Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Биг Спър, Тексас (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Passion flower, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 71гласа)

Информация

Издание:

Даяна Палмър. Повече от всичко на света

ИК „Коломбина прес“, София, 2005

Американска. Първо издание

История

  1. —Добавяне

Осма глава

Същата вечер Дру покани Джени да излязат, ала тя му отказа с усмивка. И без това много не обичаше вечерните излизания. Когато се налагаше, придружаваше Сали, но това бе само в случаите, когато трябваше да привлекат нов клиент, да обсъждат предстоящи проекти. Извън тези излизания, тя нямаше никакъв личен живот. Повечето време прекарваше сама, в скромния си апартамент, преглеждаше скиците си и работеше над проекти за нови стаи.

Работата за Сали й допадаше. Хюстън бе голям град, макар и значително по-малък от Ню Йорк. Имаше конкуренция, но тя не беше толкова жестока. Напрежението бе много по-малко. А най-хубавото бе, че Джени имаше пълна свобода при изпълнението на проектите. Можеше да съчетава идеите си както желае, стига да бяха съобразени с изискванията на клиентите. Обичаше работата си, всеки ден за нея бе удоволствие и тя постепенно разцъфваше и се превръщаше в жената, която бе преди. Само че сега не си позволяваше да се претоварва и измъчва. Пресмяташе внимателно парите, включително и за красивите дрехи, които обожаваше — купуваше ги от разпродажби по няколко и внимаваше всяка да е съчетана с определен костюм.

Животът й бе добър. Въпреки това част от нея продължаваше да скърби за Евърет. Не минаваше и ден, без да си спомни високия строг мъж. Та те бяха съвършени един за друг. Никога не бе срещала по-голяма нежност.

Стана от канапето и погледна към небето над Хюстън. Градът бе светъл и красив, но въпреки това с тъга си спомняше обсипаното със звезди небе над фермата. Някъде в далечината виеха кучета, свиреха щурци, скрити под стълбите на къщата. Навсякъде наоколо имаше простор и се мяркаха силуетите на добитъка на Евърет.

Стисна раменете си с ръце и въздъхна. Може пък някой ден болката да отшуми и да го забрави. Дори някой ден бе възможно да забрави грубите му думи и раната да заздравее. В момента, обаче, болката продължаваше да я прорязва. Значи той бе готов да я остави като своя любовница, като някаква вещ, която да използва, когато му скимне. Нямаше обаче никакво намерение да я направи част от живота си. Нямаше нужда от думи, за да й обясни какво е мнението му за нея. Това я бе наранило най-силно. И това се случи след всичката онази нежност, което означаваше, че за него е била просто едно тяло, което да задоволи нуждата му. Той не я обичаше. И се бе постарал да й го покаже.

Имаше нощи като тази, когато тя крачеше напред-назад непрекъснато и се чудеше дали той все пак не съжалява за случилото си. Съмняваше се. Евърет бе мъж с желязна воля. Не допускаше никого до себе си. А пък за едно градско момиче в живота му нямаше никакво място, при това напълно невинно момиче.

Тя се разсмя горчиво. Колко жалко, че още първия път се влюби в такъв циник. Вече гледаше на света с други очи. Имаше чувството, че малко неща можеха да я наранят. Бе скътала чувствата си някъде дълбоко, на място, където не можеха да бъдат докоснати. Бе недосегаема. Чувстваше се спокойна, в безопасност, на скришно място в малкия си пашкул. Вече можеше да прояви същото коравосърдечие като него. От една страна това бе истинска благословия. Можеше да се смее щастливо и да излиза с Дру, въпреки че това не означаваше нищо. Вече не рискуваше нищо като излизаше на срещи. Сърцето й бе скрито.

Погледна за последно небето, загаси лампата и си легна. Унасяше се, когато се сети за новия клиент и се зачуди кой ли е той, а след това се усмихна заради забележката на Сали, че имал сексапилен глас.

