Морийн Шенън
Къщата на духовете (4)

Сутринта, когато погледнахме през прозореца, навсякъде наоколо се стелеше гъста, непроницаема мъгла. Тя се задържа дълго и не искаше да се вдигне. Ние с Норман трябваше да отложим пътуването до Глазгоу за по-късен час.

Отиваше към обед, когато тръгнахме.

Мистър Ханток си беше в кантората. Поздрави с присъщите си неспокойни жестове и ни покани да седнем.

— Въпроси ли имате, мистър Мортън? Някакви оплаквания, мистър Мортън?

Очите му нервно примигваха. Той не можеше спокойно да те погледне в очите.

Норман нямаше намерение да се впуска в подробности.

— Вие познавахте ли собствениците на Блек Мур котидж? — попита той.

— Не преди да ме направят свой довереник, мистър Мортън. Тогава за първи път ги видях.

— Мистър Ханток, вие сигурно имате адреса им.

— Да, разбира се. В продължение на две години редовно ги осведомявах как се развиват работите с наемателите.

— Значи къщата вече е давана под наем? — бързо попита Норман.

— Да. Нае я семейство с две деца. Но те не стояха много. Построиха си собствена къща близо до Глазгоу.

— Мога ли да ви помоля да ми дадете адреса? — попита Норман.

— За това трябва да има много сериозна причина — уклончиво отвърна посредникът.

— Причината е повече от сериозна, мистър Ханток. Следващият ми въпрос: Колко ключа има за външните врати?

— Ключа? — недоумяващо повтори той въпроса. — Два, разбира се. И двата са у вас.

— Има някой, който притежава трети ключ. Жена ми и аз предполагаме, че е роднина на бившите собственици. Знаете ли нещо за рода им, за роднините и така нататък?

Търговският посредник енергично заклати глава. Биеше на очи настойчивостта, с която ни уверяваше. Подозрението ми към него се засилваше.

— Мога ли да попитам какво ви наведе на това предположение? — попита.

— Би трябвало да знаете — каза Норман. — И това не е никакво предположение, а факт. Откакто сме в Блек Мур котидж, неизвестно лице на два пъти е влизало в къщата. Един път през първата нощ и втори път на следващия ден, рано следобед.

— Но това е невъзможно! — извика посредникът.

Норман се изправи. Той също беше на мнение, че мистър Ханток крие нещо от нас.

— Благодаря много за адреса — каза Норман. Без да чака, протегна ръка и прибра листчето, на което мистър Ханток беше написал адреса.

Бързо се сбогувахме и излязохме от кантората на посредника.

Норман потърси железарски магазин. Оттам купи две секретни брави. Искаше да ги постави, щом се върнем вкъщи.

Но не стана точно така.

Над града и околностите мъглата се беше раздигнала, когато ние тръгнахме обратно. Слънцето проби и това беше още един относително топъл есенен ден.

— Този посредник крие нещо от нас — каза Норман, като излязохме от града.

— И аз имам същото чувство. Предполагам, че познава лицето, у което е третият ключ.

— Възможно е, но не може да се докаже. Ние трябва да открием дали не е познавал старите собственици още отпреди.

— Имаш предвид, преди да му поверят къщата? — попитах аз.

— Да, Грит. Доколкото си спомням, мистър Ханток каза, че тези хора заминали за Америка. Или бъркам нещо? Е, все едно. Така или иначе това е доста голямо доверие — да повериш имота си на някого, в случая къщата си. А този Ханток не е човекът, на когото аз бих оставил къщата си, ако тръгвах през океана.

— Да, така е, Норман. Но преди всичко остава въпросът как непознатият се е сдобил с ключ.

— За мен тук има само една възможност. Или ще се потвърди, или съм сгрешил.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да е някой от най-близките роднини или познати. Според мен един ден той е взел ключа. Може да е станало, когато собствениците ги е нямало, а дори и след заминаването им. Непознатата личност е снела отпечатък от ключа. Останалото е просто.

— Или от самото начало е имало по три ключа за всяка врата — подхвърлих друга възможност аз. — И мистър Ханток може да не е знаел нищо за това. Когато е приемал къщата, може да е получил само два ключа.

— Може и така да е било — съгласи се Норман. — Твоето предположение, Грит, също е логично. Но няма да ни заведе далеч. Също както и моята теория.

— Така или иначе от днес нататък тези посещения ще станат невъзможни. Никой не може да има подправен ключ за новите брави.

— Правилно, Грит. Но, от друга страна, по-трудно ще пипнем този човек. Вътре той може да направи грешка и тя да ни наведе на следа. Отсега нататък обаче той безуспешно ще се върти наоколо, без да може да проникне вътре.

— И тогава може би ще се откаже — казах, без самата аз да съм убедена. — Норман, би ли спрял при мистър Бърлинг? Искам да взема още някои продукти.

