Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (8)

Дядо Айдамусеневидеше

Старият седемдесетгодишен говедар, дядото на Мигача, също не изкара говедата на паша. Те трябваше да останат „до второ разпореждане“ из селските обори. Властта се боеше, че партизаните, в случай на нужда, могат да прибягнат до селските крави и телици. Всичко се пресмяташе, щото партизаните да останат без храна и да измрат от глад.

Старецът потъмня от скръб, задето го лишаваха от свободата му; спря край реката под трите явора, дето някога бе се установила работилницата-автомобил, разпъна своята парцалива шатричка и легна на голата земя. Зиме той спеше из разни обори и напуснати фабрични пристройки, а лете — под своята олисяла черга, на открито. Сивото му магаренце пасеше край храстите до самия бряг и дядо Радуил често се разправяше с него.

— Таласъмчо, ай да му се не видеше! Момчето ми избяга, и туй то!

Самодоволна усмивка откриваше все още здравите му зъби между побелелите, безкръвни устни.

— Тъй, Таласъмчо. Но кой го прати при момчетата в гората? Кой?

Таласъмчо бавно прищипваше сочната трева и философски мълчеше.

— Аз, Таласъмчо, аз!… — тупна се старецът с костеливи пръсти и пак се ухили.

Сетне говедарят започна дълго и безразсъдно да се смее. Смееше се като луд, за да прогони мъката, легнала на гърдите му. Цели петдесет години не бе се заседявал дълго в селото, бягаше далеч от хората. „Селото ми пие акъла и парата“ — казваше той и отбягваше всяка дружба.

Овчарчетата бързо го подушиха и дойдоха при яворите.

— Дядо Радуилчо, внука ти избяга, а?

— Ай да му се не видеше! — Старецът поклати побеляла глава и задърпа редките си мустаци, които висяха над устата му като гребен от овнешки рог.

— Ама сгащат ли го, спукана му е работата!

— Ай да му се не видеше!

Старецът почти не проговаряше друго освен това вечно и неизменно „ай да му се не видеше“. Усамотен половин век в дебрите на планината, той сякаш бе забравил човешкия език; може би дори му беше станал излишен: нали не приказваше другиму освен на своите бици, крави и телици?

Родеше ли се теленце, той казваше: „Ай да му се не видеше!“ Смок ли се увиеше около краката на крава и смучеше топлото мляко от вимето на подплашеното животно, преди да претрепе влечугото с тоягата си, пак повтаряше: „Ай да му се не видеше!“ Оставаше ли гладен, той поръчваше на внука си: „Донеси ми хляб и пахарче извара, ай да му се не видеше!“

Затуй децата на горяните на шега го бяха кръстили „дядо Айдамусеневидеше“.

Но когато офицерът го разпитваше в общината, той открито заприказва:

— За Радуилча ли, кайш? Воля му — избягал. Де ще го спреш? Всички млади бягат, избяга и моя Радуилчо. Галиба не го е сторил от добро, види се. Де ще разбереш, ай да му се не видеше!…

Като се повъртяха малко около него, овчарчетата, безработни сега, притичаха към брега. Запретнаха крачоли и нагазиха до колене в реката. Взеха да се гонят и плискат със студена вода.

Говедарят ги гледаше с безразличен поглед и чувствуваше дълбоко, че на гърдите му пада тежък камък. Всеки миг мъката му за гората ставаше по-мъчителна и нетърпима.

„Не мога изтрая и ще пукна до утрето, ако не ме пуснат с чердата“ — мислеше си той.

Тръгна към общината. Искаше да моли. Но като се сети за избягалия внук, подплашено се върна от сред път и се сви под шатричката си.