Цвета Порязова
Начало без край (21)

Селото се събужда

В Добри дол всичко бе наред. В семейството на бъдещия ветеринарен лекар — също. Калин растеше, Елена вече се утвърждаваше като художник със собствен почерк. Майка му й помагаше да овладее различните и по-сложни техники. Деспина и Янис пътуваха непрекъснато с малки почивки от по няколко дни. Мартин беше кмет на Добри дол и както изглежда жителите на селото щяха да го изберат и за следващия мандат.

Преасфалтиран бе пътят до града, ремонтираха отчасти и водопровода — неща, които от 30 години бяха все в същото лошо състояние. Дойдоха специалисти от общинския център, поумуваха къде може да се направи спортния комплекс, който бе предвиден по проекта за трансгранично сътрудничество и не след дълго вече бе оформено игрище за футбол, а до него — баскетболна и волейболна площадка.

Рафтинг клубът от града започна да организира състезания по реката. През почивните дни все повече жители на града започнаха да идват тук, а в младежкия клуб гостуваха различни състави.

Всички с интерес посрещнаха делегацията от сръбската община, с която се изпълняваше съвместният проект. Фолклорната група изнесе концерт, организирана бе кулинарна изложба с ястия от двете страни, състоя се и оспорван футболен мач с гостите. Накрая кметът на сръбската община покани жителите на селото да гостуват в неговия роден край. Това бе и следващата дестинация, по която пое автобусът на Янис.

Добри дол видимо се промени, а само за година десетина семейства се върнаха от града да живеят тук. Мартин привлече бизнесмен, който откри шивашки цех в селото. Така безработицата намаля наполовина.

За никой не бе изненада, когато тук се засели семейство англичани. После от техни сънародници бяха купени още две от старите къщи. И скоро селяните взеха да ги учат на български, а те тях — на английски език. И да си пият заедно ракията в селската кръчма, която малко пресилено се наричаше ресторант „Добри дол“.

Така и вдовицата леля Тотка се запозна с Дейвид. Тя беше готвачката в ресторанта и вечер съселяните й идваха не само да се видят и да пийнат по чаша от местното вино, а и заради ястията, научени от нейните баба и майка. Не че жените им не ги правеха вкъщи, но друго си е като седнеш с приятели…

На Дейвид най-много му харесваха постните зелеви сарми. Той беше вдовец от година-две и не можеше да готви. Пък и му беше интересно да контактува с местните хора.

Идваше в един и същи час и си поръчваше сарми, ако имаше или опитваше нещо друго и питаше леля Тотка как го е направила. И двамата обаче не знаеха чуждия език и често предизвикваха бурен смях с тълкуването на казаното от другия. Така Дейвид всеки пък, когато тя му поднасяше нещо, й казваше „Thank you“. И една вечер тя се обърна на чист български език към него: „Ама защо всеки път ми казваш името си, разбрах, че си Тенкьо. Има го това име и при нас, в Сливенско, ама е Тянко или Теньо“.

И Дейвид, и Тотка не разбраха защо всички се разсмяха, докато не им обясниха. Тогава решиха да направят курс по английски език и ръководители станаха Дейвид и Деспина, която го владееше отлично. А след година двамата пенсионери се ожениха и когато тръгнаха за Англия да види Тотка откъде е съпругът й, вече се разбираха без ръкомахания.

Това, че селото се оживи, си имаше и някои не дотам добри последици. Край язовира взе да нощува група млади хора, които на другия ден бяха видимо неадекватни, имаше и няколко сбивания. Скоро на Мартин му стана ясно, че те се дрогираха и потърси съдействието на специализираните органи.