Харуки Мураками
1Q84 (74)

Двадесет и шеста глава
(Аомаме): Изключително романтично

Телефонът иззвъня малко след дванадесет на обяд във вторник и завари Аомаме, седнала разкрачена на постелката за йога, да разтяга флексорите на таза си — много по-натоварващо упражнение, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Потта бе започнала да се просмуква леко през ризата й. Спря, отри лице с кърпата и вдигна слушалката.

— Главчо вече не е в апартамента — каза Тамару без уводни поздрави, както винаги. Дори „ало“ не можеше да се очаква от него.

— Вече не е там?

— Няма го. Склони.

— Склони — повтори Аомаме. И си представи как Тамару е намерил начин да премахне насила Главчо.

— Освен това лицето Кавана, което живее в блока, е същият онзи Тенго Кавана, когото търсиш.

Светът около Аомаме изведнъж се разшири, после пак се сви. Сякаш бе сърцето й.

— Чуваш ли ме?

— Чувам.

— Но засега Тенго Кавана не е в апартамента си. Ще отсъства два-три дни.

— Нали е добре?

— В момента не е в Токио, но със сигурност знам, че е добре. Главчо беше наел апартамент в същата сграда и те чакаше да посетиш Тенго. Следеше входа на блока със скрит фотоапарат.

— Мен беше ли ме снимал?

— Имаше три твои снимки. Правени са вечер, ти си била с шапка, тъмни очила и шал, така че лицето ти не се вижда на нито една от тях. Но безспорно си ти. Ако беше отишла там още веднъж, нещата можеха да се сгъстят.

— Значи правилно постъпих, че оставих нещата в твои ръце, нали?

— Ако в случая изобщо може да става дума за правилен избор.

— Както и да е, той вече не ми е на главата.

— Не представлява повече опасност за теб.

— Понеже успя да го склониш.

— Наложи се малко да импровизирам в хода на нещата, но в крайна сметка — да, склоних го. И се сдобих с всичките му снимки. Целта на Главчо е била да изчака появата ти, а Тенго Кавана му е служел само за стръв. Така че според мен те нямат никаква причина да се занимават с Тенго. Би трябвало да е добре.

— Много ме успокояваш.

— Тенго преподава в школа за зубрене в Йойоги. Очевидно е блестящ като преподавател, но работи само по няколко часа седмично, така че не печели кой знае колко. Все още е неженен и живее скромно в семплото си апартаментче.

Затвореше ли очи, Аомаме успяваше да чуе биенето на сърцето в ушите си. Границата между нея и света сякаш се беше размила.

— Освен че преподава в тази школа, Тенго Кавана пише и роман. Дълъг роман. Анонимното пренаписване на „Въздушната какавида“ е било само случайно странично занимание. Той си има свои амбиции в литературата, което е хубаво. В определена доза амбицията спомага растежа на човека.

— Откъде научи всичко това?

— Тъй като отсъства, наложи се да се самопоканя в апартамента му. Беше заключен, но аз това изобщо не го броя за брава. Никак не ми беше приятно да нарушавам личното му пространство, но не можеше поне някакъв повърхностен оглед да не направя. Голяма чистота поддържа за мъж, който живее сам. Дори готварската му печка блести от чистота. И хладилникът му е много чист, без никакви марули, зарязани да гният някъде назад. Гледам, че беше и гладил. Доста подходящ партньор за жена като теб, бих казал. Стига да не е гей, разбира се.

— Друго не установи ли?

— Обадих се в школата и се поинтересувах от графика му. Момичето, което вдигна телефона, каза, че баща му бил починал в неделя вечер в някаква болница в префектура Чиба. Така че му се наложило да замине за погребението му и отложил часовете си в понеделник. Нямала обаче представа къде и кога по-точно щяло да се състои погребението. Следващите му часове са в четвъртък, така че би трябвало дотогава да се върне.

Аомаме помнеше, че бащата на Тенго беше инкасатор в Ен Ейч Кей. И че Тенго обикаляше с него в неделите да събират абонаментните такси. Няколко пъти се беше засичала с Тенго по улиците на Ичикава. Но не можеше да си представи добре лицето на баща му. Помнеше го само като дребен, слаб мъж в инкасаторска униформа. Който изобщо не приличаше на Тенго.

