Алекс Кош
Нурарихьон по неволя (1)

Глава 1

Първи ден в училището. Надявах се, че ще протече нормално и ще мина без това клише за всички, попаднали в нов свят в по-младо тяло. Е, или поне ще започна веднага с „хайлевъла“ — някое от висшите учебни заведения. Но възникнаха специални обстоятелства — Ника загина в Златната академия. Или поне това каза единственият оцелял от нейната група, някой си Грей Донован — съдейки по снимката, зализан блондин, приличащ на пораснал Драко Малфой. Според думите му тяхната група се забавлявала в кафене в някакво градче недалеч от Академията, когато наблизо внезапно се отворил портал от Лимба от най-ниско ниво. И студентите решили да се направят на герои, като се втурнали към тройката демони, явно с надеждата, че ще успеят да се справят с тях сами или поне да ги задържат до пристигането на СБРЗО. Виктор Михайлов каза, че инициатор е била Ника, която отдавна била разкъсвана от завист от факта, че аз вече бях присъствал на затварянето на портал от Лимба, а тя — не, въпреки че е вече третокурсничка в Академията. И, честно казано, можех да повярвам в това, че наистина е била бясна, че по-малкият й брат я е изпреварил в нещо толкова интересно и важно за нея.

Във всеки случай, който и да е бил инициаторът, за студентите нищо не се получило както трябва. Грей Донован не сподели подробности за битката, оправдавайки се със загуба на памет от шока. За съжаление всички камери на сградите наоколо бяха повредени при отварянето на портала — той влияеше пагубно на всяка електроника. Нямаше и свидетели на битката — което всъщност най-много ме разтревожи. Все пак това си беше град с доста голям брой жители и никой от тях да не види как студентите се бият с демоните?! Да, телефоните не работели, за да снимат с тях, но не вярвам, че човешкото любопитство внезапно е спряло да работи в цял един град. Когато бяхме в Орлеан и се появи разлом, хората масово надничаха навън, въпреки опасността, която ги заплашваше. А тук изведнъж всички са обърнали гръб? Хм!

Не, определено има нещо нередно със смъртта на Ника и аз непременно трябва да разнищя тази работа до дъно. Просто е проблем да се озова в Златната академия, все пак това е затворена територия, и още по-трудно ще бъде да се добера до едноръкия Грей Донован. Въпреки че ръката му вече беше възстановена (за късмет „шокираното“ момче беше от богато семейство), по някаква причина паметта му не се възстанови така, както ръката. Затова много ми се искаше да поговоря с него под влиянието на способността на демон на измамата или, ако нямам такава, с използването на други средства за получаване на истината. И умницата Катя разбра как може да стане това — само след месец щеше да има екскурзия за завършващия випуск на училището към Златната академия. Същото училище, на което директор беше Алина Князева. Би било грехота да не се възползвам от тази възможност.

Мислех, че ще трябва да убеждавам Князева да ми помогне, но тя се съгласи на мига, изглежда сякаш дори се зарадва на молбата ми. Първоначално ми беше съвестно, че се възползвам от познанството си с нея, но Князева като че ли искрено се зарадва. Освен това тя самата ме помоли за малка ответна услуга по моята специалност…

Съвсем наскоро едно момиче починало в сградата на училището. Била буквално изкормена и всичките й вътрешни органи били изядени. И въпреки че комисията от Асоциацията на медиумите не могла да открие никакви следи от свръхестествена активност, Князева смяташе, че убиецът е някакво същество. А дори да не е, кой друг освен „най-добрият медиум на Барса“ може да разпита призрачните свидетели и да открие истинския виновник? Но мен ме заинтересува дори не самият факт на убийството, а това, че живеещите близо до училището хора същата нощ са чули ужасен писък, който предизвикал изключителна меланхолия, плач и душевна болка. Приблизително така описваха последствията от вика на банши в ресурсите на Асоциацията на медиумите, а аз съвсем наскоро си мислех да намеря такова същество, което е способно да усети предстоящата смърт на други хора. Това не беше важна цел, но след като се появи толкова добра възможност, защо да не опитам да си уплътня времето преди екскурзията? Разбира се, със сигурност нямах намерение да оставам в училището до края на обучението си, а и не виждах особен смисъл да влизам в Златната академия. Всичко, което бих искал да науча, така или иначе ми беше достъпно — бойни изкуства с майстора, с когото Брендън Лий обеща да ме запознае, изкуството онмьойдо под ръководството на Шики, дори за развитието на стихийните способности, за които така и нямах време, можех без проблем да си намеря учители точно тук. Така че ще разкрия убиеца на момичето, ще отида на екскурзия в Златната академия, ще намеря отговори на всички въпроси там и това беше всичко. Както се казва, не е кой знае какво — влизаш и излизаш.

