Джон Скалзи
Колапс (19)

17.

Офисите на Дома Лагос гъмжаха от хора на имперската служба за сигурност, което подтикна Кива към единствената разумна според нея реакция.

— Мамка му, какво става тук?! — сопна се тя на лорд Претар.

Той стоеше в кабинета си, а униформени и следователи тършуваха в таблета и архива му, както и в таблетите и архивите на всеки друг, когото завариха в офисите.

— Имало е покушение срещу емперо — обясни Претар.

— Какво общо, да му го начукам, има това с нас?

— Лейди Кива, моля ви. — Той се озърна към хората от сигурността. — Дръжте се прилично.

— Майната му на приличието! Отговори на проклетия въпрос.

Кива долавяше, че Претар се мъчи да прецени дали като старши директор на Дома Лагос за Средоточие може да цапардоса дъщеря на матриарха на Дома. Секунда-две по-късно той размисли и според нея това беше правилно, но разочароващо решение, защото тя копнееше за повод да го размаже по шибания килим.

— Емперо разглеждала построен наскоро кораб — обясни Претар. — Някой забил совалка в сектора на пръстена, където тя била в този момент.

— Ясно. И?

— И совалката била от наш кораб.

— Какво? Кой?

— „Да, сър“.

— Ти бъзикаш ли се с мен, бе?

Претар пак се огледа многозначително, с което сериозно й опъна нервите, сякаш искаше да подскаже: „Ако се бъзиках с тебе, тези хора нямаше да са тук“.

— Лейди Кива… — обади се някой зад нея.

Тя се обърна. Някакъв много наежен чеп я зяпаше.

— Кой сте вие?

— Хайбърт Лимбар. Началник на имперската служба за сигурност. Искам да говоря с вас.

— Добре, защото и аз искам да говоря с вас. — Кива изгледа Претар. — Вън.

— Това е моят кабинет — възрази Претар. — А вие не сте вашата майка.

— Не съм — потвърди тя. — Обади й се да се оплачеш, ако искаш. Дотогава се разкарай. Трябва да използвам кабинета.

Претар й хвърли зъл поглед и излезе. Униформените и следователите го изпратиха с очи. Кива посочи към тях.

— Кажете и на останалите да се разкарат — поиска тя от Лимбар.

— Разкарайте се — нареди той. — Да ви няма тук четвърт час.

Всички излязоха и Лимбар затвори вратата.

— Как бе, мамицата му, са отмъкнали наша совалка за такава гадост? — възмути се Кива и се тръшна на креслото зад бюрото на Претар.

— Доста е забавно вие да ме питате, лейди Кива — отбеляза Лимбар. — Канех се да ви задам същия въпрос. Може би без „мамицата му“.

— Очевидно е, че нямам представа.

— Вие сте представителка на собственика в „Да, сър“.

— Да.

— И на връщане от Край към Средоточие сте натъпкали в кораба емигранти от планетата, които са обяснявали, че бягат от гражданската война там.

— Да. Е, и?

— Възможно е някой от тези емигранти да е имал някакви планове за момента след пристигането си.

Кива изсумтя.

— Значи според вас някой от задниците, които докарахме, е знаел, че нашата емперо — и то нова-новеничка емперо, коронясана горе-долу по времето, когато ние отлетяхме оттам — ще бъде точно на онзи кораб, точно по онова време. И си е услужил със совалка, за да я очисти.

— Не смятам, че това е много вероятно. Мисля, че е по-вероятно някой тук да им е дал указания след пристигането и запознаването с политическите промени.

— Какво означава това? — попита Кива.

— Лейди Кива, знаете ли срещу кой кораб беше извършено нападението?

— Не.

— „Пей си, щом ти се иска“ — нова десетка, поръчана от Дома Нахамапитин.

Кива си замълча.