— След като Главчо вече не е там, може ли да отида да видя Тенго?

— Не бих ти препоръчал — сряза я Тамару. — Успях да склоня Главчо, но след това ми се наложи да се свържа със Сакигаке да довършат нещата. Поради наличието на един определен артикул, който не бива да попада в ръцете на властите. Понеже, ако го напипат, ще разнищят всички обитатели на блока и евентуално ще намесят и твоя приятел. А нямаше как да разчистя сам всичко. Ако случайно полицията ме спреше, докато мъкна този артикул със себе си посред нощ, и ме разпиташе, съмнявам се, че щях да измисля убедителни оправдания. Докато Сакигаке имат и кадрите, и ресурсите, че и опит с такива неща. Не забравяй, че успяха да измъкнат подобен артикул от хотел „Окура“. Нали ми следиш мисълта?

Аомаме си преведе наум терминологията на Тамару на по-разбираем език.

— Да разбирам ли, че склоняването по някое време е леко загрубяло?

Тамару изстена тихо:

— Хич не ми беше приятно, но оня знаеше прекалено много.

— Сакигаке наясно ли са какво е правел в апартамента.

— Той поначало е работел за тях, но на този конкретен фронт е действал самостоятелно. И още не беше докладвал по въпроса на висшестоящите. За наш късмет.

— Но, предполагам, вече са надушили, че е попаднал на някаква следа.

— Правилно. Така че ще е най-добре да не се мяркаш там за известно време. Няма начин името и адресът на Тенго Кавана да не са в списъка на интересуващите ги лица. Съмнявам се, че подозират за връзката между теб и Тенго. Но захванат ли се да проучат какво точно е търсел Главчо в тоя апартамент, името на Тенго неминуемо ще изплува на повърхността. Въпрос на време е само.

— Но ако имаме късмет, може да мине дълго време, докато го установят. Възможно е да не направят непосредствена връзка между смъртта на Главчо и Тенго.

— Ако имаме късмет — каза Тамару. — Ако не положат усилията, на които според мен са способни. Аз лично обаче никога не разчитам на късмета си. И затова толкова години съм оцелявал.

— Значи, не ми разрешаваш да се приближавам до този блок.

— Точно така — потвърди Тамару. — Веднъж ни се размина на косъм, така че сме длъжни да действаме с повишено внимание.

— Как мислиш? Дали Главчо е установил къде се крия?

— Ако го беше установил, сега щеше да си някъде, където не бих могъл да те стигна.

— Но е бил съвсем наблизо.

— Вярно. Обаче изобщо не е знаел, че и ти го следиш. Не го е очаквал. И това беше фаталната му грешка. Нали ти казах веднъж? Че границата между живота и смъртта е изключително тънка?

Помежду им настъпи няколкосекундна тишина. Онази тежка тишина, причинена от нечия смърт.

— Главчо може и да го няма вече, но култът все още ме преследва.

— Не съм съвсем убеден — рече Тамару. — В началото са искали да те хванат, за да разберат коя организация стои зад смъртта на Вожда им. Дават си сметка, че няма начин да си го направила на своя глава. Очевидно си имала нужда от поддръжка. Ако те бяха спипали, доста безмилостно щяха да те разпитват.

— И точно затова имах нужда от пистолет — каза Аомаме.

— Главчо е бил наясно с това, че култът възнамерява да те разпита и да те накаже. Но по една или друга причина ситуацията се е променила драстично. След излизането на Главчо от сцената разговарях с един от членовете на сектата. Той заяви, че култът няма никакви намерения да ти навреди. И ме помоли да ти предам следното съобщение. Може и да е клопка, но на мен ми прозвуча достоверно. Според този човек Вожда всъщност се е надявал да умре. Че било нещо като самоунищожение, така че нямало нужда да си отмъщават на теб.

— Прав е — отвърна сухо Аомаме. — Вожда знаеше от самото начало, че съм дошла да го убия. И в действителност настояваше да го убия.

— Охраната му не се е усетила, но на Вожда му е било ясно.

— Правилно. Не знам защо, но на него всичко му беше известно предварително. И ме очакваше.

Тамару млъкна за миг, преди да попита:

— И какво стана?

— Сключихме сделка.

— За пръв път го чувам — вцепени се Тамару.

— Нямах възможност да ти го спомена.

— И каква беше тази сделка?

