Джефри Дивър
Невидимия (33)

33.

Той получи съобщението в една крайпътна закусвалня по шосе 244. Тъй като нямаше телефон във фургона си (не искаше да има, не му трябваше такова чудо), провеждаше всичките си разговори от такива места.

Понякога проверяваше съобщенията си през няколко дни, но тъй като днешното беше важно, той се забърза (доколкото можеше да се нарече бързане) към закусвалня „Елма“ до църковното училище.

Хобс Уентуърт беше мъж планина с рядка рижава брадица и малко по-светла къдрава коса. Никой в Кантон фолс не би свързал думата „кариера“ с Хобс, но това не означаваше, че не работи като вол. Той даваше всичко от себе си, стига работата да е на открито, да не изисква твърде много мислене и работодателят му да е бял.

Хобс беше женен за кротка, невзрачна женица на име Синди, която се занимаваше главно с даване на домашни уроци по готварство, с шиене и посещения у приятелки, които правеха същото. Хобс, от своя страна, прекарваше повечето си време в работа, лов, пиене и спорове с приятели (макар че повечето от тези „спорове“ бяха по-скоро „съгласяване“, защото винаги се оказваше, че с другарите му са на едно мнение).

Той бе роден и отраснал в Кантон фолс и страшно харесваше родното си градче. Наоколо имаше много добри места за лов и почти никое от тях не се охраняваше. Хората бяха надеждни, добронамерени и разумни (почти всички жители на Кантон фолс можеха да се нарекат „единомишленици“). Хобс имаше много възможности да се занимава с нещата, които му доставяха удоволствие. Включително, да не повярваш, да преподава в местното неделно училище. Хобс с голямо усилие беше избутал до осми клас и никога не си бе представял, че някой ще го покани да преподава.

Оказа се обаче, че има подход към хлапетата. Той не ги караше да четат молитви или да пеят в прослава на Исус… Не, просто им разказваше истории от Библията. Те обаче не съответстваха много на описаните в Светото писание — Хобс не се придържаше строго към сценария. Например в неговата версия, вместо да нахрани народа с една риба и два хляба, Синът Божи отишъл на лов с лък и стрели и улучил елен от сто метра — сетне го изкормил и одрал, занесъл го на градския площад и така задоволил глада на хората. (За да илюстрира разказа си, Хобс вдигна сглобяемия си спортен лък и — прас, заби една стрела със закален връх на пет сантиметра в стената — което предизвика възторг у децата.)

Сега, след края на един подобен урок, той влезе в „Елма“. Сервитьорката го посрещна:

— Здрасти, Хобс. Тортичка?

— Не, нека да е „Вернърс“ и омлет с кашкавал. С повече кетчуп. Хей, да си получавала съоб…

Преди да довърши, тя му подаде някакво листче. Не него пишеше: „Обади ми се. Дж. Б.“

— Джеди ли беше? — попита тя. — Звучеше като неговия глас. Откак полицията се навърта наоколо, не съм го мяркала.

Той не отговори на въпроса й, само каза:

— Задръж поръчката за минутка.

Докато отиваше към телефона и ровеше в джоба си за монети, той си спомни обяда отпреди две седмици в „Ривърсайд ин“ в Бедфорд Джънкшън. На масата бяха седнали той, Франк Стемпъл и Джеди Барнс от Кантон фолс и някой си Ерик Уиър, когото Джеди наричаше Магьосника, защото беше, представете си, професионален фокусник.

Барнс накара Хобс страшно да се възгордее, защото стана от стола си при влизането му, усмихна се и каза на Уиър:

— Ето, господине, запознайте се с най-добрия стрелец в целия окръг. Освен това е истински бог на лъка. Служи си отлично и с ножа.

Хобс седна пред чинията с изтънчена храна в луксозния ресторант, горд, но и нервен (дори не си беше мечтал някога да яде в „Ривърсайд“), разрови специалитета на деня в чинията си и заслуша разказа на Барнс и Стемпъл за запознанството им с Уиър. Той беше един вид наемен войник. Хобс забеляза белезите по шията му и деформираните му пръсти и се почуди от какво е получил тези поражения. Сигурно от напалм.

Отначало Барнс изобщо не искаше да се среща с Уиър, защото си мислеше, че е клопка. Магьосника обаче го беше предразположил, като му каза да гледа новините в един определен ден.

Главната сензация беше убийството на някакъв мексикански градинар — незаконен емигрант, — който работел за богато семейство в едно близко градче. Уиър донесе на Барнс портфейла на убития. Трофей — като еленови рога.

Уиър беше прям. Каза на Барнс и останалите, че е избрал мексиканеца заради мнението на групата им по отношение на емигрантите. Той лично не споделял вижданията им — искал само да използва уменията си, за да печели пари. Това устройваше всички. В ресторанта Магьосника им изложи плана си, сетне се ръкуваха и той си тръгна. Преди няколко дни Стемпъл и Барнс бяха изпратили перверзния свещеник Суенсън в Ню Йорк с нареждане да убие Грейди в събота вечерта. И както беше предвидено, той се провали.