И ето че стоя пред портите на най-доброто средно училище на Златния остров и гледам как шумните тийнейджъри се стичат към входа на луксозната шестетажна сграда. Бяла, изработена от мрамор с едва видими златни жилки, с високи огледални прозорци от пода до тавана и огромна прилежаща площ, засадена с най-разнообразна зеленина, сред която имаше разположени различни люлки, шезлонги, пейки и маси. Всичко изглеждаше много уютно и явно добре обмислено, напомняше ми на Парка на Горки от моя свят, което говореше за много високо ниво на училището. А и самите ученици пристигаха в луксозни коли с шофьори, парадираха със скъпи дрехи и джаджи, така че на техния фон аз изглеждах доста невзрачен. Джен ме убеждаваше да се заеме по-сериозно с имиджа ми, но аз предпочетох по този въпрос да разчитам на Месиел. Той ме увери, че черното ще ми подхожда на лицето, въпреки че от друга страна ме караше да изглеждам по-слаб и рискувах съвсем да стана невидим, защото теглото ми все още не надвишаваше четиридесет и пет килограма.

Потънал в мисли, не се оглеждах много и нямах време да реагирам на минаващия покрай мен як тип, който явно нарочно ме блъсна с рамо.

— Гледай къде ходиш! — изръмжа той и с горд вид продължи нататък.

Аз само разперих ръце в отговор, тъй като стоях напълно неподвижен на открито и заемах много малко място. Трябваше доста да се постарая, за да ме блъсне някой.

— Така. Това са просто деца — прошепнах си тихо под нос. — И е глупаво да приемаш поведението им на сериозно.

Но този инцидент изобщо не повиши оптимизма ми. И не, тийнейджърите изобщо не ме плашеха — това щеше да е доста странно след всичко, което бях преживял в този свят — те по-скоро ме депресираха. Не разбирах как възрастни, попаднали в нов свят в млади тела, толкова лесно се вливаха в тийнейджърските среди? Или това е много силно опростяване на сюжета, или се предполага, че героите не са много по-напред в развитието си от средностатистическия ученик. Отново, още от момента, в който се появих в този свят в ново тяло, усетих, че хормоните влияят на поведението ми много по-силно от преди, но дори те не ме правеха идиот.

Междувременно минах през портата и се насочих към входа на сградата на училището. Оглеждайки се в търсене на нещо необичайно, почти веднага забелязах момиче-призрак, седнало на люлка под едно от дърветата. Преди да дойда тук бях проучил случая на починалото момиче, така че лесно я разпознах. Елисавета Жданова била една от най-добрите ученички в класа, спортистка, отличничка, която всъщност едва започвала да живее. Добре, че е умряла бързо и е нямала време да осъзнае целия ужас, който й се е случил, така че призракът изглеждаше съвсем нормално — сладка брюнетка с прическа „боб“, която след още няколко години е трябвало да се превърне в истинска красавица.

Разбира се, трябваше да променя посоката и да отида да поговоря с призрака. Спрях пред люлката и се обърнах към момичето или девойката — честно казано, не съм сигурен къде точно минава тази фина граница. Вероятно на седемнадесет години тя вече можеше да се счита за девойка.

— Здравей.

Елизабет изобщо не ми обърна внимание, продължи да гледа в една точка пред себе си.

Зациклена? Странно, от плътността на призрака имах усещането, че тя е запазила съзнанието си.

— Лиза Жданова.

Момичето трепна и изненадано ме погледна.