На следващата сутрин се успа за пръв път от месеци. Изписка уплашена, облече бързо бежова копринена рокля и приготви обувки на висок ток. Изпъшка, докато оправяше непокорната си коса, бухнала около раменете. Оправи си набързо лицето и хукна в хладното есенно утро без сако и жилетка. Дано да не измръзне, каза си тя, докато се качваше на таксито, за да стигне час по-скоро в офиса.

— Ето те и теб — заяви Дру с престорен гняв, когато тя се втурна вътре, поруменяла, рошава, но много сексапилна. — Трябва да те уволня.

— Хайде давай. Да те видя. — Изсмя се тя. — Ще кажа на Сали как подправи онзи чек.

— Изнудвачка! — изръмжа той. Прегърна я и завъртя във въздуха.

— Да ме пуснеш веднага, мъж шовинист такъв — смееше се весело тя. Беше толкова красива, тялото й великолепно, подпряла ръце на раменете му, докато го наблюдаваше. — Хайде пусни ме — помоли се тя. — Пусни ме, Дру и обещавам да те заведа на обяд.

— Е, тогава може — съгласи се сухо той.

— Дженифър! Дру! — възкликна Сали и влезе в стаята с нервен смях. — Престанете да се глезите. Трябва да поговорим по работа, а първото впечатление, което създавате не е особено благоприятно.

— Олеле — смути се Дру. Двамата с Дженифър се обърнаха едновременно и смехът и лъчезарното излъчване се стопиха от лицето на младата жена на секундата. Тя погледна новодошлия напрегната, шокирана и много ядосана.

Дру я пусна, обърна се към клиента и протегна ръка с усмивка.

— Съжалявам. Просто порицавах персонала заради несериозно отношение. — Засмя се. — Аз съм Андрю Питърсън, архитект. Това е сътрудничката ми, Дженифър Кинг.

— Знам как се казва — отвърна тихо Евърет Кълхейн. В тъмните му очи нямаше и следа от любезност или желание за примирие. Бяха гневни, студени, но той се усмихна подигравателно, докато местеше поглед от Дженифър към Дру. — Познаваме се.

Сали започваше да се чувства неловко. Щом забеляза пребледнялото лице на Дженифър, по-възрастната жена се сети кой може да бъде Евърет.

— Господин Кълхейн е новият ни клиент — представи го колебливо тя. Дженифър имаше вид на човек, който всеки момент ще припадне. — Нали си спомняш, Джени, вчера споменах, че се е обаждал.

— Не спомена името му — отвърна хладно Джени, а гласът й потръпваше от гняв. — Моля да ме извините, трябва да се обадя по телефона.

— Не бързай толкова — спря я с тих глас Евърет. — Първо ще поговорим.

Очите й блеснаха, а тялото й потръпна от едва сдържан гняв.

— Нямам за какво да говоря с вас, господин Кълхейн — успя да изрече тя. — А и едва ли вие можете да ми кажете нещо, което ме интересува.

— Дженифър… — обади се нервно Сали.

— Ако работата ми зависи от това да работя по поръчката на господин Кълхейн, можеш да приемеш оставката ми незабавно — заяви неуверено младата жена. — Не желая да разговарям с него, още по-малко да работя с него. Съжалявам.

Тя се обърна и разтреперана се върна в офиса си. Затвори вратата след себе си. Дори не можа да седне. Трепереше като лист, а сълзите пареха очите й. Отвън долитаха гласове, но тя не им обръщаше никакво внимание. Остана загледана в абстрактната картина на стената, докато най-сетне реши, че ще ослепее, ако продължава да се взира в нея.

Дори не усети кога се е отворила вратата. Когато се хлопна, тя се обърна през рамо и забеляза Евърет.

Едва сега забеляза, че е облечен в костюм. Много скъп костюм, който подчертаваше още повече загорялото му лице. Стегнатото тяло изглеждаше безкрайно елегантно в новите дрехи. Стискаше шапка Стетсън в една ръка и я оглеждаше хладно и пресметливо.

