Брандън Сандърсън
Зарево (9)

8.

Хартията шумолеше в ръцете ми, докато набирахме скорост по магистралата. Бяхме попаднали на сравнително непокътнат участък асфалт, макар от време на време да подскачахме по някое неравно място на пътя. Не си бях представял, че подобно шосе може да западне толкова бързо. От изгрева на Злочестие бяха минали по-малко от тринадесет години, ала магистралата вече беше накъсана от дупки и растения, които се подаваха от цепнатините като пръсти на зомби от гроб.

Много от градовете, край които минахме, бяха запуснати, с натрошени прозорци и рушащи се сгради. Зърнах някои, които бяха в по-добро състояние, осветени от далечни огньове, но те приличаха по-скоро на малки бункери — обградени със стени и с ниви отвъд тях, феодалните владения на един или друг Епичен.

Пътувахме нощем и макар от време на време да виждах огън, не зърнах и един проблясък на електрическа светлина. Нюкаго наистина беше аномалия. Не само елегантният му силует беше съхранен от стоманата, но и управлението на Стоманеното сърце поддържаше основните услуги.

Проф шофираше с очила, а фаровете на джипа бяха заменени с ултравиолетови светлини, невидими без подходящото оборудване. Седях на задната седалка и времето ми минаваше в четене на бележките и есетата, които Тиа ми даде. Държах листовете на скута си в малка кутия. Вътре имаше фенерче и така светлината оставаше почти скрита. Колата забави, после взе да подскача нагоре-надолу, докато Проф внимателно маневрираше по един тежък участък неравен асфалт. Край пътя лежаха коли като обвивки на грамадни бръмбари; първо горивото им беше източено, после бяха изкормени за резервни части. За щастие, нашият джип беше конвертиран и се движеше с една от батериите на Едмънд.

Докато минавахме бавно през трошляка, чух нещо в нощта, нещо като изпукването на съчка. Задната седалка на джипа не беше голяма, но нямаше и покрив, затова лесно успях да оставя кутията настрани и да наглася новата си пушка. Вдигнах я на рамо и натиснах копчето, което разгъна автоматичния мерник. Бях принуден да призная, че работи много добре — сам мина на нощно виждане и ми позволи да се насоча към източника на шума.

В холографския мерник видях, че няколко дрипави мародери клечат в мрака зад една от повредените коли. Приличаха на диваци с дългите си бради и нескопосно изкърпените дрехи. Наблюдавах ги със свален предпазител и търсех оръжия, когато се показа още една глава. Момиченце, може би петгодишно. Един от мъжете я накара да мълчи и да се сниши, после продължи да гледа джипа ни, докато прекосихме неравния участък, набрахме скорост и те останаха назад.

Свалих пушката.

— Навън наистина е зле.

— Винаги, щом някой град почне да се обединява — обади се Тиа от предната седалка, — някой Епичен решава или да управлява това място, или да го унищожи.

— По-зле е — тихо додаде Проф, — когато някой от местните развие сили.

Новите Епични бяха рядкост, но се срещаха. В град като Нюкаго имахме по някой нов може би на четири или пет години. Но новите Епични бяха опасни — Епичен, който за пръв път проявяваше сили, почти винаги леко полудяваше в началото и използваше способностите си за дивашко разрушение. Стоманеното сърце бързо улавяше подобни личности и ги подчиняваше. Навън нямаше кой да спре първоначалното им буйство.

Тревожно се върнах на мястото си, ала в крайна сметка пак зачетох. Беше третата нощ от пътуването ми. По изгрев, след първата нощ, Проф ни откара в едно тайно скривалище. Явно Възмездителите разполагаха с множество такива по протежение на основните пътища. Обикновено скривалищата представляваха пещери, изсечени в скалите с тензорите и обезопасени със скрити врати.

Не бях притискал Проф твърде много по въпроса за тензорите. Дори и с мен той говореше за тях като че са някаква технология, а не просто секретно прикритие за неговите сили. Позволяваше единствено на Възмездителите от неговия личен отряд да ги ползват, което беше разумно. Повечето сили на Епичните имаха определен обсег. Доколкото бях успял да преценя, човек трябваше да е на десетина километра от Проф, за да могат дарените от него тензори или енергийни щитове да действат. А още по-объркващо беше, че Възмездителите наистина притежаваха технология, която имитираше някои сили на Епичните. Например гаусовото оръдие, което ползвах в сражението срещу Стоманеното сърце, и дозерът — устройството, което Възмездителите ползваха, за да проверят дали някой е Епичен, или не. Подозрението ми беше, че и те също тайно са от силите на Проф, но той ме увери, че не са. Възможно беше да убият някой Епичен, после да ползват нещо от неговото ДНК и инженерно да разработят машини, които наподобяват неговите сили. Тъкмо това правеше измамата на Проф толкова убедителна. Защо да предполагаш, че водачът ти е Епичен, при положение че има отлично технологично обяснение на нещата, които отрядът е способен да прави?

