Кристина Лорен
Красив негодник (6)

Шест

Болката в гърдите ме изгаряше и почти ме отвличаше от пълния хаос в главата ми. И като казвам почти, значи… никак.

Увеличих наклона на пътеката, краката ми пулсираха, мускулите ми горяха. Крайното изтощение винаги вършеше работа.

Това беше животът ми. Нямаше нищо непостижимо, нямаше нещо, което да не мога да постигна. Трябваше само да го пожелая. Училище, кариера, семейство, жени.

Мамка му! Жени!

Поклатих глава с отвращение, увеличих звука на айпада си с надежда музиката да ангажира съзнанието ми и най-сетне да намеря някакво успокоение.

Никакъв смисъл! Знаех си, че няма да стане. Нищо не помагаше. Каквото и да правех, каквито и нечовешки усилия да полагах, тя бе там. Затварях очи и всичко се връщаше. Виждах я легнала под мен, усещах я увита около тялото ми, потна, мокра, извива гръб и стене, иска да спре, но не може, искам да спра, но не мога. Най-сладкото мъчение на света — да си в нея.

Бях задоволил глада си, но само в момента. И след няколко часа бях готов за следващата доза. Като наркоман. Много шибано положение, защото в миговете, когато бяхме заедно, когато правехме секс, бях готов да направя всичко за нея. Ала по-ужасното беше, че тази готовност започваше да се промъква като киселина и в други ситуации, когато изобщо не бях около нея, когато не я виждах. Например, когато бягах като откачен по пътечката във фитнеса. Исках да бъда единственият, от когото тя се нуждае. Смешно, нали?

Някой дръпна слушалката ми, обърнах се.

— Какво? — извиках ядосан.

— Ако продължаваш така, скоро ще те събираме от пода, Бен. С какво те вбеси този път? — попита брат ми.

— Кой?

— Клоуи — каза и завъртя очи, подразнен, задето се правя, че не разбирам за какво иде реч.

Само споменаването на името й предизвикваше спазъм в мускулите на корема ми. Обърнах се напред и продължих да бягам по пътечката.

— И какво общо има тя? Защо ми задаваш тъпи въпроси?

— Защото не съм идиот.

— Нямам проблем, нищо не ме притеснява. А дори и да ме притеснява нещо, защо, по дяволите, трябва да е замесена тя?

Хенри се засмя, поклати глава и каза:

— Никога не съм срещал човек, който може да те накара да реагираш по подобен начин. И знаеш защо, нали? — Докато изнасяше реч, бе успял да спре уреда и сега цялото му внимание бе приковано върху мен.

Разпитът ме изнервяше до краен предел. И не за друго, а защото брат ми беше прозорливо копеле и ако исках да скрия нещо от него… това бе истината за нея.

Продължавах да тичам и старателно да отбягвам погледа му.

— Не, не знам. Светни ме по въпроса, защото нямам представа за какво говориш.

— Толкова си приличате. Ти и тя — каза изключително доволен от великото си откритие.

— Моля?

Няколко души се обърнаха, учудени защо, по дяволите, крещя насред залата. Блъснах с бяс бутона, спрях уреда и се обърнах към Хенри.

— Как може дори да ти мине през ума такава простотия! Не си приличаме по нищо!

Бях потен, едва дишах от умора след десет пробягани километра. Ала не физическото напрежение ми бе вдигнало кръвното до непознати за медицината стойности.

Хенри отпи голяма глътка вода и продължи да се смее под мустак.

— На кого ги разправяш тия? Никога не съм срещал двама души с толкова сходни качества. Първо на първо. — Тук спря и започна наистина да брои на пръсти, което ме наведе на мисълта, че след „първото на първо“, ще има още доста. — И двамата сте интелигентни, решителни, работохолици, верни на хората си и на каузите си. И — продължи, като мушна пръст в гърдите ми — това момиче е като бенгалски огън, пиратка, граната и фойерверк в едно. Всъщност тя е първата и може би единствена жена, която не ти ходи по задника като изгубено бездомно кученце. А на теб ти е крайно неприятно да си признаеш, че имаш нужда точно от това. Мисълта те плаши и те кара да я мразиш.

Абе всички са се побъркали! Не можех да отрека, че има някои от тези качества, дори аз не можех да не призная, че беше много интелигентна и умна. И работеше здраво, обичаше да работи. Определено бе много решителна, макар че бих го отдал на ината й, но често се изумявах как успява да поддържа ред във всичките ми неща. Беше в час с всичко. И няма спор, че беше честна и предана. Можеше да ме изпържи още в самото начало, когато започнахме тази… нездрава игра.

Стоях като пън и се опитвах да формулирам някакъв що-годе приличен отговор.

— Да, и мога да добавя, че е кучка с неизлечим бяс.

Браво, Бенет! Аплодисменти за находчивото включване в разговора!

