Агата Кристи
Загадката на испанската ракла (2)

II.

Строго погледнато, загадката на испанската ракла не влизаше в работата на Поаро. В момента бе ангажиран с много деликатна мисия за една от големите нефтени компании и разследваше дали неин висш служител не е замесен в съмнителни сделки. Всичко бе много тайно, важно и безспорно доходно. Случаят беше заплетен и изцяло бе погълнал вниманието на Поаро, а освен това имаше огромното преимущество, че не изискваше почти никаква физическа активност. Бе сложен и безкръвен. Престъпление от най-висша класа.

Загадката на испанската ракла бе драматична и емоционална. Както неведнъж бе споменавал пред Хейстингс, тези две неща често се надценяват, но пък бяха стихията на Хейстингс. В подобни ситуации Поаро бе проявявал голяма строгост към приятеля си. А ето, че сега се държеше почти като него, завладян от мисли за красиви жени, убийства от любов, ревност, омраза и всички останали романтични причини за убийство. Искаше да научи всичко за този случай. Копнееше да разбере що за човек е майор Рич, какъв е прислужникът му Бърджес, каква е Маргарет Клейтън (струваше му се, че вече знае), какъв е бил убитият Арнолд Клейтън (в случай на убийство характерът на жертвата винаги има особено значение) и дори какъв е верният приятел капитан Макларън и новите им познати семейство Спенс.

Но не виждаше как ще удовлетвори любопитството си.

По-късно същия ден отново се сети за случая.

Защо го заинтригува толкова много тази история? След кратко размишление той реши, че случилото се — според известните факти — е всъщност невъзможно. Да, случаят бе като Евклидова главоблъсканица.

Лесно можеше да се допусне, че двамата мъже са се скарали. Причината вероятно беше жена. Единият мъж убива другия в изблик на ярост. Да, случва се, но щеше да изглежда по-приемливо, ако съпругът бе убил любовника. И все пак любовникът убива съпруга, като го намушква с кама. Изборът на оръжието е странен. Може би майката на майор Рич е била италианка? Някъде трябваше да има нещо, което да обясни защо за оръжие на убийството е била избрана кама. Както и да е, човек трябва да приеме, че е извършено с кама (в някои вестници я наричаха „стилет“). Била е под ръка и е използвана. Тялото е било скрито в раклата. Проява на здрав разум. Убийството не е било предумишлено и след като прислужникът е щял да се върне всеки момент, а и гостите са щели да пристигнат, това е било единственото възможно решение.

Вечерята преминава, гостите се разотиват, прислужникът отдавна си е тръгнал… и майор Рич си ляга!

За да се разбере как е станало това, трябва да се види майор Рич и да се открие що за човек е онзи, който постъпва по такъв начин.

Възможно ли е да е бил обхванат от ужас от извършеното и след напрежението през вечерта, когато се е опитвал да се държи както обикновено, да е взел някакво приспивателно или успокоително, от което да е заспал дълбоко, така че се е събудил по-късно от обичайния си час? Възможно е. Или пък е случай, достоен за психиатрите, в който престъпникът е обзет от подсъзнателно чувство за вина и иска престъплението му да бъде разкрито? За да намери отговорите на тези въпроси, човек трябваше да види майор Рич. Всичко се свеждаше до…

Телефонът иззвъня. Поаро го остави да позвъни известно време, докато осъзнае, че след като му бе донесла писмата за подпис, госпожица Лемън сигурно си бе тръгнала, а Джордж вероятно беше излязъл.

Вдигна телефона.

— Мосю Поаро?

— На телефона.

— О, чудесно! — Той леко примигна, когато чу енергичния, но чаровен женски глас. — Обажда се Аби Чатъртън.

— А, лейди Чатъртън! С какво мога да ви бъда полезен?

— Елате колкото може по-бързо на един просто великолепен коктейл у дома. Не само за него обаче, а за нещо съвсем различно. Имам нужда от вас. Изключително важно е! Моля ви, моля ви, моля ви! Не ме разочаровайте! Не ми казвайте, че сте зает!