— Ти на мен ли? Ти ме виждаш?

— Виждам те — потвърдих, извадих телефона си и се престорих, че говоря по него. — Нали разбираш, че си мъртва?

— Не съм идиотка! — раздразнено отговори момичето. — Трудно е да не се досетиш, че си станал призрак, когато никой не те вижда и можеш да минаваш през хората! Освен това там вътре при входа са закачили моя снимка с черна панделка. Не е най-добрата, между другото! Мама има отвратителен вкус, винаги съм знаела, че ще сбърка със снимката, ако нещо ми се случи.

— Съчувствам ти. И за това, че си умряла, и за неудачния избор на снимка — може би прекалено нетърпеливо казах аз. — А помниш ли как точно умря? Кой те уби?

Елизабет ме погледна подозрително.

— А ти изобщо кой си? Защо ме виждаш и ми задаваш такива странни въпроси? Не си спомням да съм те срещала в нашето училище.

— Аз съм медиум, изпратен тук да разследвам смъртта ти.

— Толкова млад? — скептично попита момичето. — Ние сме горе-долу на една възраст.

Не знам каква беше точната ми физиологична възраст, но външно изглеждах дори по-млад от ученичката последен клас. Но най-вероятно виновникът беше липсата на тегло, дайте ми време и нормално хранене и ще започна да изглеждам по-стар. Примерно след около година.

— По-стар съм, отколкото изглеждам — отговорих, без да лъжа. — А и в Асоциацията на медиумите има недостиг на кадри. Но най-важното е, че мога да те виждам и да говоря с теб, това е повече от достатъчно.

— Справедливо — призна момичето. — Но проблемът е, че не помня нищо за смъртта си. Влязох в класната стая, за да приготвя реактивите за утре, а после — мрак. Събудих се вече отвън и повече не успях да вляза в училището, нито да напусна територията му. Така че се разхождам тук-там, надничам през прозорците и наблюдавам съучениците си. Дори се научих да летя, за да имам възможност да видя какво се случва на горните етажи. Между другото научих много нови неща за съучениците си, даже не можех да си представя, че…

Момичето говореше и говореше, а аз не можех да вмъкна нито дума. И говореше за всичко, освен за това, което наистина ме интересуваше — причината за смъртта.

— И най-обидното е, че този ден Ада трябваше да бъде дежурна, а не аз — небрежно подхвърли тя.

По някакво чудо успях да отделя нещо полезно от целия поток информация.

— Какво, какво? Не е трябвало да си дежурна през онзи ден?

— Да. Но така или иначе оставах в библиотеката, за да довърша една работа, и сама й предложих да я заместя. Просто кабинетът щеше да се освободи цели два часа след края на нашите часове и нямаше смисъл Ада да се мотае тук само заради подготовката на реактивите, което отнема едва петнайсетина минути.

Така, това е много интересно. Първо, целта на убиеца може да е била друго момиче, и второ, преди смъртта си Лиза е прекарала известно време в библиотеката. Изглежда имаше откъде да започна да ровя.

В същото време, застанал сам до люлката с телефона, започнах да привличам ненужно внимание, а и беше минало доста време, можех да закъснея за първия си час. Но като цяло не исках да оставя призрака на момичето тук, тя можеше да ми бъде полезна вътре, например да ми помогне да общувам със съучениците й. В крайна сметка тя познава всички тези хора от много години.

— Какво ще кажеш да ми помогнеш да намеря твоя убиец? — предложих на момичето.

— Какво? — сепна се тя, прекъсвайки монолога си, който аз вече дори не слушах. — Да ти помогна? Как?

— Ще те вкарам в сградата на училището и там ще ми подсказваш какво и как. Трябва да проведа разследването, без да се разсейвам от разни дреболии като учене и взаимоотношения с другите ученици. Децата могат да бъдат доста проблемни.

— Можеш да ме вкараш в училището?! — зарадва се момичето. — И мълча досега?!