— От лейди Нахамапитин научих, че малко преди атаката срещу кораба вие и вашата майка графиня Лагос сте заплашвали Амит Нахамапитин при спор за проблеми в бизнеса.

— Не сме го заплашвали. Само изразихме съвсем недвусмислено недоволството си от някои действия, които неговият Дом предприе срещу нашите интереси на Край, но предложихме извънсъдебно споразумение. Попитайте и него.

— Много бих искал да го попитам, само че той беше с емперо по време на атаката. Емперо оцеля. Уви, Амит Нахамапитин нямаше този късмет.

— Ами… мамка му — промърмори Кива след минута.

Лимбар кимна.

— Мога да ви покажа записи, ако желаете. Но не остана много от него. Каквото не беше размазано по пода, се разхвърча във вакуума.

— Наистина ли подозирате нас?

— Вие ми кажете, лейди Кива. Пристигате от Край с претенции към Нахамапитин и кораб, пълен с емигранти от планета, чиито въстаници извършват атентати къде ли не във Взаимозависимостта… и вече се опитаха веднъж да убият емперо. А сега имаме покушение, не само насочено срещу емперо, но и ликвидирало определения наследник на ръководителката в Дома Нахамапитин, а освен това причинило огромни загуби на този Дом с унищожаването на тяхната нова десетка малко преди предаването й за експлоатация. Не се ли досещате защо бих предположил, че вие и тези терористи от Край може би сте решили да улучите две птици с един камък?

— Можете да предполагате каквото си искате. Това не означава, че сте прав. И бездруго няма никакъв смисъл. Нуждаехме се от живия лорд Амит, за да изпълни каквото поискахме от него. Нямаме полза от премахването му преди това. Сега Нахамапитин не биха пожелали дори да говорят с нас, особено ако са убедени в нашата вина.

Лимбар се усмихна.

— Мога да допусна, че това е вярно. Лейди Надаш е побесняла и само обстоятелството, че в момента подбужда всички за изпращането на десантен кораб към Край, я възпира да насочи цялото си внимание към Дома Лагос.

Кива отвори уста да каже нещо за съучастието на Нахамапитин във въстанието на Край и да попита защо, мътните го взели, Лимбар не рови в тази история, но я затвори толкова бързо, че дори зъбите й изтракаха.

— Да, лейди Кива? — подкани я Лимбар, който забеляза това. — Нещо ви хрумна ли?

— Питах се имате ли някакви улики в подкрепа на тези ваши догадки.

Лимбар махна с ръка.

— Има причини да сме тук. Не смятам вас или вашата майка за толкова глупави, че да записвате такива планове на някакви носители, ако наистина сте замесени. Но може би не всички ваши служители са толкова благоразумни. Ако тук има улики, ще ги намерим. Дотогава, лейди Кива, надявам се да разберете защо ограничих свободата на придвижването ви в Средоточие и защо ще бъдете наблюдавана дискретно. Отнася се не само за вас, разбира се. Ограниченията са наложени и на вашата майка, лорд Претар и повечето ръководители на бизнеса ви в Средоточие и Си’ан.

— Майка ми няма да се примири лесно.

— Тогава можете да предадете на графинята — и ви моля да ме цитирате точно, — че не ми дреме. Някой току-що се опита да убие моята емперо за втори път, докато ръководя тази служба. Не се съмнявайте, че ще открия виновните. Ако сте вие или вашата майка, или който и да е човек, свързан с Дома Лагос, все ми е едно колко велики и могъщи сте или как сплашвате подчинените си. Ще стъпча в праха и вас, и целия ви Дом, ако е необходимо.

— Ще й предам.

— Непременно. А сега, лейди Кива, моля да ме извините, но моите служители трябва да се заемат със задачите си.

Той отвори вратата, за да пусне в стаята хората от сигурността и следователите. Кива ги погледа как запълват кабинета, стана от креслото, излезе и се отправи към асансьорите. Една униформена жена се отдели от групата и тръгна към нея.