— Моля те, върви си — помоли тя колкото може по-убедително.

— Защо? — попита небрежно той и подхвърли шапката на бюрото. Настани се на фотьойла и кръстоса крака. Запали цигара и дръпна пепелника, но така и не откъсна очи от разстроеното й лице.

— Ако искаш някой да ти оправи къщата, има и други фирми — уведоми го тя дръзко, въпреки че краката й продължаваха да треперят.

Той забеляза това, очите му се присвиха и стисна зъби.

— Страхуваш ли се от мен? — попита тихо той.

— Вбесена съм — отвърна шепнешком тя. Ръката й отмести дълъг непокорен кичур коса от челото. — Все едно че ме нашиба с камшик, преди да си тръгна от фермата. Сега какво искаш? Да ми покажеш как си се замогнал ли? Забелязах кройката на костюма ти. А фактът, че можеш да си позволиш да наемеш фирмата, за да ти обзаведе къщата е достатъчно красноречив. — Усмихна се притеснена. — Поздравявам те. Дано това неочаквано богатство те направи щастлив.

Той мълча дълго. Очите му бавно я оглеждаха, без да се държи обидно, сякаш бе забравил как изглежда и имаше нужда да я гледа, за да й се наслади напълно.

— Няма ли да ме попиташ как се сдобих с тези пари? — попита накрая той.

— Не, защото не ме интересува — отвърна тя.

Едното ъгълче на устата му трепна. Дръпна от цигарата и я тръсна в пепелника.

— Продадох правата за петрола.

Дотук с принципите, прииска й се да му каже. Само че нямаше сила. Заобиколи бюрото и седна.

— Нищо ли няма да кажеш? — попита той.

Тя пребледня и си спомни ясно кога й бе задал същия въпрос. Изглежда и той си спомни, защото стисна зъби и си пое рязко дъх.

— Искам къщата ми да се оправи — заяви той. — Искам ти да я направиш. Никой друг. Искам да останеш при мен, докато трае работата.

— Първо адът ще замръзне — заяви тихо тя.

— Аз пък бях останал с впечатлението, че тази фирма има нужда от поръчки — отвърна той, докато оглеждаше офиса й. — Комисионната ще бъде доста голяма.

— Веднъж вече ти бях казала, че не можеш да ме купиш — заяви тя. — Предпочитам да скоча от някоя скала, вместо да съм под един покрив с теб!

Той затвори очи. Когато ги отвори отново, погледна към ботуша си.

— Заради червенокосия клоун отвън ли е цялата тази работа? — попита неочаквано той и срещна погледа й.

Устните й потръпнаха.

— Не е твоя работа.

Той не откъсваше поглед от нея.

— С него изглеждаше различна — отбеляза той. — Жизнена, весела, щастлива. Щом ме забеляза, сякаш животът се отцеди от теб. Сякаш водата изтече от някаква чаша.

— А ти какво очакваш, за бога? — избухна тя вбесена. — Ти ме съсипа.

Той си пое бавно дъх.

— Да, знам.

— Тогава защо си дошъл? — попита уморено тя. — Какво искаш от мен?

Той загледа цигарата, без да я вижда.

— Вече ти казах. Искам да оправиш къщата. — Вдигна очи. — Мога да си позволя най-доброто и съм готов да платя. За теб.

В гласа му прозвучаха странни нотки, но тя бе прекалено нервна и не ги чу. Мигна и се опита да се овладее.

— Няма да го направя. Ще се наложи Сали да ме уволни.

Той стана и се надвеси над бюрото, загаси цигарата, натъпка ръце в джобовете и я погледна гневно.

— Има и по-неприятни начини да постигна своето — уведоми я той. — Мога да направя нещата за теб и за работодателката ти много трудни. — Всеки негов поглед бе предизвикателство. — Да те видя сега какво ще направиш. Ще зарежеш всичко и ще си заминеш с този товар на съвестта ли?

