Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (26)

25

Младите Алтаир и Абас научиха всичко за кредото от Ал Муалим. Учителят напълни младите им глави с повелите на Ордена.

Всеки ден, след като закусеха с пърленки и фурми, строга възпитателка следеше да са чисти и спретнато облечени. След това, притиснали книгите към гърдите си, те хукваха по коридорите, сандалите им шляпаха по каменните подове, бъбреха развълнувано, докато не пристигнеха пред вратата на Учителя.

Тук си имаха ритуал. И двамата прокарваха ръка пред лицето си, за да заменят веселите засмени лица със сериозни, както очакваше Учителят. След това единият вдигаше ръка, за да почука. Кой знае защо и на двамата им беше приятно да почукат, затова се редуваха. Изчакваха господарят да ги повика. След това сядаха с кръстосани крака на възглавниците, които Ал Муалим беше поставил специално за тях — едната за Алтаир, а другата за брат му Абас.

Когато започнаха обучението си, бяха уплашени, несигурни, нямаха доверие нито на себе си, нито един на друг, нито на Ал Муалим, който им преподаваше сутрин и вечер, а следобед тренираха в двора, след това отново вечер. Посвещаваха дълги часове на изучаване на ордена, наблюдаваха как Учителят крачи из покоите си, хванал ръце зад гърба си, понякога спираше, за да ги порицае. И двамата се притесняваха от единственото око на Ал Муалим и понякога имаха чувството, че то ги е хипнотизирало. Една нощ Абас зашепна:

— Слушай, Алтаир.

Алтаир се обърна изненадано към него. Нито един от двамата не беше правил това досега, никога не бе започвал разговор, след като угасят светлината. Двамата лежаха мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли. Беше така до тази нощ. Имаше пълнолуние, завесата на прозореца им блестеше в бяло и разпиляваше в стаята мека, сивкава светлина. Абас лежеше на една страна и гледаше към Алтаир. Когато привлече вниманието му, закри едното си око с длан и рече в почти съвършена имитация на Ал Муалим:

— Ние не представляваме нищо, ако не съблюдаваме кредото на асасините.

Алтаир се разкиска и оттогава двамата станаха приятели. Отсега нататък Ал Муалим вече ги порицаваше за приглушения кикот, който се чуваше винаги, когато обърнеше гръб. Неочаквано възпитателката откри, че поверените й момчета не са чак толкова тихи, кротки и послушни.

Ал Муалим ги научи на повелите на братството. Това бяха същите повели, на които по-късно в живота Алтаир обърна гръб и се наложи да плати прекалено висока цена. Ал Муалим им обясни, че асасините не убиват безразборно, както предпочитаха да мислят повечето хора, ами посичат единствено злите, които се бяха оставили на корупцията, а мисията им е да донесат мир и сигурност по Светите земи, да спазват не код на насилие и конфликти, ами на разум и задълбочен анализ.

Научи ги да владеят чувствата и емоциите си, да прикриват неразположението си, показа им как да се слеят с околния свят, така че да се движат незабелязани сред обикновените хора, помогна им да усвоят умението да стават невидими, призраци сред тълпата. За хората асасините трябваше да бъдат нещо като необяснима магия, повтаряше той, но също както всяка магия и тази се превръщаше в реалност, когато се подчиняваше на волята на асасините.

Научи ги да защитават Ордена по всяко време, че Братството е „по-важно от отделния човек, Алтаир. По-важно е и от теб, Абас. По-важно е и от Масиаф, и от мен“. По този начин действията на един асасин не биваше по никакъв начин да окажат нежелано въздействие върху целия Орден. Асасинът никога не биваше да компрометира Братството.

Въпреки че на Алтаир му предстоеше един ден да потъпче тази доктрина, причината не беше в недостатъчното обучение на Ал Муалим. Той ги учеше, че мъжете са определили граници и са посочили, че всичко в тези граници е „истинско“, „реално“, но в действителност това били фалшиви параметри, наложени от онези, които уж били лидери. Показа им, че границите на реалността са много по-широки, отколкото предполагаше ограниченото въображение на човечеството, че малцина са онези, които успяват да надникнат отвъд въпросните граници, че малцина смеят да поставят под въпрос съществуванието им.

Тези хора бяха асасините.

Тъй като асасините успяваха да видят света такъв, какъвто е в действителност, за тях всичко бе възможно и всичко беше позволено.

Алтаир и Абас научаваха все повече за Ордена с всеки изминал ден и ставаха все по-близки. Почти по цял ден бяха заедно. На каквото и да ги учеше Ал Муалим, личното им ежедневие беше несъществено. В него присъстваха те двамата, възпитателката, часовете на Ал Муалим и неколцина братя, които ги учеха на изкуството на битките, всеки специалист по различна дисциплина. Почти нищо не беше забранено.

Ако момчетата искаха да се забавляват, трябваше сами да си осигурят забавленията, затова прекарваха дълги часове в разговори, вместо да учат. Почти никога не говореха за бащите си. Отначало Абас не спираше да повтаря, че един ден Ахмад ще се върне в Масиаф, но месеците стана години и той все по-рядко говореше за надеждите си. Алтаир го виждаше да застава до прозореца и да наблюдава долината с блестящи очи. След това приятелите им започнаха да се отдръпват и той стана още по-необщителен. Рядко се усмихваше. Въпреки че преди си говореха часове наред, сега той предпочиташе да стои край прозореца.

Само ако знаеше, мислеше си Алтаир. Скръбта на Абас щеше да го задуши, щеше да стане още по-силна, след това щеше да се превърне в тъпа болка, същата като онази, която беше изпитвал Алтаир. От смъртта на баща му продължаваше да го боли всеки ден, но поне знаеше истината. Имаше разлика между тъпата болка и чувството на безпомощност.

И така, една вечер, след като свещите бяха угасени, той призна истината на Абас. Навел глава, докато се опитваше да спре сълзите, той разказа на Абас как Ахмад беше дошъл в стаята му и как бе отнел собствения си живот, но Ал Муалим решил да скрие този факт от Братството, „за да защити теб. Само че Учителят не е видял мъката ти отблизо, както я видях аз. И аз изгубих баща си, така че знам какво изпитваш. Знам, че болката намалява с времето. Като ти казвам истината, се надявам да ти помогна, приятелю“.

Абас само беше примигнал, след това бе обърнал глава. Алтаир се питаше как е очаквал да реагира Абас. Да заплаче ли? Да избухне гневно може би? Да откаже да приеме чутото? Беше готов за всеки един от тези варианти. Беше готов дори да го затвори в стаята и да не му позволи да отиде при Учителя. Само че не бе очаквал нито за миг да се натъкне на тази… празнота. На мълчанието.