Хобс трябваше да „стои на разположение“, в случай че потрябва на Уиър.

И очевидно този момент беше дошъл. Той набра номера на Барнс и в слушалката прозвуча едно рязко:

— Да?

— Аз съм.

Тъй като щатската полиция издирваше Барнс под дърво и камък, двамата се бяха разбрали да говорят възможно най-кратко.

— Трябва да направиш онова, за което говорихме в ресторанта — каза Барнс.

— Добре. Отивам при езерото.

— Да.

— Отивам при езерото и взимам въдицата.

— Да.

— Добре. Кога?

— Сега. Веднага.

— Дадено.

Барнс затвори рязко и Хобс смени омлета си с кафе и сандвич с бекон и яйца за вкъщи, с допълнително кетчуп. Когато Джеди Барнс каже „веднага“, това означава „веднага“ и точка.

Щом храната му стана готова, той излезе, качи се на пикапа си и потегли. Трябваше да се отбие през фургона си, да вземе стария „Додж“, регистриран под фалшиво име, и да отиде незабавно при „езерото“, което, разбира се, не беше никакво езеро, а определено място в Ню Йорк.

„Въдицата“ също не означаваше нищо, свързано с риболова.

* * *

Отново в Гробницата.

От едната страна на закованата за пода маса седеше мрачният Джо Рот, дундестият адвокат на Андрю Констабъл.

От другата бяха Чарлс Грейди и Роланд Бел. Амелия Сакс стоеше права. Смрадливата стая за разпити със замъглени стъкла възбуждаше клаустрофобията й. Тя се клатеше нервно напред-назад.

Вратата се отвори и един надзирател въведе Констабъл, стегна ръцете му с белезници пред тялото. Сетне се завъртя и излезе.

— Не се получи — започна спокойно Грейди.

— Кое? — попита Констабъл. — За онзи глупак Суенсън ли става дума?

— Не, става дума за Ерик Уиър.

— Кой?

По лицето на затворника се изписа искрено учудване.

Прокурорът обясни за опита за покушение от бившия илюзионист Ерик Уиър.

— Не, не, не… Нямам нищо общо със Суенсън. И нямам нищо общо с това.

Затворникът се втренчи в издрасканата маса. Пред ръцете му имаше някакви надписи, изстъргани в сивата боя.

— Нали ви казах вече, Чарлс, някои мои познати от близкото минало се самозабравиха. Те гледат на вас и щатските власти като на врагове, съюзници на евреите, негрите и всички останали. Изкривяват думите ми и ме използват като извинение да действат против вас. Отново повтарям. Нямам нищо общо с това.

Рот се обърна към прокурора:

— Да не си играем, Чарлс. В момента пипате напосоки. Ако имате улики, свързващи клиента ви с разбиването…

— Този Уиър уби двама души вчера — и един полицай. Това го прави сериен престъпник.

Констабъл подскочи. Адвокатът му отбеляза хладно:

— Съжалявам за това, но забелязвам, че не предявявате някакви обвинения към клиента ми. Защото нямате никакви доказателства за връзка между него и Уиър, нали?

Грейди не коментира тези думи, а продължи:

— В момента преговаряме с Уиър да свидетелства.

Констабъл се обърна към Сакс. Изглеждаше безпомощен, гледаше я умолително. Може би очакваше да заговори с гласа на разума. Тя обаче запази мълчание, Бел също. Не беше тяхна работа да спорят със заподозрените. Детективът присъстваше, за да пази Грейди и да следи за информация, подсказваща за други замислени покушения. Сакс беше дошла да наблюдава Констабъл и да научи още подробности за него и неговата група, които да им помогнат за формулирането на обвиненията срещу Уиър.

Освен това този човек й беше интересен — всички го смятаха за истински злодей, а той се държеше разумно и проявяваше пълно разбиране и дори загриженост за случилото се през последните няколко дни. Райм гледаше само уликите, нямаше търпение да изследва поведението и мисленето на престъпниците. Сакс обаче проявяваше голям интерес към въпросите на доброто и злото. Дали пред нея седеше невинен човек, или един бъдещ Хитлер?

Констабъл поклати глава:

— Вижте, няма логика да наемам хора да ви убиват. На ваше място ще дойде друг прокурор. Процесът пак ще се състои, но срещу мен ще има и обвинения за убийство. Защо да го правя? Каква причина имам да ви убивам?

— Защото сте негодник, убиец и…

Констабъл го прекъсна разпалено:

— Много неща преживях, господине. Арестуваха ме, унижиха ме пред близките ми, тук се отнасят зле към мен и пресата ме хули. А знаете ли кое е единственото ми престъпление? — Той погледна Грейди в очите. — Че задавах неудобни въпроси.