Прелистих до края на защипаните с кламери бележки, които Тиа ми беше дала. Там намерих профила на Електричната, събран от нас скоро след идването й в Нюкаго. Емилин Баск, пишеше там. Бивша служителка на рецепцията в хотел. Почитателка на азиатските криминални филми. Сдобила се е с Епични сили две години след изгрева на Злочестие. Прегледах историята й. Беше прекарала малко време в Детройт, Мадисън и Литъл Блекстоун и се беше съюзила със Статичния и неговата банда Епични за няколко години, после беше изчезнала за кратко, преди да се появи в Нюкаго, за да ни избие до крак. Това беше интересно, но аз търсех друго. Исках да знам историята й отпреди да стане Епична и по-точно — що за човек е била преди да стане една от тях. Създавала ли е проблеми като Стоманеното сърце?

По този въпрос разполагах само с няколко пасажа. Била е отгледана от леля си, след като майка й се е самоубила, но досието не казваше нищо за характера й. Накрая имаше бележка. Явно травмата на майката има връзка с бабата и дядото. Приведох се напред, а джипът малко ускори.

— Тиа?

— Хмм? — отвърна тя и вдигна поглед от таблета, който, също като мен, криеше в кутия, за да заслони светлината.

— Какво означава това — споменава се, че травмата на майката на Електричната била някак свързана с бабата и дядото?

— Не е сигурно — каза Тиа. — Това, което ти дадох, е част от по-голямо досие, съставено от Джори; той ни прати само важните сведения.

Моите досиета нямаха кой знае какво за Електричната. Пак погледнах същия параграф под светлината в кутията от обувки.

— Имаш ли нещо против да му поискаш и останалата информация?

— Какво в мъртвите Епични те привлича толкова? — попита Тиа.

Проф не отделяше поглед от пътя, ала сякаш застана нащрек.

— Помниш ли Митоза? — попитах аз. — Епичният, който опита да превземе Нюкаго преди няколко месеца?

— Разбира се.

— Неговата слабост беше рок музиката. В частност собствената му музика. — Митоза беше дребна рок звезда преди да се сдобие със сили на Епичен.

— И?

— И… това е голямо съвпадение, нали? Че собствената му музика може да неутрализира силите му? Тиа, ами ако има модел в слабостите? Модел, който още не сме разгадали?

— Някой щеше да го забележи — намеси се Проф.

— Наистина ли? — попитах аз. — В началото никой дори не знаеше за слабостите. Епичните не се бяха разбързали да кажат на хората за тях. Пък и навсякъде беше хаос.

— За разлика от сега? — попита Тиа.

— Сега… хаосът е институционализиран — отговорих аз. — Гледай, преди колко време почнаха да действат Възмездителите? Преди колко време лористите почнаха да събират сведения за слабостите? Едва преди няколко години, нали така? А дотогава просто се знаеше, че слабостите на Епичните са причудливи и случайни. Но ако не са?

Тиа написа нещо на таблета.

— Май си струва да се провери. Ще ти набавя повече сведения за миналото на Електричната.

Кимнах и се взрях между Тиа и Проф, по протежение на пътя в източна посока. Не виждах много в мрака, обаче някаква мъгла на хоризонта ме изненада. Светлина ли беше?

— Зазорява ли се вече? — попитах аз и погледнах мобилния си.

— Не — отвърна Проф. — Това е градът.

Възроденият Вавилон.

— Толкова скоро?

— Дейвид, пътуваме повече от два дни — каза Тиа.

— Аха, обаче Вавилар е на другия край на страната! Предположих… знам ли. Че ще пътуваме поне седмица. Или две.

Проф изсумтя.

— Когато пътищата бяха наред, можеше лесно да вземеш това разстояние и за ден.

Настаних се обратно на мястото си и се хванах заради друсането, когато Проф ускори. Явно искаше да стигне града доста преди изгрев. Все по-често минавахме през предградия, ала и сега всичко беше просто толкова… празно. Бях си представял сгради навсякъде, може би тук-там някоя ферма, притисната между тях. Истината беше, че вън от Нюкаго пейзажът просто беше пълен с… ами с голямо нищо.

Светът беше едновременно по-голям и по-малък, отколкото си бях представял.

— Проф, откъде познаваш Регалия? — изтърсих.

Тиа ме изгледа гневно. Проф продължи да шофира.

— Какво си спомняш за Регалия, Дейвид? — попита Тиа, навярно за да прекъсне мълчанието. — От твоите записки.

— Проверявах я — отговорих аз. Започвах да се вълнувам. — Тя е една от най-могъщите Епични тук, при това е сред най-загадъчните. Манипулиране на водите, проектиране на образи на разстояние, намеци най-малкото за още една водеща сила.