Като цяло Лиза лесно се съгласи да ми сътрудничи, основно защото искаше отново да бъде сред съучениците си. Скрих я в свитък, внесох го вътре и после я освободих. Опитът в болницата вече показа, че защитните руни на сградите изобщо не реагират на гофу със запечатан призрак, което според мен беше огромен пропуск. Така всеки медиум може да пренесе полтъргайст в защитена сграда и да го пусне там. Един вид призрачен тероризъм, който, като цяло, беше това, което правех и сега.

Затова пък момичето бързо ми помогна да намеря кабинета на заместник-директора, без помощта й щях дълго да обикалям по училищните коридори. Оплешивяващият дебелак ме посрещна дори прекалено приятелски, сякаш знаеше с чия протекция ме бяха прехвърлили тук. Всъщност то така си и беше — Алина Князева все още беше в отпуск, но успя да направи така, че нейният заместник ме прие в завършващия клас без никакви въпроси.

Заведоха ме в кабинета след началото на часа. Както се и очакваше, учениците посрещнаха появата на новодошлия с любопитство, но се ограничиха до тих шепот. Повече ме впечатли учителката — блондинка с фигура на културист и множество татуировки, които се виждаха изпод идеално изгладената бяла риза. Откога такива дами водят история в училищата?

— О, в междучасието ще те разкъсат на парчета — предупреди ме Лиза. — Преместването на ученик няколко месеца преди дипломирането е изключителен случай, би трябвало да се е случило нещо много необичайно.

Сложиха ме на едно от празните места. Между другото, чиновете тук бяха единични и стояха на достатъчно разстояние един от друг, както беше обичайно в някои училища в Китай.

— Моето място — коментира Лиза, докато се носеше сред другите ученици и надничаше в тетрадките им. — Обичах да гледам през прозореца и да дремя на уроците на Белова. Нейният глас е най-съвършеното сънотворно в света, трябва да бъде патентован и продаван на аудио дискове.

Докато течеше лекцията, бях принуден да слушам кратки характеристики на всеки един от двайсетте ученика в класа. Лично аз бих предпочел да слушам лекция по история на петнадесети век, за да я сравня с историята на моя свят, но момичето-призрак бърбореше непрекъснато. Вярно, когато учителката от злоба реши да ми зададе въпрос по вече преминатия материал, Лиза бързо намери необходимия параграф сред отворените книги на чиновете на учениците и ми го продиктува дума по дума.

— Хм… не е зле — неохотно призна жената.

— Зубрач — раздаде се тих шепот отзад.

Останалата част от урока мина съвсем спокойно, но веднага след звънеца, както беше предсказала Лиза, всички ми се нахвърлиха с въпроси. И трябваше доста да се припотя, отговаряйки възможно най-честно, но в същото време без да кажа нищо. Ах, да, а някакъв глупак, чието име не запомних, се опита да изтръгне от ръцете ми тетрадката, в която си записвах руни, когато ми ставаше скучно. Онмьойдо изисква постоянна практика и аз вече го правех напълно автоматично. Наложи се да се възползвам от дарбата на Деймис и да покажа частица от истинската си сила.

От задълбочаване на конфликта ме спасиха приятелките на Лиза, като ме взеха със себе си в столовата. Там, по време на обяда, реших да се опитам да поговоря с тях, за да разбера повече за слуховете, свързани със смъртта на момичето.

— Това не е най-добрата тема за разговор по време на хранене — видимо неохотно отговори Адел.

— И все пак — настоях аз. — Интересно ми е как е умряло момичето, на чийто чин сега седя аз.

Лиза застана до мен с ръце на кръста.

— Спри да досаждаш на момичетата! Те тъкмо се върнаха към нормалното! В деня, в който ме убиха, я откараха с линейка, а Рая още три дни ходеше със зачервени очи!

— Какво?! — ококори се Рая. — Откъде знаеш?

— Чух го в класната стая — отвърнах честно, без да уточнявам, че става дума за мъртвото момиче.

— Ама че бъбривци — измърмори под нос Адел. — Да, Лиза загина преди няколко дни. Беше останала да дежури в класната стая след уроците, а няколко часа по-късно, когато пазачът минавал по етажите и надникнал в стаята, той… намерил Лиза…

— По-точно това, което било останало от нея — присъедини се Рая. — Някаква твар я разкъсала на части. Претърсиха цялото училище, дори медиуми викаха, но така и нищо не намериха.