Не можеше да го направи и той го знаеше. Имаше чувството, че я разкъсват.

— И какво ще постигнеш като ме накараш да се върна? — попита тя. — Ако можех, бих ти забила нож. Няма да спя с теб, каквото и да направиш. Така че какъв е смисълът?

— Да обзаведеш къщата ми — отвърна небрежно той. Така и не бе откъснал очи от нея. — Другото не ме интересува. Какво са казали хората, че очи, които не се виждат, се забравят, нали така? — Той сви рамене и се обърна, а по лицето му се изписа хитро изражение. — А в тъмното едно тяло е почти като всяко друго — добави той и се пресегна да си вземе шапката. Забеляза как трепкат очите й и се усмихна доволен, докато отваряше вратата. — И така, госпожице Кинг, избирайте. Ще дойдете ли с мен в Биг Спър, или ще трябва да съобщя на госпожица Уейд, че я зарязвате да се оправя сама в тази каша?

Очите й искряха гневно. Нямаше избор. Но той щеше да си плати за всичко това. Все някак щеше да го накара да си плати.

— Ще дойда — сопна се тя.

Той не каза нищо повече. Излезе от офиса й, сякаш й правеше услуга, че ще му обзавежда къщата!

Сали се показа на вратата след няколко минути, притеснена и готова да се извини за всичко.

— Нямах никаква представа — каза тя на Дженифър. — Честна дума, наистина не знаех кой е той.

— Сега вече знаеш — засмя се неуверено Джени.

— Не е нужно да го правиш — заяви по-възрастната жена.

— Страхувам се, че трябва. Евърет никога не заплашва напразно — каза тя и се изправи. — Ти беше толкова добра с мен, Сали. Не мога да му позволя да ти причини неприятности заради мен. Ще тръгна с него. Все пак това си е просто работа.

— Смъртно бледа си. Ще изпратя Дру с теб. Ще му дадем да се разбере…

— Евърет жив ще изяде Дру — предупреди тя Сали. — Не се преструвай, че не го знаеш. Дру е мило момче, но не може да се мери с Евърет нито като физически възможности, нито като нрав. Тази война е между нас двамата.

— Война без оръжия ли? — попита тихо Сали.

— Именно. Той не понася жените от града, а аз не бях напълно откровена с него. Той просто иска да ми го върне.

— Защо ли си мислех, че отмъщението е отминало още с времето на Борджиите? — измърмори Сали.

— Не съвсем. Пожелай ми късмет. Ще имам нужда.

— Ако стане напечено, обади се да ти пратя подкрепления — предложи Сали. — Ще си събера багажа и ще дойда при теб, а Евърет хич няма да ме уплаши.

— Ти си истинска приятелка — отбеляза топло Дженифър.

— Аз съм една гадина — долетя тъжният отговор. — Иска ми се да не ти бях причинявала това. Ако знаех кой е той, никога нямаше да му кажа, че работиш тук.

 

 

Дженифър се бе надявала да отиде сама до Биг Спър, ала Евърет се върна с нея до апартамента й, решен да не я оставя сама.

Изчака я в хола, докато се приготви и огледа много внимателно обстановката.

— Гледаш дали не е прашно ли? — попита любезно тя, стиснала багажа в ръка.

Той се обърна и я погледна.

— Това сигурно ти струва цяло състояние — отбеляза той.

— Така е — отвърна тя, без да крие сарказма си. — Мога да си го позволя. Изкарвам доста пари, както сам ми беше казал.

— Казах много жестоки неща, нали, красива кукличке? — попита тихо той и погледна шокираното й лице. — Дълбоки белези ли оставих?

Тя вирна брадичка.

— Може ли да вървим? Колкото по-бързо пристигнем, толкова по-бързо ще приключа с работата и ще мога да се върна вкъщи.