— Масажирах мускулите му в продължение на цял час, през което време той не млъкна. Знаеше за Тенго. И по някакъв начин знаеше за връзката между мен и Тенго. Каза ми и че разчита на мен да го убия. Искал да се отърве колкото се можело по-скоро от ужасните физически болки. Ако съм му даряла смъртта, рече, щял да пощади живота на Тенго заради мен. Така че се реших и му отнех живота. И да не го бях сторила, той вече бе с единия крак в гроба, макар че, като взех предвид какви ги е вършил, на мен буквално ми се прищя да го оставя да агонизира.

— И на мадам не си споменала за тази ваша сделка.

— Отидох там, за да убия Вожда, и изпълних задачата си — заяви Аомаме. — Въпросът с Тенго си е лично моя работа.

— Добре — рече Тамару, почти примирил се. — Ти наистина си изпълнила задачата си, това ти признавам. Както и това, че Тенго си е лично твоя работа. Но по някое време — или преди, или след това — ти си забременяла. Това вече не може да бъде лесно пренебрегнато.

— Нито преди, нито след това. Забременяла съм тъкмо през въпросната нощ, нощта със страхотната буря и с ужасните светкавици над града. Именно през нощта, през която се справих с Вожда. И както вече ти съобщих, без никакъв секс.

— Като имам предвид за какво става дума — въздъхна Тамару, — трябва или да ти повярвам, или да не ти вярвам. Или едното, или другото. Винаги съм ти имал доверие и много ми се ще да ти повярвам, но не мога да проумея логиката. Не забравяй все пак, че съм способен да следвам единствено дедуктивната логика.

Аомаме мълчеше.

— Съществува ли причинно-следствена връзка между убийството на Вожда и загадъчната ти бременност?

— Не знам всъщност.

— Възможно ли е плодът в теб да е дете на Вожда? Да е прибягнал до някакъв метод — не ме питай какъв, нямам представа, — по който да те оплоди? Ако това е така, мога да разбера за какво си им нужна. На тях им трябва наследник на Вожда.

Аомаме стисна слушалката и поклати глава:

— Изключено е. Бебето е от Тенго. Знам го със сигурност.

— И по този въпрос или трябва да ти повярвам, или не.

— Нищо повече не мога да ти обясня.

Тамару отново въздъхна:

— Добре. Сега-засега ще приема това, което казваш: че бебето е твое и на Тенго. И че за теб това е неоспорим факт. И въпреки всичко не намирам никакъв здрав разум. Първо са искали да те заловят и да те накажат жестоко, но на определен етап се е случило нещо. Или са установили нещо. Поради което вече си им нужна. И сега заявяват, че гарантират твоята безопасност и имат предложение за теб. Което желаят да обсъдят непосредствено. Кое събитие би могло да обясни този внезапен обратен завой?

— На тях не им трябвам аз, а онова, което нося в утробата си. Точно това им е станало ясно по някое време.

— Хо-хо! — обади се отнякъде едно от човечетата.

— Почвам да изпускам нишката — изпъшка тихо Тамару някъде от гърлото си. — Но пак не виждам логическата връзка.

Ами че то кое е било логично, откакто се появиха двете луни?, рече си Аомаме. Оттам нататък всичко се оказа лишено от логика. Но не го изказа на глас.

— Хо-хо! — припяха му останалите шест човечета.

— На тях им е нужно да чуват гласа — каза Тамару. — Онзи, с който говорих по телефона, беше съвсем категоричен по този въпрос. Изгубването на гласа би означавало евентуално край на сектата им. Какво точно означава „да чуват гласа“, нямам представа. Но така се изрази оня. Значи ли това, че детето в теб е онова, което чува гласа?

Аомаме положи нежно длан върху корема си. Мадза и доота, каза си наум. Това поне луните не могат да го чуят.

— Не съм… съвсем сигурна — взе да подбира внимателно думите си Аомаме. — Но и не мога да си представя друга причина, поради която да имат нужда от мен.

— От къде на къде тъкмо това дете ще притежава такава специална сила?

— Не знам. — Да не би пък Вожда да ми е поверил наследника си в замяна на своя живот?, мина й през ум. И за тази цел да е отворил временно през бурната нощ линиите, където световете се пресичат, като по този начин ни е слял двамата с Тенго в едно?

