Саймън Бекет
Убийства в Манхам (10)

10

Музиката се носеше през затъмнената стая, неверните тонове танцуваха покрай предметите, които висяха от ниския таван. Малката тъмна капка се движеше съвсем извън ритъма, следваше извитата линия и набираше инерция, докато накрая земното притегляне надделя и тя капна. Образува идеална сфера, докато летеше надолу, и когато тупна в земята, перфектната й форма изчезна завинаги.

Лин безмълвно наблюдаваше как кръвта се стичаше по ръката й, капеше от пръстите и се пръскаше на пода. Малката локва, която се бе образувала, непрекъснато се уголемяваше и вече бе започнала да се сгъстява и съсирва по краищата. Болката от прореза на ръката се сливаше с болките от всички останали порязани места. Кръвта от раните цапаше кожата й и оформяше абстрактна картина на жестокостта.

Тя се заклати нестабилно на краката си, докато фалшивата музика се проточи и замря. Беше благодарна, че най-после спря, облегна се на грубите камъни на стената и отново усети как въжето, вързано около глезена й, се впи в плътта й. Пръстите й бяха изранени от многобройните опити да го развърже, докато лежеше в тъмнината. Както и преди възелът оставаше здраво стегнат.

Първоначално отказваше да повярва в случващото се, чувстваше се предадена. По-късно започна да се примирява със съдбата си. Съзнаваше, че няма милост за нея в тази тъмна стая. Никой нямаше да я пожали. Въпреки това трябваше да пробва. Опита се да извърне поглед от ярката светлина, насочена към нея, и да се взре в сенките, където похитителят й седеше и я наблюдаваше.

— Моля… — гърлото й бе сухо, а гласът толкова дрезгав, че едва го разпозна. — Моля ви, защо правите това?

Тишина, нарушена само от дишането му. Във въздуха се усещаше мирисът на тютюн. Нещо прошумоля, някой се движеше.

И музиката започна отново.