Да бъдеш войник през известно време от историята на Рим беше не задължение, а право и това право принадлежеше само на имотните класи. Римляните, които в своята теория и практика най-нескривано подчертаваха ролята на стопанския фактор в обществената организация, не можеха да си представят, че някой ще се бие храбро и ще мре за римската земя, ако сам няма синори в нея.^[1] Биейки се за Рим, той трябваше да знае, че се бие за себе си; трябваше ясно и недвусмислено да пренамери своя личен интерес в обществения. Робите и безимотните нямаха какво да бранят освен своите окови и своята немотия. При това положение казармата като учреждение за нравствена подготовка на войската не беше необходима.

Средновековните наемни армии и завоевателните дружини на преселващите се народи бяха изградени върху преките лични облаги на воюващите: заплата, плячка и подялба на завладяната земя. Едва националните държави превърнаха участието във войската в една повинност — всеобщо задължение, без преки облаги за войника. Това съвсем не е случайно. Съзнанието за войнишки дълг корени в националното съзнание — онази нравствена сцепителна сила, която превръща дадено население в народ.

Едни и същи условия изграждат националното съзнание и съзнанието за войнишки дълг: всеобщи интереси и борба за тяхното осъществяване.^[2]

Колкото едно лице се намира в повече стопански и духовни връзки с нацията и нейната организация, толкова повече изпълнението на войнишкия дълг е изградено върху самодейността.^[3] И, наопаки, колкото повече дадени обществени среди се чувствуват настрана от правата и благоденствието на нацията, толкова повече участието във войската се осигурява с помощта на особена казармена нравствена подготовка.

Последното важи особено за по-бедните източни народи, които не можаха да прехвърлят тежестите на своето обществено строителство и натрупването на капитали върху колониалните народи и външния пазар, а трябваше да правят това по пътя на вътрешното спестяване и самоограничението на по-широки среди от народа. Недоволството от породените обществени различия, изразено в обществени борби, хвърли сянка върху първоначалното национално въодушевление и пречеше за пълното нравствено обединение на нацията.

Бележки

[1] И наистина Рим предостави охраната си на наемна армия, когато повечето от „господарите на света“ „нямаха дори това, което имаха зверовете в гората — собствено леговище“. ↑

[2] Националното съзнание (сиреч нациите в Европа) се изгради в борба срещу феодализма, съчетан на много места, особено за Балканите, с национално робство, т.е. в борба срещу съсловните привилегии и националния гнет, за едно общество на свобода, братство и равенство. Безспорно действителността опроверга мечтите (във Франция твърде рано 1872 г. — се стигна до граждански междуособици), но националното съзнание укрепна на друга почва: превръщането на напредналите западни народи в национални кооперации за колониални завоевания, в които заинтересовани всички съсловия, като със златния колониален прашец бяха смазани вътрешните съсловни търкания. ↑

[3] Силното национално единение през епохата на Българското възраждане даде четническите движения, въстаническата армия на април 1876 г., опълчението през Освободителната война, изграден изключително върху самодейността. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Иван Хаджийски Оптимистична теория за нашия народ (76)

Метаданни

Данни

Оптимистична теория за нашия народ

Информация

История

Сваляне / Връзки

II

Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (76)