— Моите съболезнования. Тя приятелка ли ви беше?

— Разбира се, учим заедно от първи клас — потвърди Адел и погледът й се разфокусира, а очите й се зачервиха.

— Да, главната ми съперничка още от същия този първи клас — изхихика Лиза и въздъхна тежко, рязко променяйки настроението си. — Но сега разбирам, че само тя ми е била истинска приятелка. Няколко дни я виждах да плаче тук в парка и да се укорява, че ме е оставила да дежуря вместо нея. Извиняваше се на глас за всякакви дребни гадории, които сме си правили една на друга, дори си спомни за момчето, което ми отмъкна в осми клас.

Не издържах и хванах ръката на Ада, опитвайки се някак да я успокоя. Само сълзи ми липсваха сега.

— Каквото и да се е случило между вас, тя не таи злоба. Независимо дали е съперничеството в класа или заради момче, това изобщо не е повлияло на отношението й към теб.

— Какво-о?! — ококори се Адел.

— Ти да не сваляш Ада? — възмути се Рая, гледайки изразително сплетените ни ръце.

— Ей, решил си да се възползваш от уязвимостта на момичето?! — в тон с нея възкликна момичето-призрак. — Ама че мръсник!

— Аз? Какви ги приказваш, да не съм някакъв педофил — махнах бързо ръката си.

Ако питате мен, на стария ми вкус много повече отговаряше учителката по история. Вярно, тогава бях на тридесет години и в нормално за възрастта си атлетично тяло.

— Какво-о?! — възмутено възкликнаха и трите момичета, включително и призракът.

— Ами, знаете ли, аз харесвам по-възрастни — обясних неохотно, което допълнително вкара момичетата в ступор, примесен с възмущение и шок. — Но сега не говорим за моите вкусове. Интересно ми е що за училище сте, щом необяснимата смърт на ученичка не притеснява никого.

— Притеснява всички! — възрази Адел. — Никой не смее да заеме мястото на Лиза до прозореца, ъ-ъ… досега.

Поговорихме още малко, когато ни прекъсна поредния местен побойник. И неговото име не запомних, само разбрах, че е бивше гадже на Ада. Не, сериозно, що за детска градина беше това? Кой възрастен със здрав разум би искал отново да мине през всички тези тийнейджърски глупости? Лиза някъде на заден план се опитваше да ми обясни тънкостите на отношенията между учениците, но, честно казано, на кого му пука за тях?

Малкият ми опит като медиум ми подсказваше, че различни същества обичат да се крият в мазета и за мой късмет се оказа, че библиотеката, в която Лиза е ходила преди смъртта си, се намира точно там. Това не е ли знак?

След като се сбогувах с момичетата след училище, аз слязох в библиотеката, за щастие и поводът беше подходящ — да си взема учебници. Читалнята се оказа абсолютно празна, явно това място не беше особено популярно сред учениците в епохата на всеобщата достъпност до информация в електронен вид. Зад бюрото стоеше миловидна жена, доста над петдесетте, нещо като мис Марпъл, добродушна и всеразбираща. Но очите й я издаваха като някой друг, а не като обикновен човек — черни като нощта, донякъде напомнящи за очните кухини на Ангелите на смъртта. Въпреки че жената носеше тъмни очила, опитвайки се да ги скрие, благодарение на способностите си можех да виждам през очилата.

— Здравейте, трябва да взема учебници за последната година — казах бързо, гледайки внимателно в очите на жената. — И също така се чудя как едно същество може да работи в училище с хора? Това не е празен интерес, имам познати йокаи и на тях им е много трудно да скрият същността си, а вие сте успели да влезете в толкова добре защитено място. Как?

— Какво? — изненада се Лиза, която ме следваше плътно. — Нашата божа кравичка Марта не е човек?! Не може да бъде!

Сякаш в отговор на въпроса й лицето на жената мигновено се трансформира в посмъртна маска, сякаш е познала най-страховития ужас на света. Всеки мускул на лицето й се напрегна и изкриви под неестествен ъгъл, а очилата й се пръснаха на малки парченца. И съществото скочи върху мен. Глупаво от негова страна, честно казано.