— Разбира се, на драго сърце. Вземи и плодове.

Тъкмо бяхме стигнали до малкото кръстовище, откъдето тръгваше пътят към платото. Мислено си правех сметка на покупките и изведнъж Норман рязко намали и спря.

— Какво става? — попитах зачудена, понеже не виждах никаква опасност.

И тогава видях Дженифър.

Тичаше към нас. Очите й бяха разширени от страх. Синята й пола се вееше около тънката фигура. Дишаше тежко и учестено.

Преди още да ни каже, ние знаехме какво е станало.

Норман слезе, за да помогне на Дженифър. В това време тя се приближи.

— Благодаря — каза запъхтяно, рухвайки на седалката.

Изчакахме, защото виждахме, че е останала без дъх.

— Там имаше… там имаше… някой… вътре — сащисана заекваше тя. — Има си ключ.

— Успокойте се, Дженифър. Не е нужно да говорите.

Като казах тези думи на момичето, осъзнах, че самата аз ни най-малко не съм спокойна.

Норман даде газ и ние поехме към Блек Мур котидж, към нашата къщичка, която ни бе радвала само няколко часа. А всъщност над нея отдавна е тегнело нещо грозно и трагично, което ние още не можехме да открием.

Норман караше максимално бързо. Изобщо не се сетихме, че щяхме да купуваме нещо от Бъстър Бърлинг.

 

 

Дженифър седеше отзад и тихо хлипаше. Чувствах, че не е в състояние да говори.

Дори когато влязохме вкъщи, продължаваше цяла да се тресе. Седна в гостната и чак тогава постепенно се успокои.

— Щях да тичам до Глазгоу, ако не ви бях срещнала — каза тя.

— Какво всъщност се случи? — попитах. Долавях, че Норман предпочита аз да разговарям с Дженифър.

— Не беше минало и половин час, откакто тръгнахте, и аз дочух шум откъм портичката. Сякаш дрънна метал и аз си казах, че е кола. Помислих си, че сте се върнали, защото сте забравили нещо.

Дженифър направи пауза и погледна първо към Норман, после към мен.

— Погледнах през прозореца, за да се уверя. Но естествено вас ви нямаше.

— После?

— Като не ви видях, аз не отдадох особено значение на този шум — продължи момичето. — Влязох в кухнята да разтребя и да измия съдовете. Тогава чух, че има някой пред главния вход. Когато щракна ключ във вратата, аз се сковах от страх. Заключих се в кухнята. Онзи влезе вътре. Чух го в коридора, после в гостната.

Дженифър взе да клати глава. Норман се приближи и й поднесе пакета с цигари.

— Благодаря, мистър Мортън — каза тя, — никога не съм пушила.

Вместо нея аз си взех цигара и почаках за огънче. Дръпнах дълбоко няколко пъти и прехвърлих погледа си върху Дженифър.

— Аз никого не видях. Чух само стъпките, мадам.

— Дженифър, хайде да оставим това „мадам“ — предложих аз. — И за вас, както за всички останали, аз съм мисис Мортън.

— Благодаря, мисис Мортън. Тогава мога ли да ви помоля да ми говорите на „ти“, както бях свикнала при господарите.

— С удоволствие ще го изпълня — казах радостно. — Тази фамилиарност ще ни сближи още повече.

Наведох се малко напред, за да стигна до ръцете на Дженифър. Взех ги в своите и я помолих да продължи.

— Та за тия стъпки. Бяха много особени, много странни. Струваше ми се, че това е много стар човек — така се тътреше и препъваше, като че ли той или тя едва се държеше на краката си…

Това съвпадаше с моите впечатления от първата нощ. Същото си бях помислила и аз.

— Но преди това — продължи Дженифър — бяха съвсем различни. Нали ги чух по каменните плочи в градината. Тропаше като с подковани обуща, нали се сещате? Помислих си да не е турист.

— Толкова отсечени ли бяха стъпките? — попита Норман.

— Да, мистър Мортън. А после пък това особено тътрене вътре в къщата.

— Сигурно килимите са заглушавали стъпките, Дженифър.

— Да, така трябва да е — съгласи се момичето.

— А после? — пак попитах аз. — Опита ли се този човек да влезе в кухнята?

— Не, мисис Мортън. Удивлявах се с каква сигурност се движи. Явно къщата му е позната!

— Вероятно — казах аз.

Не исках в момента да й обяснявам, че това не е първото подобно посещение.

— По какво предположихте, че непознатият се е движел целенасочено?

— Ами нито за секунда не се поколеба — отговори Дженифър.

— А какво направи?

— Направо се качи горе. И остана там почти цял час. Нямам представа какво е търсил.

Но аз имах представа! Норман също моментално се досети. Скочихме едновременно.

— Извинете за минута — викнах на момичето. И вече бях на стълбите. Норман ме следваше.