На Поаро и през ум не му мина да каже подобно нещо. Лорд Чатъртън, освен че беше пер на Англия и от време на време държеше дълга и скучна реч в Камарата на лордовете, не блестеше с нищо особено. Но съпругата му беше едно от най-искрящите бижута на онова, което Поаро наричаше le haut monde^[1]. Всичко, което казваше или правеше, беше сензация. Беше умна, красива, оригинална и толкова енергична, че бе в състояние да изстреля ракета до Луната.

— Имам нужда от вас — повтори тя. — Засучете си великолепните мустаци и елате.

Не стана толкова бързо. Първо Поаро трябваше старателно да подготви тоалета си. Засука мустаците си и най-сетне тръгна.

Вратата на дома на лейди Чатъртън на Черитън Стрийт беше леко открехната и отвътре се чуваха звуци като от клетките на животните в зоопарк. Лейди Чатъртън бе в центъра на една групичка от двама посланици, един международен играч на ръгби и един нашумял американски евангелист. Когато съзря Поаро, с невероятна ловкост се измъкна от събеседниците си и застана пред него.

— Мосю Поаро, колко се радвам да ви видя! Не, не пийте от това ужасно мартини! За вас имам нещо специално. Сироп, какъвто пият шейховете на Мароко. Горе в стаята ми е. — Тя тръгна нагоре по стълбите, а Поаро я последва. Домакинята спря за малко и през рамо промърмори: — Не споменах нищо пред тези хора, защото е абсолютно необходимо никой да не разбере, че тук става нещо. Обещала съм огромна премия на слугите, за да мълчат. Все пак не искам къщата ми да бъде обсадена от репортери. Бедната жена! И без това достатъчно преживя.

Лейди Чатъртън подмина първата площадка и продължи нагоре към втория етаж.

Еркюл Поаро я следваше задъхан и объркан.

Тя спря, погледна надолу през перилата и отвори една врата.

— Ето го, Маргарет! — възкликна. — Намерих го! Ето го!

Тя победоносно отстъпи встрани, за да даде възможност на детектива да влезе. Сетне ги представи:

— Това е Маргарет Клейтън. Тя ми е много, много добра приятелка. Нали ще й помогнете? Маргарет, това е блестящият Еркюл Поаро. Ще направи всичко, което искаш. Нали, скъпи мосю Поаро?

И без да дочака съгласието му, което очевидно смяташе за сигурно (неслучайно цял живот лейди Чатъртън се държеше като глезена красавица), тя изхвърча от стаята и хукна надолу по стълбите. След миг прозвуча нетактичният й вик:

— Трябва да се върна при всички тези ужасни хора…

Жената, която седеше на един стол до прозореца, стана и се приближи до Поаро. Дори и да не му я бяха представили, той щеше да я познае — високото, много високото чело, тъмната коса, която като криле обгръщаше лицето й, раздалечените сиви очи. Носеше плътно прилепнала черна рокля с висока яка, която подчертаваше красотата на тялото и лицето й с бледия цвят на магнолия. Беше необикновено лице, не просто красиво, а като едно от онези странни и симетрични лица, които човек може да види в картините на италианските примитивисти. В нея имаше някаква средновековна красота и излъчваше странна невинност, която според детектива можеше да бъде много по-опустошителна от сладострастната предизвикателност. Заговори му с детска прямота:

— Аби каза, че ще ми помогнете…

Беше сериозна и в погледа й се четеше въпрос. Той помълча, изучавайки я внимателно. Нямаше нищо невъзпитано в поведението му. Беше по-скоро като професионалния интерес, който лекарите проявяват към нов пациент.

— Сигурна ли сте, мадам, че мога да ви помогна? — попита най-сетне.

По бузите й изби руменина.

— Не разбирам какво имате предвид?

— Какво искате да направя?

— О! — изненада се тя. — Мислех… че знаете коя съм.

— Зная коя сте. Съпругът ви бе убит, намушкан, а майор Рич е арестуван с обвинение за убийството му.

Руменината по бузите й се сгъсти.

— Майор Рич не е убил съпруга ми.

Последва светкавичният въпрос на Поаро:

— Защо не?