— Стига де — каза Кива. — Нали гадният ви шеф обеща да бъде дискретно.

— Това е нашето дискретно наблюдение — отсече жената и застана до нея.

Кива потисна изкушението да извие очи към тавана.

— Как се казваш?

— Сержант Бреня Питоф.

— Е, сержант, ще имам ли поне един миг насаме отсега до края на тази история, когато и да е той?

— Всъщност не.

— Значи ще ме гледаш и когато сера.

— Не.

— Добре.

— Стига в тоалетната да няма прозорец или втори изход.

Вратата на кабината се отвори и Кива влезе. Сержант Питоф я последва.

— Натисни „Партер“ — каза й Кива.

— От мен се иска да ви придружавам, лейди Кива, не да ви прислужвам — отвърна Питоф, но все пак натисна бутона.

 

 

— Къде сте? — попита капитан Блиника по таблета на Кива, който не беше конфискуван.

— В банята на хотелската си стая.

— Какъв е този шум?

— Пуснах душа.

— Обаждате ми се, докато стоите под душа?

— Не, пуснах го, за да говоря с тебе. В стаята ми има шибана униформена.

— И какво прави?

„Излежава се след особено изтощително въргаляне“ — мина през главата на Кива, но тя не изрече думите. Като ще я наблюдават толкова отблизо, поне да извлече някаква полза от това.

— Чака да приключа в банята, затова да говорим по същество. Тоест какво, мамка му, се случи с нашата совалка?

— Връщаше се от имперската станция, когато връзката прекъсна и тя се насочи сама към дока, където са построили „Пей си“, и се заби в онази проклетия. Имперската служба за сигурност я обстрелваше, докато се сближаваше с кораба, но не успяха да я унищожат навреме.

— Кой пилотираше?

— Лин Си.

Кива се смръщи кисело. Си беше много добра като пилот, в нея нямаше нищо интересно и беше равнодушна към политиката, поне доколкото Кива знаеше.

— Умът ми не го побира тя да нахака совалката в онзи кораб.

— Не ми се вярва тя да го е направила — съгласи се Блиника. — Разполагаме с данните от контролните модули на совалката. Има изпълнение на какви ли не функции по време на полета, но не и данни за действия на пилота. По-точно няма данни, които да съвпадат със случилото се. Всичко, което виждаме, съответства на опита на пилота да си върне управлението на совалката, а не на активно пилотиране.

— Значи смяташ, че е била отвлечена.

— Да. Според мен са я хакнали по някакъв начин и после са я запратили към „Пей си“ на автопилот или с дистанционно управление.

— Не съобщи ли това на службата за сигурност?

— Не ме попитаха и аз ги оставих да стигнат сами до изводите. Просто нахълтаха в кораба, свалиха всички налични данни и се настаниха в един от товарните сектори. Още са там. Разпитаха мен и старшите членове на екипажа, но преди няколко часа. Не ни разрешават да напускаме кораба. Не знам с какво се занимават в момента.

— Нямаше ли никого друг в совалката освен Си?

— Нямаше.

— А преди това? Тя е отлетяла до имперската станция, нали? Кой е бил с нея?

— Изчакайте.

Докато чакаше, Кива реши, че наистина се нуждае от душ — със сержант Питоф доста се увлякоха. Съблече се, включи таблета на високоговорител и застана под струите.

— Имало е двама-трима пътници — съобщи Блиника след малко. — По-точно трима. Мъж и жена с фамилното име Люин и мъж с фамилното име Брошнинг. Напуснали са „Да, сър“.

— Знаем ли къде са отишли?

— Нямам представа.

— Но някой има, нали? Можем ли някак да научим?

— Не знам. Аз съм капитан, а не частен детектив.

— Попитай Гажон Магнут. Ако са превозвали и багаж на кораба, който не са взели със себе си в совалката, значи са уговорили изпращането му някъде.