Този път в неговата стая нищо не беше пипано. И в моята отначало не можахме да открием какво е търсил непознатият. Предния ден не бях успяла да извадя всичко от куфарите. Те стояха привидно непобутнати по местата си.

Отворих първия, в който имаше костюм, няколко рокли и блузи. Не липсваше нищо.

Но половината от съдържанието на следващия беше изчезнало.

— Тук — казах на Норман.

Всичко това ми се видя странно. Най-хубавите дрехи, най-скъпите неща си стояха. Липсваха някои топли пуловери и якета от вълна и туид, както и няколко чифта дълги панталони.

Казах това на Норман. И моят мъж направи заключение, до което в същата секунда стигнах и аз. Прекалено очевидно беше.

— Нашият непознат е жена — каза той убедено.

— Да — съгласих се, — другояче не може да бъде. Задигнала е само топлите дрехи. Значи има проблеми с облеклото. И няма пари да си купи нещо.

— Освен това не живее нито в града, нито долу в селото — продължи Норман. — А и миризмата, която се усещаше в гостната, напълно се връзва с това. Басирам се, че тя живее някъде край тресавището. По-точно казано, свива се в някоя бърлога. Защото за живеене и дума не може да става.

— Значи една част от загадката сме решили — казах аз ликуващо.

— Ние не знаем колко голяма е останалата част — предупреди ме Норман.

И щеше да излезе прав. Не трябваше дълго да чакаме до следващия ужас.

Когато отворих другия куфар, усетих, че ме обливат горещи и студени вълни. Това беше най-малкият куфар, но в него бяха събрани всички мои ценности.

Никога не съм била бедна, но не бях и кой знае колко богата. Навремето, докато работех като продавачка, не печелех много. Но имах страст към колекциониране. Купувах монети и накити.

По-късно, след като завърших образованието си и станах чертожник, можех да отделям още повече за моето хоби. С течение на годините се събра внушителна колекция от монети.

Всичко ценно, което имах, бях сложила в малкия куфар. Там беше кутията със скъпи старинни монети от цял свят. После едно ковчеже с колиета, клипсове, диамантени пръстени и златни халки. И накрая, имах слабост към изящни прибори за хранене. Притежавах шест дузини ножове, вилици и лъжици с голяма стойност. От чисто злато или сребро.

И нищо, нито следа! Куфарът беше почти празен. Останали бяха само няколко шала, безполезни за нашата крадла.

— Ще й дам да се разбере! — избухна Норман. — Сега вече ще се погрижа да не може тази персона повече да влезе вкъщи. Ще сменя бравите.

— Да, Норман, направи го. Аз ще продължа разговора с Дженифър.

 

 

Момичето беше в кухнята и готвеше. Казах й, че са ме обрали.

— Дженифър, ти трябва да знаеш всичко. Тази особа вече е влизала веднъж, не, два пъти даже. Един път през нощта и един път следобед.

Дженифър се сви.

— С шперц ли влиза? Страшничко е, мисис Мортън.

— Не, Дженифър. Няма от какво да се страхуваш. Първо, тази персона повече няма да стъпи вкъщи. Мъжът ми сега сменя бравите със секретни. За тях няма как да си направи ключ. И още един въпрос: Дженифър, ти качва ли се горе, след като тя си излезе?

— Да, мисис Мортън. Отначало ме беше страх, но после се осмелих да изляза от кухнята. Исках да видя какво е ставало горе. Позволих си да надникна в стаите.

— Правилно, Дженифър. Погледна ли и в гардеробите?

— Да, мисис Мортън. Но понеже отскоро съм тук, не можах да установя дали нещо липсва.

— Ами куфарите, Дженифър? Надникна ли и в тях?

— Не — отговори бързо, — помислих си, че ще изглежда като любопитство.

— В най-малкия куфар бяха всичките ми бижута, всички мои ценни неща. И какво ще кажеш, като ти съобщя, че не липсва нито един от моите хубави, скъпи тоалети? Затова пък са изчезнали всички топли дрехи; всичко от вълна и туид.

Дженифър ме погледна и помисли.

— Значи може да е… може да е жена — промърмори накрая.

Каза го толкова тихо, че аз по-скоро отгатнах думите.

— И е точно така — добавих в потвърждение. — И ние с мъжа ми веднага си помислихме същото. Но има и нещо друго, което уж става тук.

— Какво е то, мисис Мортън? — Дженифър задържа погледа си върху мен.

— Тук има призраци, както казват хората.

Дженифър сложи ръка на устата си, за да не извика.

— Дженифър, няма защо да се страхуваме от такива неща. Тук няма никакви призраци. Това е човек, по-точно жена. И ние ще я хванем. Тя живее, както предполагаме, някъде наоколо.

— Слава богу, че не е призрак — каза Дженифър. — Иначе щях да умра от страх.

Още не знаехме, че ни дебне нещо по-страшно от призрак.