— Но независимо от това кой е бащата на детето и какви способности може евентуално да притежава то след раждането си, ти нямаш никакви намерения да преговаряш с култа, нали така? — продължи Тамару. — И изобщо не те интересува каква замяна могат да ти предложат. Дори ако по този начин разрешат всичките загадки, които те вълнуват.

— Никога — зарече се Аомаме.

— Въпреки намеренията ти те могат насила да ти отнемат онова, което им трябва. С всички необходими средства. Да не говорим, че и ти имаш слабо място: Тенго Кавана. Може и да е единствено, но пък е голямо. И щом установят това, ще те атакуват точно там.

Тамару беше прав. Тенго беше и смисълът на нейното съществуване, и ахилесовата й пета.

— Прекалено опасно става да се задържаш там — продължи Тамару. — Задължително трябва да те преместим на по-безопасно място, преди да са установили връзката между теб и Тенго.

— На този свят вече няма безопасни места — възрази Аомаме.

Тамару се зае да обмисли мнението й.

— Кажи ми какво мислиш ти по въпроса — промълви.

— Първо, трябва да се срещна с Тенго. И докато това не стане, не мога да се махна оттук. Колкото и опасно да е това за мен.

— И какво ще направиш, като го видиш?

— Знам какво трябва да направя.

Тамару млъкна за миг.

— И си напълно наясно с това, така ли?

— Не знам дали ще се получи така, както съм го замислила, но знам какво следва да направя. В това отношение съм напълно наясно със себе си.

— Но не възнамеряваш да го споделиш с мен.

— Съжалявам, но не мога. Не само с теб. С когото и да било. Достатъчно е само на един човек да го спомена, и в същия миг целият свят ще разбере.

Луните слушаха внимателно. Слушаха я внимателно и човечетата. И стаята, в която се намираше. Затова не биваше да го допусне да излезе от сърцето й, дори и само на сантиметър. Длъжна бе да бетонира сърцето си зад дебела стена, та нищо да не се измъкне оттам.

На отсрещната страна Тамару потракваше с върха на химикалката върху бюрото. Сухият ритмичен звук стигаше до ушите й. Самотен звук, без никакъв резонанс.

— Добре. В такъв случай дай да се свържем с Тенго Кавана. След като мадам одобри, естествено. На мен ми е поставена задачата да те прехвърля при първа възможност на ново място. Но ти казваш, че това не може да стане, докато не видиш Тенго. Като гледам, хич няма да ми е лесно да я убедя в логиката ти. Надявам се, че ме разбираш.

— Много е трудно да се обясни логично нелогичното.

— Абсолютно си права. Все едно да разчиташ да намериш истинска перла в мида, сервирана ти в някой от баровете в Ропонги. Но ще положа всички усилия.

— Благодаря ти — каза Аомаме.

— Макар че, откъдето и да го погледна, не виждам никаква логика в онова, за което ти настояваш. Но колкото повече разговаряме, толкова по-силно почвам да си мисля, че бих могъл евентуално да го възприема. И не мога да си обясня защо.

Аомаме продължаваше да мълчи.

— Мадам също ти вярва. Има ти пълно доверие. Така че, щом толкова настояваш, не виждам защо да не ти позволи да се срещнеш с Тенго. Очевидно между теб и Тенго съществува някаква непоклатима връзка.

— По-силна от всичко друго на света — каза Аомаме. И си го повтори наум: По-силна от всичко друго на света.

— Дори да те предупредя, че е изключително опасно, и откажа да се свържа с Тенго, ти пак ще отидеш до апартамента му, нали?

— Няма друг начин.

— И никой не може да те спре.

— Няма и смисъл да се опитваш.

Тамару замълча за миг:

— Добре, какво искаш да предам на Тенго?

— Да дойде на пързалката по тъмно. Няма значение в колко часа, стига да е тъмно. Ще го чакам. Ако му кажеш, че това са думи на Аомаме, той ще разбере.

— Окей. Ще му кажа. Ела на пързалката по тъмно.

— И ако има нещо, което държи на всяка цена да вземе със себе си, да го донесе. Но така, че при необходимост и двете му ръце да са свободни.

— И къде ще замъкнете този багаж?

— Надалече — каза Аомаме.

— Колко далеч?

— Нямам представа.