Слязох от пътеката, избърсах уреда и се запътих към изхода. Исках да избегна разговор за нея. Той се засмя доволно зад гърба ми. Даже беше щастлив.

— Видя ли? Знаех си, че ти е влязла под кожата.

— Да ти го начукам, Хенри…

Реших да направя няколко коремни преси, но той дойде и застана над мен, ухилен като котка, която току-що е излапала канарчето.

— Е, аз свърших за днес — каза, грейнал от самодоволство. — Ще се прибирам към нас.

— Хубаво.

Тръгна, но за да ме побърка окончателно, взе, че се върна.

— О, преди да забравя! Мина пита дали си успял да я убедиш да дойде на вечеря.

Седнах да си оправя връзките на обувките.

— Да, каза, че ще успее да дойде.

— Само аз ли си мисля, че майка ми става за смях с идеята си да я прави гадже на Джоуел Синоли?

Ето, пак тази странна болка в гърдите. Джоуел, Хенри и аз бяхме израснали заедно. Беше свястно момче, но самата мисъл… Тя и той?

Идеше ми да стана и да изпочупя всичко из залата.

— Не че имам нещо против Джоуел, свестен е, но тя е висока топка за него, как мислиш? — Ей, не се спираше това момче! И не преставаше да ме гледа. — Но ако има някакъв шанс с нея, ще е супер, нали?

Легнах и започнах да правя преси, малко по-бързо от необходимото.

— Тръгвам, Бени.

— Чао — измънках.

 

 

В неделя вечерта легнах и преговорих плана за седмицата. Планът за нея, разбира се.

Мислех за госпожица Милс повече от всякога. И сега имаше нещо ново. Мислех различно.

Трябваше да проявя характер. И да не я докосвам. Една седмица, без да се доближавам до нея. Като детоксикация. Мога да го направя, нищо работа! Седем дни, какво толкова! И в края на тези седем дни ще съм я изкарал от организма си и ще мога да продължа живота си. Трябваше обаче да взема някои предпазни мерки.

Първо, не трябваше да допускам никакъв, ама никакъв спор с нея. Не знам защо, но при нас кавгите явно бяха някаква форма на перверзна… любовна игра. И второ: никакви фантазии с нейно участие. Никога!

Това означаваше никакъв секс, никакви ръчни. Изобщо не трябваше да си представям голото й тяло или части от тялото й в контакт с тялото ми или… с части от него.

И като цяло планът работеше. Чувствах се отвратително през цялата седмица. Дните не свършваха. Но като оставим настрана множеството фантазии, които не можех да овладея, успях да се контролирам. Направих всичко възможно да си намирам работа извън офиса, но когато се налагаше да останем сами, аз стоях на много прилично разстояние. Като цяло бяхме вежливи и делови един към друг. Като преди.

Но, кълна се, тя направи всичко възможно да ме прекърши. Всеки ден госпожица Милс изглеждаше по-секси и по-съблазнителна. Всеки божи ден! Явяваше се, облечена с нещо, което буквално изсмукваше мозъка ми. Бях се заклел пред себе си, че няма да има повече „сесии“ по време на обедната почивка, никакви мастурбации, нищо.

Трябваше да спра тази лудост. И… мамка му… да спра да си представям как тя мастурбира на стола пред мен! Това определено не помагаше.

В понеделник дойде с пусната коса. През цялото време, докато седеше срещу мен по време на срещата, си представях как я хващам за косата и я слагам на колене пред мен.

Във вторник беше облечена с делова пола под коляното, но чорапите бяха… с ръб отзад.

В сряда дойде с костюм с панталон. Това вече беше много зле. За мен. Защото цял ден си представях как разкопчавам тези панталони и ги плъзвам по бедрата й.

В четвъртък носеше най-обикновена блуза с остро деколте. И когато на два пъти се наведе да вземе нещо, не можех да не надникна. Единия път беше съвсем неволно.

И така, в петък вече предусещах, че ще се пръсна. Не бях си позволил нито една ръчна цяла седмица и обикалях с подути до пръсване топки. Направо клиничен случай.

Преди да вляза в офиса в петък, тихичко се помолих да се е разболяла, да има някаква работа или да си е взела почивен ден. Ала някак предчувствах, че няма да извадя такъв късмет… Бях с постоянна ерекция и в много лошо настроение. И когато отворих вратата, едва не получих удар.

Беше се навела да полива някакво цвете. Черно-сива рокля от трико и ботуши до коленете.

Роклята безсрамно подчертаваше всяка извивка на тялото й. Господ определено ме мразеше.

— Добро утро, господин Райън — изчурулика тя. Нещо се случваше! Нещо нередно.

Никога не ми бе казвала нито една мила дума! Погледнах я с недоверие.

— Добро утро и на вас, госпожице Милс. Изглеждате в много добро настроение. Кой нещастен човечец е починал?

Крайчетата на устните й се извиха в сатанинска усмивка.