— Аа! — изпищя Лиза, сякаш съществото можеше да й навреди по някакъв начин.

Съществото ме хвана за шията и явно възнамеряваше да изсмуче душата ми, но аз го направих значително по-бързо, моментално обръщайки процеса. Осъзнавайки, че всичко не върви както е по план, баншито се опита да ме пусне, но сега аз се вкопчих в ръцете й. Минута по-късно всичко свърши. И тогава разбрах как точно банши е успяло да се представя за човек — то просто си е надянало кожата на друг! Мислех, че подобни работи се случват само в нискобюджетни филми, как например можеш да облечеш човешка кожа, но не — при банши някак си се беше получило! Ако не бяха очите, нямаше да я разпозная като същество.

След изчезването на съществото човешката кожа на жената увисна върху мен, все още плътно прилепнала към шията ми, и изобщо не искаше да се отлепи. Опитах се да я сваля, но кожата само се разтегна още повече. Започвайки да се нервирам от тази мерзост, забелязах малък нож за хартия на масата и отрязах кожените пръсти, които сякаш бяха вързани в стегнат възел около шията ми. При това толкова бързах, че си одрасках шията и малко кръв потече по дрехите ми.

— По дяволите, по дяволите — измърморих тихо, докато трескаво обмислях какво да правя сега. Да обясня защо от библиотекарката е останала само кожа ще е доста проблематично.

— Каква гадост! — измърмори Лиза и се извърна, сякаш има намерение да си изпразни стомаха. Би било смешно да видя повръщащ призрак, но не, това, разбира се, не се случи.

Но най-обидното беше, че след като погълнах душата на банши, научих доста интересен факт — то не е убивало хора. Никога. Но това същество в никакъв случай не беше невинно, тъй като се хранеше с душите на мъртвите, лишавайки ги от задгробния живот, било то прераждане, или Рая, или Ада. Все още не знаех къде жътварите отвеждат душите на мъртвите, но във всеки случай това беше естественият ход на нещата. А банши определено нарушаваше този ход и известният му писък беше само предвестник на вкусна храна. Съществото предвиждаше предстоящата смърт на хората и търпеливо чакаше наблизо, за да си похапне на корем. Но тогава възникна друг въпрос — защо не е погълнало Лиза, дори и да не я е убило? Е, и най-важният въпрос също оставаше отворен, защото все още не знаех кой наистина е убил Лиза?

Потънал в мисли, не чух как вратата на библиотеката се отваря, а после беше твърде късно — Ада ме видя и най-важното — видя и това, което беше останало от баншито. Не мога да си представя защо момичето изобщо ме следва, но сега беше твърде късно да я изгоня.

— Само не крещи — казах припряно. — Не е това, което си мислиш.

Бързо скрих ножа зад гърба си, макар че това едва ли подобри положението.

— Ти си убил Марта! — изпищя Ада, явно възнамерявайки да избяга, но аз успях да реагирам по-рано, като измъкнах от джоба си гофу Показване на скритото и го активирах, за да направя Лиза видима.

Ада застина на място, ококорена към мъртвата си приятелка, появила се само на половин метър от нея.

— Лиза?!

— Леле, Ада, виждаш ли ме?! — възхити се момичето-призрак и недоволно ме погледна. — Можел си да го правиш и си мълча?!

Само вдигнах рамене в отговор.

— Лиза, ти умря! — повтори Ада, явно забравяйки, че се е канела да избяга.

— Убиха ме — поправи я момичето-призрак. — И видя ли каква снимка са окачили долу?! Отвратителна е! Можеш ли да кажеш на мама да сложи онази снимка, която направихме на фотосесията миналото лято?!

За разлика от Лиза, Ада беше по-събрана. Тя стоеше, хванала се за вратата на библиотеката, готова да се втурне навън във всеки един момент, и задаваше съвсем логични въпроси:

— Значи ти си призрак? А защо ходиш с него? И защо той уби нашата библиотекарка?