— Никога ли не мислиш за фермата като за дом? — попита той, без да откъсва очи от нея. — Отначало много я обичаше.

— Нещата тогава бяха различни — отвърна тя без желание и пое към вратата.

Той взе сака и пръстите му докоснаха нейните и й се стори, че я удря ток.

— Еди и Биб ме подлудиха, когато разбраха, че си заминала — призна той, докато й отваряше вратата.

— Сигурно си бил прекалено зает да празнуваш и дори не си забелязал.

Той се изсмя.

— Да празнувам ли? Проклета малка глупачка, аз… — Въздъхна дълбоко и замълча. — Както и да е. Можеше да оставиш поне една бележка.

— Защо, за да знаеш къде съм отишла ли? — попита тя. — Това бе последното, което исках.

— Забелязах — съгласи се той. Затвори вратата, подаде й ключа и пое по коридора към асансьора. — Либи ми каза името на фирмата, където беше работила. Не беше трудно да се сетя, че са те назначили.

Тя отметна коса.

— Така значи ме намери.

— Между нас има недовършени неща — отвърна той, докато чакаха асансьора. Тъмните му очи следяха всяко нейно движение и тя стисна юмруци, за да се въздържи да не го ритне. Имаше такава власт над нея. Под привидната студенина бушуваше адски огън, жаден, роден от любов, но тя бе готова по-скоро да умре, преди да му признае.

— Мразя те — прошепна тя.

— Знам — отвърна той с необяснимо задоволство.

— Господин Кълхейн…

— Наричаше ме Рет — напомни й той. — Особено — поясни тихо той, — докато те любех.

Тя поруменя и понечи да го ритне. Той отскочи назад в мига, в който вратата на асансьора се отвори.

— Свиня! — изсъска тя.

— Мила, трябва да мислиш за децата — отвърна бавно той, когато забеляза, че асансьорът е пълен с любопитни. — Ако ме сразиш, как ще се грижа за десетима ви?

Силно изчервена, тя се качи и й се прииска вратата на асансьора да го притисне. Това, разбира се, не стана. Той въздъхна шумно и я погледна.

— Толкова много те молих да не бягаш с онзи търговец — продължи тъжно той. — Казах ти, че животът с него ще те въвлече в грях.

Наоколо се чуха възклицания. Тя го погледна истински вбесена. Тази игра бе за двама.

— А ти какво очакваше да направя? Да си стоя вкъщи и да плета, докато ти се мотаеш с онази черноока мръсница ли? — отвърна тя. — И то докато бях в толкова деликатно състояние…

— Деликатно състояние… — промърмори той, шокиран от неочакваната забележка.

— Бебето беше твое, животно такова — отвърна тя и се престори, че хлипа.

— Мила! — избухна той. — Ти не ми беше казала.

Сграбчи я и я целуна жадно пред очите на всички в асансьора, докато тя броеше до десет в напразен опит да не се издаде, че се разнежи от едно докосване на устните му.

Вратата на асансьора се отвори и той вдигна глава, когато останалите започнаха да излизат. Дишаше тежко.

— Не — промълви той, когато тя се опита да се отдръпне. Сграбчи я и отново наведе глава. — Имам нужда от теб — прошепна неуверено той. — Толкова се нуждая от теб.

Тези думи върнаха миналото. Нужда, значи. Имал нужда от нея. Имаше нужда от тялото й, това бе всичко. Знаеше, че е така! Изтръгна се от ръцете му и изфуча от асансьора.

— Направи го още веднъж и няма да ме видиш повече! — заплаши го тя, щом излязоха навън. Лицето й бе поруменяло и си поемаше дъх с усилие. — Говоря ти сериозно! Ще се махна и този път няма да успееш да ме намериш!

Той сви рамене.

— Както желаеш.

Вървеше до нея, но веселото изражение бе изчезнало от лицето му. След минути тя вече се чудеше дали не си е въобразила, че го е видяла.