— Ние просто го разтоварваме. Нататък с него се заемат в имперската станция.

— С нас се е захванала шибаната имперска служба за сигурност, защото си мислят, че сме се опитали да убием емперо — натърти Кива. — Ако питаш мен, добре ще е да се постараем малко повече.

Блиника помълча.

— Засилила ли си звука?

— Може да се каже.

— Нали уж не искаше да се чува извън банята.

— Реших, че повече се нуждая от къпане.

— Ще ми се да не бях чувал това.

— Намери ми онези хора. И ми кажи къде са.

— Не мога да обещая.

— Значи ще се видим в затвора.

Кива чу въздишката на Блиника.

— Няма да ви се обадя. Притеснявам се с какво ще се занимавате, когато отговорите. Ще ви изпратя съобщение.

— Криптирано.

— То се знае.

Блиника прекъсна връзката.

Кива довърши къпането, спря душа, избърса се, отвори вратата и застана лице в лице със сержант Питоф.

— Знаеш ли, има и по-лесен начин онези хора да бъдат намерени — каза й Питоф.

— Мамицата му, подслушвала си зад вратата? — попита смаяната Кива.

— Да.

— И какво чу?

— Почти всичко казано от тебе, след като засили звука.

— Ти си невероятна.

— Лейди Кива, сексът не ми пречи да изпълнявам задълженията си.

Кива отвори уста и я затвори.

— Не знам подходяща реплика за този случай — призна си накрая. — Сега ми обясни какъв е този по-лесен начин да ги намерим.

— Всеки, който пристига в имперската станция със заявено намерение за трайно преселване, трябва да уведоми митницата къде може да бъде намерен. Имиграционните власти трябва да знаят къде са тези хора, докато им бъде разрешено постоянно местожителство.

— Тоест в митницата знаят къде са те.

— Вероятно.

— Понякога хората лъжат обаче.

Питоф завъртя глава.

— Не можеш да напуснеш митницата, преди да представиш резервация за хотел или имената и адреса на хората, при които ще отседнеш, а след настаняването си длъжна да потвърдиш отново престоя си там.

— След което просто излизаш оттам и никой не чува нищо повече за тебе.

— Така поне ще си една крачка по-близо до намирането им, отколкото си сега.

— И как да попитам митницата?

— Няма ти да питаш. Аз ще го направя.

— Защо си готова да ми помогнеш?

— Няма причини да не ти помогна. Стига да помниш, че ще осведомя за всичко и своя началник.

Кива изви вежди.

— Може би не за всичко.

— Напротив, ще го осведомя и за секса.

Кива поумува.

— Не погазваш ли професионалната етика, като се чукаш с онази, която трябва да наблюдаваш?

Сержант Питоф вдигна рамене.

— Наредиха ми да бъда неотлъчно до тебе.

Кива се разсмя.

— Май те харесвам, сержант Питоф. Падам си по гаднярки като тебе.

— Благодаря ти, лейди Кива. Сега пак ми кажи онези имена. Не ги различих добре заради шума на душа.

 

 

Тафид и Чън Люин бяха отседнали в средно скъпия хотел „Иглика“, намиращ се в имперската станция. Това беше безполезно за Кива, защото не можеше да мръдне от Средоточие. Реши да се заеме с тях по-късно. Чакаше информацията за Георк Брошнинг, когато чу тежък удар, последван от писъци във фоайето на хотела. Взе халат от гардероба, отвори вратата и надникна три етажа по-надолу към атриума и разкривеното тяло, облещено към тавана шестнайсет етажа по-нагоре.

— Намерих го — съобщи сержант Питоф от стаята.

Тя облече другия халат и дойде при парапета, за да покаже на Кива сведенията в таблета, в които имаше и снимка на Брошнинг. Кива я погледна и каза:

— Съвсем сигурна съм, че и аз го намерих.