— Аз… моля? — заекна слисано тя.

— Объркахте се, защото не ви зададох въпроса, който всеки би задал — полицията, адвокатите… „Защо е трябвало майор Рич да убие Арнолд Клейтън?“ Аз ви питам точно обратното. Защо сте сигурна, мадам, че майор Рич не го е убил?

— Защото… — замълча тя за момент — … защото познавам много добре майор Рич.

— Познавате майор Рич много добре — повтори след нея Поаро. Помълча малко, сетне остро попита:

— Колко добре?

Не можа да прецени дали тя разбра какво точно имаше предвид. Помисли си, че жената пред него е или напълно искрена, или много коварна. Сигурно много хора са си задавали същия въпрос…

— Колко добре? — повтори тя и го изгледа с недоверие. — От пет, не, от шест години.

— Нямах точно това предвид… Сигурно разбирате, мадам, че се налага да ви задам неизбежните въпроси. Може би ще ми кажете истината, но може и да ме излъжете. Понякога на жените им е нужно да лъжат. Те трябва да се защитават и лъжата им служи като оръжие. Но има трима души, пред които една жена трябва да говори истината. Пред изповедника, пред фризьора и пред частния детектив… ако му вярва. Вярвате ли ми, мадам?

Маргарет Клейтън си пое дълбоко дъх и каза:

— Да, вярвам ви. — Сетне додаде: — Налага се.

— Много добре. Какво искате от мен? Да открия кой е убил съпруга ви?

— Предполагам, че да.

— Но не е толкова важно, така ли? Тогава искате от мен да отстраня подозрението от майор Рич?

Тя бързо закима с благодарност.

— Това… само това ли?

Едва го изрекъл, Поаро осъзна, че въпросът му е бил излишен. Маргарет Клейтън бе от хората, които могат да се съсредоточат само върху едно нещо.

— А сега — неизбежното. Двамата с майора сте любовници, нали?

— Ако имате предвид, че сме в любовна връзка, грешите. Не сме.

— Но той е влюбен във вас, така ли?

— Да.

— А вие влюбена ли сте в него?

— Така мисля.

— Но не сте напълно сигурна?

— Сега вече съм.

— Значи не сте обичали съпруга си?

— Не.

— Отговаряте ми удивително простичко. Повечето жени биха се опитали надълго и нашироко да ми обяснят какви точно са чувствата им. Откога сте женени?

— От единайсет години.

— Разкажете ми за съпруга си. Какъв човек беше той?

— Трудно ми е — намръщи се тя. — Всъщност не зная що за човек бе Арнолд. Беше тих и много сдържан. Не можеше да се разбере какво мисли. Но беше много умен. Всички казваха, че бил блестящ… в работата си, искам да кажа… Той не… не зная как да се изразя… той никога не се разкриваше…

— Обичаше ли ви?

— О, да. Сигурно. Иначе не би го интересувало… — Тя рязко замлъкна.

— За другите мъже ли? Това ли искахте да кажете? Бил е ревнив?

— Сигурно — промърмори жената и продължи, сякаш усетила, че се налага да обясни. — Понякога по цели дни не отронваше и дума…

Поаро кимна замислено.

— Насилието… познавате ли го? За пръв път ли се сблъсквате с насилие?

— Насилие? — намръщи се тя, сетне се изчерви. — Да не би да имате предвид… бедното момче, което се застреля?

— Да. Това имам предвид.

— Нямах никаква представа за чувствата му… Беше ми жал за него… изглеждаше толкова срамежлив, толкова самотен. Сигурно е бил много изнервен. Имаше и двама италианци… дуелираха се… Толкова е глупаво! Така или иначе никой не пострада, слава Богу… Честно казано, нито един от двамата не значеше нещо за мен. Дори не съм им показвала някакво отношение.

— Не сте. Но вие просто сте били там! Така се случва в живота! Виждал съм го и преди. Мъжете още повече полудяват, когато жената не се интересува от тях. Но за майор Рич ви е грижа. Така че да направим това, което трябва… — Поаро замълча.