— Добре. При условие че мадам даде съгласието си, ще предам думите ти на Тенго. И ще направя всичко възможно да осигуря безопасността ви. Но не забравяй, че опасността е все още налице. Имаме си работа с отчаяни хора. Трябва да се пазиш.

— Разбирам — изрече тихо Аомаме. Дланта й си почиваше кротко върху корема. Не само себе си, каза си наум.

* * *

След като остави слушалката, рухна на дивана. Затвори очи и се замисли за Тенго. За нищо друго не бе способна да мисли. Нещо я стягаше болезнено в гърдите, но болката беше от приятните. Такава болка с удоволствие би изтърпяла. Тенго е наблизо, почти може да го пипне. На по-малко от десет минути път пеша. Самата мисъл бе достатъчна да сгрее душата й. Тенго е ерген и преподава математика в школа за зубрене. Живее в спретнато, скромно апартаментче. Готви, глади и пише дълъг роман. Аомаме завидя на Тамару. Де да можеше и тя така да влезе в Тенговия апартамент в негово отсъствие! В Тенговия апартамент без Тенго. Да може да пипне всяка вещ в безлюдната тишина. Да провери дали са му подострени моливите, да подържи чашата му за кафе, да поеме дъха на дрехите му. Да направи тази първа стъпка, преди действително да застане лице в лице срещу него. Без тези предварителни знания не можеше да си представи какво ще му каже, ако се срещнеха внезапно на четири очи. От мисълта й стана тежко да диша и мозъкът й се изпразни. Толкова много неща имаха да си кажат. Но в крайна сметка може би не трябваше нищо да си казват. Онова, което й се щеше да му каже, щеше да загуби смисъла си в мига, в който думите излезеха от устата й.

Не й оставаше нищо друго, освен да чака. Спокойно, с широко отворени очи. Приготви си багажа, та да може да хукне навън в мига, в който видеше Тенго. Натъпка голяма черна чанта за през рамо с всичко, което можеше да й потрябва, та да не й се налага да се връща тук. А то не беше чак толкова много. Малко пари в брой, няколко ката дрехи и „Хеклер & Кох“-а, напълно зареден. Това горе-долу беше всичко. И остави чантата така, че да й е подръка. Извади от гардероба костюмчето „Джунко Шимада“, убеди се, че не се е намачкало, и го окачи на стената във всекидневната. Извади и бялата блузка, която носеше с костюмчето, чорапи и обувките с висок ток „Шарл Журдан“. И бежовото манто. Същият тоалет, който носеше, когато слезе по аварийната стълба на градската високоскоростна магистрала номер 3. Мантото беше малко възтъничко за декемврийската нощ, но нямаше друг избор.

И след като всичко това бе готово, седна на балконския стол и впери поглед през процепа над пластмасовите плоскости към пързалката в парка. Тенговият баща е починал в неделя вечерта. Между часа на смъртта и кремацията задължително трябваше да минат двадесет и четири часа. Убедена бе, че това се изисква по закон. Така че кремирането би трябвало да се състои най-рано във вторник. А вторник е днес. Което ще рече, че Тенго ще се върне в Токио оттам, където е заминал, най-рано днес вечерта. Чак тогава би могъл Тамару да му предаде посланието й. Което ще рече, че Тенго едва след това ще се появи в парка. Пък и навън бе още светло.

Докато е умирал, Вожда е заложил малкото в утробата ми, размишляваше Аомаме. Това е работната ми хипотеза. Или, по-точно казано, това ми говори моята интуиция. Означава ли това, че с оставената зад себе си воля той ме манипулира? Че ме води към предварително определена от него крайна точка?

И направи гримаса. Нищо не мога да реша. Тамару стигна до извода, че в резултат на замисъла на Вожда съм бременна с онова, което чува гласа. Вероятно в ролята на въздушна какавида. Но защо точно аз? И защо тъкмо Тенго е моят партньор? Ето още едно нещо, което не можеше да си обясни.

Но така или иначе, нещата около мен се движат напред, мислеше си тя, независимо че не проумявам взаимните им връзки. Нито мога да разпозная движещите ги принципи, нито да определя накъде отиват. Просто се оказвам омотана във всичко това. Или поне бях омотана досега, каза си.

Устните й се разкривиха и гримасата й стана още по-силна.