— Първо, Роман е медиум, изпратен тук да разследва смъртта ми. И ето че веднага намери виновника, представяш ли си, в Марта седеше някакво ужасно същество. Директно беше облякло кожата й! Това е толкова жестоко!

Като цяло отне много време, за да обясня всичко на Ада, но в крайна сметка момичето ми повярва. По-точно, с голяма вероятност Лиза беше успяла да я убеди, но това нямаше голямо значение, основното е, че Ада повече не планираше да ме издаде. Докато момичетата си говореха, аз се свързах с Князева и описах ситуацията.

— Заключете библиотеката и си тръгвайте — малко нервно каза Князева. — Не бих искала да те свържат с този случай. Малко по-късно ще се обадя на охраната и ще кажа, че там е работил медиум от Асоциацията, те ще почистят всичко.

— Ще бъде направено.

— Кой би си помислил, че в моето училище се крие такова същество — възмутено продължи жената. — Плащаме на църквата огромни суми за защита, а се оказва, че от нея няма смисъл. Ще трябва подобаващо да си поговоря с тях по този въпрос. Но сега всичко е наред, нали, вече няма опасност?

Трябваше да призная на Князева, че баншито не е убило момичето и най-вероятно убиецът все още е на свобода и може би е в сградата на училището. Момичетата, които внимателно слушаха, веднага щом приключих разговора, ме попитаха:

— Това да не беше директорката на училището?!

— Ами, да, работя за нея — потвърдих аз.

— Яко!

И живата, и мъртвата ученичка се държаха по един и същи начин, много лесно превключиха от ужасните събития към нещо по-разбираемо. Това, че убиецът все още е на свобода, изглежда сега не ги притесняваше.

Но аз от своя страна бях много нервен, защото след като получих от банши цялата налична информация за неговата природа, също така възприех дарбата да виждам знака на смъртта над хората. И нещо подобно сега се намираше точно над главата на Ада.

— Защо ме гледаш така? — предпазливо попита тя. — Все пак смяташ да ме убиеш, както горката библиотекарка?!

Разбира се, нямах намерение да убивам никого, но в същото време тъмната мъгла над момичето определено показваше, че смъртта вече идва за нея. Но мракът не беше толкова плътен, по-скоро приличаше на сянка. От спомените на банши знаех, че близката смърт изглежда различно, като гъсто черно мастило, тоест опасността засега беше още далеч.

— Вече ти обяснихме всичко — отвърнах уморено. — Няма да убивам никого.

Оставих момичетата да си поговорят още няколко минути и да се сбогуват, след което избутах Ада извън библиотеката и скъсах гофуто, което позволяваше призрака да е видим.

— Сега Лиза винаги ли ще е в училище? — тихо попита Ада, след като заключихме библиотеката. — Ще мога ли да я видя отново?

— Церемонията по погребението вече е извършена — отвърнах аз. — Но призракът й все още е тук, защото има някаква недовършена работа, може би точно намирането на убиеца. Така че по-късно мога да те оставя да си поговорите още.

— Благодаря! — радостно възкликна Ада. — Но непременно трябва да кажа на Рая за това!

— Какво? — подскочих аз. — Не! Това е тайна.

— Не и за приятелки — радостно отвърна момичето и хукна напред по коридора.

„Господи, каква детска градина“ — помислих си раздразнено, докато крачех след нея.

Излизайки от училището, веднага застинах на върха на стълбите, оглеждайки се и не вярвайки на очите си.

— Ой, това беше — изкоментира Лиза. — Видяха ви да излизате заедно след уроците от училище. Утре ще има слухове. Очаквай реакция от Лешнър.

Дори не разбрах за кого говори момичето, а и ми беше все едно. По-скоро ме занимаваше нещо съвсем различно.

— Какво става — напрегнато ме попита Ада. — Да не виждаш съществото?

— Не — въздъхнах аз. — Тук има нещо друго…

Учебният ден беше свършил, но част от учениците още не си бяха тръгнали. Някои стояха в парка, други се качваха по колите на паркинга. Също така на територията на училището имаше и няколко работници и учители. И над всеки, над абсолютно всеки човек във въздуха висеше сивия облак на неумолимо наближаващата смърт.