Жената седеше срещу него и го наблюдаваше.

— Нека от личностите да се прехвърлим към наистина важните неща, тоест фактите. Зная само онова, което пише във вестниците. Според тях само двама души са имали възможността да убият съпруга ви. Само двама са могли да го направят. Майор Рич и прислужникът му.

— Зная, че Чарлс не го е убил! — твърдо заяви тя.

— В такъв случай е бил прислужникът. Съгласна ли сте?

— Разбирам какво искате да кажете… — рече колебливо жената.

— Но вие сте напълно уверена?

— Струва ми се… фантастично!

— Да, съществува възможността. Без съмнение съпругът ви е отишъл в апартамента, след като трупът му бе намерен там. Ако е вярно онова, което разказа прислужникът, то майор Рич го е убил. Но ако не е вярно? Тогава прислужникът го е убил и е скрил трупа в раклата, преди да се върне господарят му. Според него сигурно е бил най-добрият начин да се отърве от тялото. На сутринта е трябвало единствено да се направи, че „забелязва петна от кръв“ и да го „открие“. Съмнението неизбежно ще падне върху Рич.

— Но защо ще иска да убива Арнолд?

— Наистина защо? На пръв поглед няма мотив, иначе полицията щеше да го разследва. Възможно е съпругът ви да е знаел нещо дискредитиращо за прислужника и е възнамерявал да го съобщи на майор Рич. Съпругът ви споменавал ли ви е някога нещо за онзи Бърджес?

Тя поклати глава.

— Мислите ли, че би го направил? — попита детективът. — Мислите ли, че така е станало?

— Трудно е да се каже — намръщи се госпожа Клейтън. — Вероятно не. Арнолд рядко говореше за хората. Казах ви, че беше сдържан. Не беше… никога… не е бил приказлив човек.

— Държал е всичко в себе си… Да, а сега ми кажете какво е мнението ви за Бърджес?

— Не е от хората, които човек забелязва. Доста добър прислужник. Подходящ, но му липсваше финес.

— На каква възраст е?

— Около трийсет и седем или и осем, струва ми се. По време на войната е бил в армията, но не служил като войник.

— От колко време е при майор Рич?

— Не много отдавна. Мисля, че от около година и половина.

— Да сте забелязали нещо странно в поведението му към съпруга ви?

— Не сме посещавали майора много често. Не, нищо не съм забелязала.

— Разкажете ми за онази вечер. За колко часа бяхте поканени?

— За осем и петнайсет. Вечерята започна в осем и половина.

— Що за вечери бяха тези при майор Рич?

— Ами имаше аперитиви, студен бюфет, както обикновено беше много богат. Гъши дроб и препечени филийки, пушена сьомга, понякога имаше топло блюдо с ориз. Чарлс го приготвяше по специална рецепта от Близкия изток, но го сервираше най-често през зимата. Слушахме музика. Чарлс има много хубав стереограмофон. Съпругът ми и Джок Макларън обичаха да слушат класическа музика, а ние останалите предпочитахме забавната. Семейство Спенс са чудесни танцьори. Бяха просто спокойни неофициални вечери. Чарлс е превъзходен домакин.

— А онази вечер? Като другите ли беше? Нищо необичайно ли не забелязахте? Нещо, което да не си е на мястото?

— Да не си е на мястото ли? — замисли се за миг тя. — Сега като го казахте, ми мина нещо през ума, но не… изчезна. Имаше нещо… — Отново поклати глава. — Не. Отговорът на въпроса ви е, че през онази вечер нямаше нищо необичайно. Забавлявахме се. Всички изглеждахме спокойни и щастливи. — Жената потрепери и продължи: — И като си помисля, че през цялото време…

— Не мислете — махна с ръка Поаро. — Какво знаете за работата, по която съпругът ви е трябвало да замине за Шотландия?

— Не много. Имаше някакъв спор относно продажбата на парче земя, което принадлежеше на съпруга ми. Продажбата бе придвижена, но изведнъж се появи неочаквана пречка.

— Какво точно ви каза съпругът ви?