Отсега нататък нещата ще са други. Вече ничия воля няма да ме контролира. Отсега нататък ще се ръководя от един-единствен принцип: личната ми воля. И ще пазя малкото с цената на всичко. Става дума за моя собствен живот и за живота на моето дете. Възможно е някой друг да го е програмирал за свои си цели, но аз ни най-малко не се съмнявам, че то е мое дете и Тенгово. Така че в никакъв случай няма никому да го дам. Никога. Оттук нататък аз командвам. Аз ще решавам кое е добро и кое е лошо и накъде вървим. И не е зле всички да го запомнят.

* * *

Телефонът иззвъня в два следобед на другия ден, сряда.

— Предадох му съобщението ти — каза Тамару, както винаги, без предисловия. — Сега е в апартамента си. Говорих с него по телефона тази сутрин. Ще те срещне на пързалката довечера точно в седем.

— Той сети ли се коя съм?

— Много добре те помни. Имам чувството, че и той отдавна те търси.

Пак се сбъднаха думите на Вожда. И Тенго ме търси мен. Стига ми това да знам. Сърцето на Аомаме се изпълни с неописуема радост. Никакви други думи нямаха смисъл за нея на този свят.

— И както заръча, ще носи със себе си нещо важно. Подозирам, че това ще включва и романа, който пише.

— Убедена съм — каза Аомаме.

— Проверих какво е положението около скромния му блок. Струва ми се, че е чисто. Не се навъртат никакви подозрителни типове. И апартаментът на Главчо е празен. Всичко е тихо, но не прекалено тихо. Онези са се погрижили за артикула още същата нощ и са изчезнали. Вероятно са решили, че не е полезно да се мотаят наоколо. Много щателно проверих всичко и смятам, че нищо не съм пропуснал.

— Добре.

— В случая обаче ключовата дума е вероятно. Поне засега. Ситуацията може всеки миг да се промени. И очевидно и самият аз не съм безгрешен. Може да съм пропуснал нещо важно. Както и съществува възможността онези типове да са поне една крачка пред мен.

— От което следва, че всичко се свежда до необходимостта аз сама да се пазя.

— Както ти казах.

— Благодаря ти за всичко. Много съм ти задължена.

— Нямам представа какво възнамеряваш да правиш по-нататък. Но ако заминеш някъде много надалече, ще ми е мъчничко за теб. Ти си особена личност, а такива много рядко съм срещал през живота си.

Аомаме се усмихна на телефона.

— Горе-долу отговаря на впечатлението, което желаех да оставя у теб.

— Мадам се нуждае от теб. Не заради работата ти, а на лично ниво, като спътница. И съм убеден, че и на нея й е мъчно, че се налага тъкмо по този начин да се сбогувате. Не е в състояние да разговаря по телефона в момента. Надявам се, че разбираш.

— Разбирам — отвърна Аомаме. — И аз не бих издържала точно сега да разговарям с нея.

— Каза, че заминаваш някъде надалече. За колко далече става дума?

— Имам предвид разстояние, което не се поддава на измерване.

— Като разстоянието, което дели едно сърце от друго.

Аомаме затвори очи и пое дълбоко дъх. Бе на границата да се разреве, но успя да се овладее.

— Моля се всичко да мине добре — промълви Тамару.

— Съжалявам, но ми се налага да задържа „Хеклер & Кох“-а.

— Няма проблем. Приеми го като подарък от мен за теб. Ако почне да ти пречи, просто го хвърли в Токийския залив. Така светът ще направи още една малка крачка към разоръжаването.

— При все че съществува и вероятността нито веднъж да не гръмна с пистолета. Противно на Чеховия принцип.

— И това ще е хубаво. Нищо по-добро от това да не го ползваш. Наближаваме края на двадесети век. Нещата вече не са такива, каквито са били по Чехово време. Вече няма карети с коне, нито жени с корсети. Светът успя някак си да преживее и нацизма, и атомната бомба, и съвременната музика. Променил се е дори начинът, по който се съчиняват романите. Така че няма нужда да се притесняваш. Аз обаче имам един въпрос. С Тенго смятате да се срещнете на пързалката в седем.

— Ако всичко върви нормално — каза Аомаме.

— Ако наистина се срещнете, какво смятате да правите там?

— Ще гледаме луната.

— Изключително романтично — каза Тамару. С умиление.