— О, никой, просто съм развълнувана заради вечерята утре. Радвам се, че ще се запозная с приятеля ви Джоуел. Хенри ми разказа много хубави неща за него. Каза, че имаме много общи интереси.

Кучи син! Казал й!

— О, да, вечерята. Съвсем бях забравил. Да вие и Джоуел… При положение че той е мамино синче, а вие обичате да размахвате камшика, мисля, че от вас ще излезе идеална двойка. Една пламенна любов. Ако си правите кафе, бихте ли пуснали едно и за мен? — казах крайно любезно и се прибрах в офиса си.

Мина ми през ума, че не е добра идея да й позволявам да ми прави кафе в дни като този, защото можеше да ми сипе нещо… арсеник примерно. Но преди да седна, тя почука на вратата.

Влезе и стовари чашата с кафето на бюрото ми, така че да се разплиска по бюрото ми, което струваше петнайсет хиляди долара и бе изработено по поръчка. И тя много добре знаеше това! Погледна ме и каза:

— Ще правим ли програмата както всеки петък?

Гледах я, застанала пред бюрото ми, в море от слънчева светлина. Облите й гърди, извивките на тялото й. Представях си как захапвам втвърденото й зърно. Студено ли й беше? Как може да й е студено, а аз да се потя като пор. Не, трябваше веднага да се разкарам от стаята.

— Не, забравих, че имам среща в центъра. Ще тръгвам след около десет минути. И няма да се връщам. Изпратете ми програмата на електронната поща — казах и тръгнах доста нестабилно към единственото прикритие и опора — стола зад бюрото ми.

— Нямах представа, че имате срещи извън офиса днес — каза скептично тя.

— Не, нали? Не е и нужно да сте информирана в случая. Срещата ми не е по работа.

И когато не отговори, не издържах и я погледнах. Беше полудяла, както винаги, но този път имаше и нещо друго. Що за изражение? Ревност?

— О! Познавам ли… човека, с когото ще се срещате? — попита и захапа устната си. Никога, при никакви обстоятелства не питаше за личните ми неща, никога не се интересуваше къде отивам. — Искам да кажа… ако брат ви или баща ви попитат и се налага да ви намерят.

— Е… — спрях, за да я поизмъчвам малко. — В наши дни, когато човек иска да намери друг човек, той обикновено се обажда на мобилния му телефон. Така правят хората днес. Има ли друго, госпожице Милс?

Тя се поколеба, вдигна бавно брадичка, изпъна рамене и каза:

— След като няма да сте тук, може би няма да възразите да си тръгна и да започна по-рано уикенда. Искам да си купя някои неща за утре вечер.

— Няма никакъв проблем, ще се видим утре — казах. Гледахме се от двата ъгъла на стаята, никой не откъсваше очи, напрежението бе придобило почти материална форма, чувах как сърцето ми бие.

— Приятна… среща — каза тя през стиснати зъби, обърна се, излезе и затвори вратата.

След петнайсет минути чух, че си тръгва. Господи, какво облекчение! Сега вече можех да изляза от офиса. Събрах си нещата и тръгнах.

Когато обаче отворих вратата, видях мъж с огромна кошница цветя.

— Мога ли да ви помогна? — попитах.

Той се огледа и отвърна:

— Имам доставка за госпожица Клоуи Милс.

Какво по дяволите? Кой й праща цветя? Виждала се е с някого, докато ние…

Не бях в състояние дори да си го помисля.

— Госпожица Милс е на обед. Ще се върне след около час — излъгах. Трябваше да видя от кого са. — Ще й предам пратката.

Той остави цветята на бюрото й, аз подписах набързо и му дадох бакшиш.

Последваха няколко минути на агония, разкъсване и вътрешна борба. Гледах цветята и събрах остатъците от волята си да не поглеждам към картичката. Не, разбира се, няма да погледна! Не съм такъв женчо, не гледам из чуждата кореспонденция! Рози!

Тя мразеше рози. Засмях се, защото който и да й бе изпратил цветята, очевидно не знаеше нищо за нея. Дори аз знаех, че мрази рози. Спомних си, когато разказваше на приятелката си Сара за някакъв, който й пратил рози и как веднага му ги върнала, понеже не понасяла миризмата им.

И след известна борба със себе си, любопитството победи. Измъкнах картичката, едва не я скъсах, докато отварях плика.

„Очаквам с нетърпение да се видим за вечеря.“

Джоуел Синоли

Новото чувство, което ме бе приклещило от няколко дни, отново предизвика лек спазъм в гърдите ми. Скъсах картичката и без да му мисля, грабнах цветята, излязох, заключих офиса и тръгнах към асансьора.

На път към колата си минах край голям контейнер за боклук и засилих кошницата в него.

Не разбирах какво става с мен, но едно знаех със сигурност — нямаше да й позволя да излиза с Джоуел Синоли.