— Влезе при мен с телеграма в ръка. Доколкото си спомням, каза следното: „Много неприятно. Трябва да хвана нощния влак за Единбург и утре рано сутринта да се видя с Джонсън… Човек си мисли, че всичко върви гладко, а се оказва обратното.“ После продължи: „Да се обадя ли на Джок и да го помоля да мине да те вземе?“ Аз му отвърнах: „Глупости, ще взема такси.“ Сетне ме посъветва да помоля Джок или семейство Спенс да ме изпратят до вкъщи. Попитах дали трябва да му приготвя нещо за пътуването, а той ми отвърна, че е сложил някои неща в една чанта. Щял да мине през клуба, за да хапне набързо, преди да се качи на влака. И излезе… тогава го видях за последен път.

Когато изричаше тези думи, гласът й потрепери и почти заглъхна.

Поаро я наблюдаваше внимателно.

— Показа ли ви телеграмата?

— Не.

— Жалко.

— Защо?

Той не отговори на въпроса й, вместо това рязко каза:

— А сега по същество. Кои са адвокатите на майор Рич?

Тя му ги съобщи и той си записа адреса.

— Ще ми напишете ли няколко думи за препоръка пред тях? Бих искал да ми помогнат да се видя с майор Рич.

— Той… от седмица е върнат обратно в затвора.

— Естествено, такава е процедурата. Ще ми напишете ли по една бележка до капитан Макларън и до семейство Спенс? Искам да се срещна с тях и е много важно да не ми посочат веднага вратата.

Когато жената свърши с писането и стана от бюрото, Поаро рече:

— Още нещо. Ще добия собствени впечатления за капитан Макларън и семейство Спенс, но искам да зная и вашите.

— Джок е един от най-старите ни приятели. Познавам го от дете. Изглежда доста дръпнат, но всъщност е сърдечен човек. Винаги съм могла да разчитам на него. Той не е забавен и усмихнат, но има силен характер. Двамата с Арнолд често сме се осланяли на неговите преценки.

— Несъмнено и той е влюбен във вас, нали? — проблеснаха закачливо очите на детектива.

— О, да — усмихна се щастливо Маргарет. — Винаги е бил влюбен в мен. Но след толкова години е станало нещо като навик.

— А семейство Спенс?

— Забавни са и са чудесни за компания. Линда Спенс е умно момиче. На Арнолд му харесваше да разговарят. Привлекателна е.

— Приятелки ли сте?

— Ние? В известен смисъл. Не съм сигурна дали я харесвам наистина. Понякога е много злобна.

— А съпругът й?

— О, Джеръми е чудесен. Много е музикален. Разбира и от изобразително изкуство. Двамата с него често ходехме на изложби…

— Е, сега остава да се запозная с тях. — Той пое ръката й и каза: — Надявам се, мадам, няма да съжалявате, че ме помолихте да ви помогна.

— Защо трябва да съжалявам? — отвори широко очи тя.

— Човек никога не знае — отвърна двусмислено Поаро. Когато тръгна надолу по стълбите, той си промърмори: — И аз не знам… не знам.

Коктейлът бе в разгара си, но той учтиво се измъкна и излезе на улицата.

— Не — повтори си той. — Аз не зная.

Мислеше си за Маргарет Клейтън.

Детската й прямота, невинният й вид… го бяха впечатлили. Но дали бе само това? Дали не скриваха нещо друго? В средновековието е имало такива жени — жени, заради които историците все още спорят. Сети се за Мария Стюард, кралицата на Шотландия. Дали е знаела през онази нощ в Кърк О’Фийлдс за заговора? Или е била напълно невинна? Дали конспираторите нищо не са й казали? Дали е била от онези по детски наивни жени, които си казват: „Не зная“ и си вярват? Усети магията на Маргарет Клейтън. Но за нея още не знаеше какво да мисли…

Жени като нея, въпреки че самите те са невинни, могат да бъдат причина за престъпление.

Жени като нея могат да замислят и да организират престъпление, без самите да го извършат.

Никога не е тяхна ръката, която забива камата…

Колкото до Маргарет Клейтън… Не! Той не можеше да прецени.