— Андрю — предупреди го Рот и го докосна по ръката.

Затворникът обаче се дръпна рязко и белезниците му иззвъняха. Той продължи:

— Точно тук, в тази стая, аз ще извърша единствените си истински престъпления. Първа обида: Питам ви, не сте ли съгласен, че понякога властите се самозабравят и губят връзка с обикновените хора? Някои полицаи започват да се мислят за много велики и да се гаврят със затворниците… с невинни затворници.

— За такова нещо отиват в затвора — отвърна вяло Грейди.

— Това няма да върне накърненото достойнство на човека, нали? А и колко такива нарушители остават ненаказани?… Вижте какво става във Вашингтон. Оставят терористите да се разхождат свободно из страната ни, да ни избиват, а за да не ги обидим, не смеем да им забраним да влизат на наша територия или дори да им вземем отпечатъци и да ги задължим да носят документи за самоличност… Сега по един друг въпрос. Смятате ли, че правителството ни има право да дава парите на данъкоплатците на разни лентяи? Както на онзи „скулптор“, който направил статуи на Исус, Дева Мария и Йосиф от кравешки екскременти. Е, Господ надали има против, нали Той е сътворил скулптора и кравите. Но защо трябва правителството да дава моите спечелени с труд пари за такива глупости?

Грейди не отговори.

— Ами за другото ми нарушение? Да ви попитам — защо просто не признаем, че има разлика между различните раси и култури? Никога не съм казвал, че една раса е по-добра от другите. Казвам само, че не е правилно да се смесват.

— Сегрегацията е премахната отдавна — изръмжа Бел. — Подклаждането на расова вражда е престъпление.

— Навремето е било престъпление да продаваш алкохол, детективе. Било е престъпление да се работи в неделя. Било е законно обаче десетгодишни деца да се трудят във фабрики. По-късно хората са помъдрели и са променили законите, за да отразяват по-пълно човешката природа. — Констабъл се наведе и се вгледа в Бел и Сакс: — Уважаеми полицаи… Да задам сега и на вас един труден въпрос. Получавате сигнал, че някой човек може би е извършил престъпление и той е черен или латиноамериканец. Виждате го на улицата. Е, няма ли да държите по-напрегнато пистолета, отколкото, ако беше бял? Или ако заподозреният е бял и изглежда интелигентно — ако няма липсващи зъби и дрехите му не миришат на урина, — няма ли да се замислите малко повече, преди да натиснете спусъка? Няма ли да го претърсите по-малко грубо? — Затворникът се облегна назад и поклати глава: — Това са моите престъпления.

— Страхотна реч, Андрю — каза насмешливо Грейди. — Преди обаче да твърдиш, че те преследваме незаслужено, как ще коментираш факта, че Ерик Уиър е обядвал с трима други мъже в „Ривърсайд ин“ в Бедфорд Джънкшън преди две седмици? Това е на един хвърлей от централата на Патриотичния съюз и дома ти в Кантон фолс.

Констабъл примигна:

— „Ривърсайд ин“ ли?

Погледна през прозореца, който беше толкова мръсен, че не можеше да се разбере дали небето е синьо, или жълтеникаво от отровните газове на автомобилите.

Грейди присви очи:

— Какво? Знаеш ли нещо за това място?

— Аз… — започна затворникът, но адвокатът му го докосна леко и той замълча.

Двамата зашепнаха. Констабъл кимна бавно.

Грейди не се стърпя да го подкани:

— Знаеш ли някой постоянен посетител там?

След малко попита:

— Как е в килията, Андрю?

— Ами…

— Харесваш ли килията си?

— Нямам големи претенции, както вероятно знаете.

— В затвора е по-зле. И ще се наложи да те изолират в собствена, защото чернокожите затворници ще…

— Чарлс — прекъсна го раздразнено Рот. — Пропусни тази част.

— Добре, Джо, ще бъда прям. Тук слушам само „не съм направил това“, „не съм направил онова“. Някой се опитвал да го натопи и го използвал. Е, ако случаят е такъв — Грейди се обърна към Констабъл, — стига ме будалка и го докажи. Убеди ме, че нямаш нищо общо с опита за убийство. И ми дай имената на хората, които имат. Едва тогава можем да обсъждаме нещо.

Арестуваният и адвокатът отново зашушукаха. Накрая Рот каза:

— Клиентът ми ще проведе няколко телефонни разговора. Според онова, което открием, ще обмисли дали да ви съдейства.

— Не. Искам имена сега.

Констабъл се обърна тревожно към него:

— Не може веднага. Трябва да съм сигурен.

— Боиш се, че ще се наложи да предадеш неколцина приятели, а? Е, друже, нали обичаш трудните въпроси. Нека аз да ти задам един. Какви приятели са това, щом те осъждат на затвор до края на живота ти?

Грейди се изправи:

— Ако не ми се обадиш до девет часа тази вечер, процесът почва утре.