Посочи трупа на пода в атриума, около който вече имаше и тълпа, и локва кръв. Тя забеляза още нещо и тръгна по халат към асансьорите. Питоф вървеше до нея.

Слязоха във фоайето, Кива отиде в атриума, подмина безжизненото тяло и струпаните наоколо хора и спря пред една от големите кашпи с хубавички изкуствени растения. Сред листата на пищния храст бе заседнала карта за достъп. Кива я грабна, пак подмина мъртвеца и зяпачите и тръгна към рецепцията, където успя да привлече вниманието на явно потресен администратор.

— Ще бъдете ли така любезен да ми намерите Георк Брошнинг? Той ме очаква, но забравих номера на стаята му.

— Да… разбира се. — Администраторът докосна екрана си, за да потърси името, и прехвърли на комуникационно меню, за да набере кода на стаята. — Не отговаря, госпожо — каза след минута.

— Не можете ли да ми кажете номера на стаята?

— Съжалявам, госпожо, забранено е.

— Разбирам — отвърна Кива.

Обърна се към спрялата до нея Питоф, тръгна отново към асансьорите, влезе в кабина и натисна 12 етаж. Питоф видя къде отиват, но си замълча.

На 12 етаж Кива се насочи към стая 1245 — номера, който зърна на екрана на администратора — и притисна картата към сензора. Вратата се отключи.

— Май не е редно да влизаш с мен — каза на Питоф. — Може да те обвинят в подправяне на доказателства. И то по халат.

— Я млъкни и отвори вратата — отвърна Питоф.

Кива сви рамене и влезе.

Покривалото още беше върху леглото, макар и смачкано. Някой бе лежал там, но явно не бе спал под завивките. Иначе стаята изглеждаше спретнато, куфарите и останалите вещи не бяха разопаковани. Кива погледна към бюрото, където имаше бележник и писец, а горният лист бе изписан. Застана до бюрото и без да пипа нищо, прочете думите, написани нагъсто със ситен почерк.

Отглеждах царевица и бану на Край. Реколтата от бану беше съсипана от вирус. Казаха, че причината била в цитрусовите плодове, но според мен беше в царевицата. И от нея нямаше реколта. Загубих всичко, после войната ме прогони от моя дом. Опитах се да замина, но не ми стигнаха парите. И тогава Грени Нахамапитин поиска да говори с мен. Каза, че ще ми даде пари да замина. Каза, че се чувствал виновен заради нещастието с моите посеви от бану. И още каза, че съм бил добър лицензиант.

Заръча ми след пристигането в системата на Средоточие да се свържа с митническия служител Че Изолт, от когото ще получа следващите указания. Изолт дойде на кораба и ми даде предавател. Заръча ми да го оставя в совалката, когато напусна кораба. Аз го послушах. А когато се настаних в хотела и включих монитора, научих какво се е случило със совалката.

Знам, че ще разкрият всичко. Знам, че ще ме намерят. Знам, че никой няма да ми повярва. Вече загубих толкова много и накрая ме използваха като глупак. Надявах се на нов шанс в Средоточие. Излъгах се.

Съжалявам за цялата тази мръсотия.

— Тези негодници Нахамапитин… — изръмжа Кива и изви глава към Питоф. — Носиш ли си таблета? — Питоф го показа. — Обади се на шефа си.

— Какво искаш да му кажа?

— Кажи му, че намерих нещо, което ще отърве мен и моя Дом от проклетите му подозрения.

— Няма да го убеди някакво предсмъртно писмо.

— Това не е някакво предсмъртно писмо.

— И все пак няма да стане веднага.

Кива кимна.

— Е, да. След като говориш с него, позволи ми да използвам твоя таблет.

— За какво?

— За да се обадя на моя капитан и да му кажа да не търси Брошнинг. И за да се обадя на още един човек.

— На кого?

— На човек, който адски сигурно ще успее да ускори шибаното снемане на подозренията от моя Дом.