Тиа изсумтя.

— Какво? — попитах я аз.

— Тонът ти. Звучиш като почитател, който говори за любимия си филм.

Изчервих се.

— Мислех, че мразиш Епичните — продължи тя.

— Мразя ги. — Добре де, нали разбирате, ако не се смята Епичната, в която май се влюбих. И Проф. Може би и Едмънд. — Сложно е. Мразех Стоманеното сърце. Наистина го мразех; предполагам, че по тази причина мразех всички Епични. Но и животът ми премина в това да ги проучвам, да се осведомявам за тях…

— Не можеш да се задълбочиш в нещо — тихо се намеси Проф, — без да започнеш да го уважаваш.

— Аха — съгласих се аз.

Като малък бях омагьосан от акулите. Бях прочел всяка книга за акули, която можах да намеря, включително най-мрачните разкази за свързани с акули смъртни случаи. Обичах да чета за акули, тъкмо защото бяха толкова опасни, толкова смъртоносни, толкова странни. Епичните бяха същите, само че много повече. Създания като Регалия — загадъчни, динамични, могъщи — бяха пленителни.

— Не отговори на въпроса ми от къде познаваш Регалия — отбелязах аз.

— Не отговорих — рече Проф.

Знаех, че не бива да настоявам. Скоро достигнахме руините на по-голям град, ала явно още не бяхме във Вавилар. Поне не бяхме стигнали до мъгливата светлина. Това място беше тъмно като катран, нямаше огньове, да не говорим за електричество. Онова, което бях забелязал по-рано, беше някъде отвъд него — и дори не бяха „светлини“. По-скоро смътно сияние във въздуха, сякаш породено от множество осветени райони, обаче не можех да различа отделни светлини. Все още бяхме доста далеч, а и сградите запречваха изгледа.

Извадих пушката и огледах пейзажа през мерника за нощно виждане. Тук почти всичко беше покрито с ръжда и се рушеше, макар че градът беше по-голям от онези, край които минахме. И по някаква причина ми се виждаше не както трябва.

Толкова сив, толкова западнал. Толкова… фалшив?

Защото изглежда като на кино, осъзнах аз, припомняйки си филмите, които бях гледал с другите деца във Фабриката. Всички живеехме в Нюкаго, град от чиста стомана. Избелели надписи, тухлени стени, дървени стълбове — всичко това беше от един друг свят. Досега ги бях виждал единствено във филмите.

И това се смяташе за нормално в останалия свят. Колко странно.

Пътувахме доста дълго през този мъртъв град, все още по магистралата, обаче по-бавно. Предположих, че Проф не иска да вдига никакъв шум. Най-сетне той отби и тръгна през самия тъмен град.

— Това Вавилар ли е? — тихо попитах аз.

— Не — отговори Проф. — Това е… Това беше Ню Джърси. По-точно, Форт Лий.

Открих, че съм нервен. Сред тези разбити черупки на сгради можеше да ни наблюдава какво ли не. Мястото беше изоставено, огромен гроб на времето отпреди изгрева на Злочестие.

— Толкова е празно — прошепнах аз, а Проф подкара по някаква улица.

— Много хора загинаха, сражавайки се с Епичните — прошепна Тиа в отговор. — И още повече загинаха, когато Епичните почнаха да отвръщат сериозно. А най-много загинаха в хаоса след това, когато цивилизацията просто се… предаде.

— Мнозина избягват градовете — каза Проф. — В градовете трудно се отглежда каквото и да е, при това привличат мародерите от най-лошия вид. Но мястото не е толкова пусто, колкото ти мислиш. — Проф сви зад един ъгъл. Не ми убягна, че Тиа държи пистолет в скута си, макар никога досега да не я бях виждал да стреля. — Пък и почти всички в този район — додаде Проф — вече са отишли на острова.

— Животът там е по-добър ли? — попитах аз.

— Зависи. — Проф спря джипа по средата на една тъмна улица и се обърна към мен. — Доколко имаш вяра на Епичните?

Натоварен въпрос, като имаме предвид кой го зададе. Проф слезе от джипа и обувките му задраскаха върху асфалта. Тиа слезе от другата страна и двамата се отправиха към някаква надвиснала постройка.

— Какво е това? — попитах ги аз и се изправих отзад в джипа. — Къде е пътят за Вавилар?

— Не може да се иде с кола във Вавилар — отговори Проф и спря пред вратата на сградата.

— Прекалено забележимо ли е? — попитах аз, скочих на земята и се присъединих към тях.

— Е, има и такъв момент — отговори Проф. — Но причината е преди всичко, че в града няма никакви улици. Хайде. Време е да се запознаеш с твоя нов отряд.

Той отвори вратата.