Мишел Уелбек
Възможност за остров (47)

Даниел 25, 12

Тази сутрин малко преди разсъмване получих от Мари 23 следното съобщение:

Натежалите клепки

на съня ми смутен

са чаровни и бледи

като облачен ден.

106, 2426, 2715, 473. На екрана се появи огромна гостна с бели стени, мебелирана с ниски бели кожени дивани, мокетът също беше бял. През огромния стъклен прозорец се забелязваха небостъргачите на Крайслер Билдинг — вече ги бях виждал на някаква стара репродукция. След няколко минути млада неожена, най-много на двайсет и пет години, навлезе в полето на камерата и застана срещу обектива. Косата и космите на катерицата й бяха къдрави, гъсти и черни; добре сложеното й тяло с широк ханш и кръгли гърди излъчваше сила и енергия; физически доста приличаше на онова, което си представях. Бързо премина съобщение и застана върху образа.

Задушава ме морето и пясъкът,

дните отминават като ято,

като птици в небето над Ню Йорк,

като неумолимия полет на големи птици.

 

Хайде! Време е да счупим черупката

и да отидем отвъд искрящото море.

По нови, но познати на стъпките ни пътища

ще тръгнем заедно, несигурни и слаби.

Не е тайна, че някои от неохората дезертират: дори ако темата никога не е била поставяна, тук-там са се появявали намеци, слухове. Не се взимат никакви мерки срещу дезертьорите, не се прави нищо, за да бъдат открити; просто станцията, която са обитавали, е окончателно затворена от екип на Централния град; родствената линия, която представляват, се обявява за прекъсната.

След като Мари 23 е решила да изостави поста си, за да отиде при диваците, знам, че каквото и да й кажа, нищо няма да промени решението й. Няколко минути тя обикаляше из стаята; изглеждаше обхваната от силна нервна възбуда и на два пъти едва не напусна полето на камерата. „Не знам какво ме очаква — каза тя накрая, обръщайки се към обектива, — но съм сигурна, че имам нужда да живея по-пълноценно. Дълго мислих, преди да взема решението си, опитах се да съпоставя всички сведения, с които разполагах. Обсъждах избора си с Естер 31, която също живее в развалините на Ню Йорк; дори се срещнахме физически преди три седмици. Не е невъзможно, отначало чувстваш извънредно умствено напрежение, не е лесно да напуснеш станцията, усещаш огромно безпокойство и объркване, но не е невъзможно…“

Приех информацията и кимнах с глава, за да й кажа, че съм разбрал. „Наистина става дума за потомка на същата Естер, която е познавал твоят прародител — продължи тя. — За момент помислих, че ще пожелае да ме придружи; но в крайна сметка се отказа, поне засега, но имам чувството, че и тя не е доволна от нашия начин на живот. На няколко пъти говорехме за теб; мисля, че ще се зарадва, ако навлезе във фаза на интермедиация“.

Отново кимнах с глава. Тя впери поглед в обектива за няколко секунди, без да каже нищо, и после със странна усмивка метна лека раница на гърба си, обърна се и напусна полето на камерата от лявата му страна. Дълго стоях неподвижен пред екрана, на който както преди се виждаше изображение на празната стая.