймон и щракна с пръсти, давайки знак на кръчмаря. — Кафе. Донесете кафе. Мадмоазел има нужда не от шампанско, а от кафе. Най-добре цял литър.

— Разваляш ми удоволствието! — нацупи се Едит.

— Така си е — промърмори Симон.

Останалите й приятели възроптаха.

— Да го изхвърля ли все пак? — попита онзи, който още в началото бе изявил подобно намерение.

— Ако пия кафе сега, няма да мога да заспя — протестира Едит.

— Много добре — коментира Раймон. — И без това няма да спиш, ами ще работиш. Щом поизтрезнееш, ще отидем у Маргьорит Моно^[5].

Едит се прозя демонстративно и нарочно раззина уста, без да я затулва с ръка.

— От какъв зор искаш да ме представиш на новата си любовница?

Отвърна й всеобщ смях.

— Грешиш. Не ми е любовница. — В леденосините очи на Раймон проблеснаха светкавици. — Маргьорит Моно е една от най-добрите музикантки, които познавам. Тя е композиторка, работим заедно. Написала е музиката за новия ми шансон „Моят легионер“, който Мари Дюба записа на плоча.

— О! — промърмори под нос Едит. Мари Дюба беше неин идеал. Тя бе нещо повече от певица. С песните си Мари Дюба разказваше истории — като актриса, която кара образите в пиесата да оживяват. При това тя никога не изпускаше от очи обикновените хора, онези, с които открай време беше заобиколена Едит. Младата жена искаше да притежава нейната класа и понякога се мъчеше да копира пред огледалото певицата, от която се възхищаваше, обаче й липсваше комедиантската жилка — повече й подхождаше драматизмът. А сега композиторката на Дюба искала да работи с нея, с Врачбето — това беше почти толкова невъобразимо, колкото ангажиментът в „АВС“. От друга страна, секретарят и текстописец на Дюба в момента стоеше зад нея, тя усещаше тежката му ръка върху рамото си, а той беше нейният любовник и приятел…

Раймон продължи да говори убедително.

— За „АВС“ ти трябват собствени песни. По-точно казано, ще можеш да изпееш пет нови шансона. За целта имаш нужда от специални уроци по пеене, в „АВС“ всичко зависи от силата на гласа, там няма микрофони. Освен това ти трябва нов гардероб и по-добро държане, от появата ти пред публика ще зависят много неща.

Списъкът на изискванията, който той разгърна пред нея, както средновековен пратеник разгъва свитък пергамент, сякаш нямаше край. Скоро тя престана да възприема това, което й се говореше. Пред вътрешния й взор примигваха три букви — „АВС“ — а след тях творческият псевдоним, който й беше дал папа Льопле, изписан с ярки електрически крушки, с каквито се обявяваха звездите върху светлинното табло над входа на булевард „Поасониер“. Видя себе си на голямата сцена, която предполагаше, че се намира отвъд двукрилата входна врата, и се чу да пее… Различно от Мари Дюба, а може би и по-добре… Какъв прекрасен сън!

Но, уви, само сън. Твърде пияна беше, за да прецени дали Раймон казваше истината. „Ангажимент в «АВС»?… За мен? Тоя е откачил“, мина й през ума.

Въпреки това тя послушно прие кафето, което й донесе кръчмарят. Сигурно нямаше да е зле да поизбистри ума си. Тогава може би щеше да разбере какво е довело Раймон в този бар в пет и половина заранта. Появата му й заприлича на изпълнение на цирков фокусник: Раймон вади от шапката бяло зайче и го кара отново да изчезне, щом започнат аплодисментите. Ала никой от приятелите й не аплодираше. Може би зайчето щеше да остане на сцената, може би ангажиментът в „АВС“ не беше илюзия. А аплодисментите щяха да избухнат в края на дебюта й в най-престижния мюзикхол на Париж. Въпросът беше само дали тази идея можеше да бъде нещо повече от илюзия.

— Трябва ти ново име — каза Раймон, но Едит почти не възприемаше думите му. Кофеинът май й въздействаше не по-различно от огромните количества алкохол или пък прекомерната консумация на вино и коняк беше несъвместима с моката. Преди клепачите й да се затворят и главата й да се отпусне напред, Едит усети как гласът на Раймон се забива като стрела в мозъка й:

— Никой не иска да слуша как някакво малко врабче пее в „АВС“.

Тя си го знаеше от самото начало!