Уилям Айриш
Валс в тъмнината (13)

XII

По звуците, които долитаха до него, Дюранд се досещаше, че някъде на заден план се извършва или поне се подготвя церемонията по изкъпването. В действителност той не виждаше нищо от онова, което ставаше, тъй като се намираше през една стая — в свързаната със спалнята им всекидневна — и се бе зачел във вестника си. Но чуваше как от долния етаж Леля Сара пренася една след друга кофи с вода, загрята на кухненската печка, и как ваната глухо кънти от изливана в нея течност. Следваше енергично разбъркване, за да може тя да се смеси добре със студената вода, оставена да тече от крана в естественото си състояние. После се чу как Джулия внимателно проверява температурата с върха на стъпалото си, как се отдръпва боязливо с писъци „Студено!“ или „Пари!“ и как помощничката й Леля Сара изразява бурно несъгласие:

— Не е! Стига с тези глезотии, като някое бебе! Топнете се за малко, как ще разберете, като се дърпате така? Господинът е на две крачки; как не се срамувате, че ще ви разбере каква сте страхлива, ама ха!

— Да, но нали аз трябва да влизам във водата, не той — беше жалният отговор.

В добавка към цялото това плискане и явно подсетено от доста мелодичните звуци на водата, канарчето Дики весело се бе разпяло в спалнята, която беше между банята и всекидневната.

През стаята, където беше Дюранд, мина Леля Сара с по една празна кофа във всяка ръка.

— Хубава е, хубава — отбеляза тя. — Бяла, пък и пухкава. Като мряна е!

Дюранд изведнъж се изчерви като рак. Трябваше да мине доста време, преди приливът на кръв отново да се отдръпне от лицето му. Той се направи, че не е чул забележката, все едно че беше отправена към някой друг.

Леля Сара заслиза по стълбите.

Виртуозните извивки на канарчето се извисиха до нескончаеми, възторжени, почти оглушителни трели и изведнъж пресекнаха. Миг по-рано дори Дюранд бе признал пред себе си, че звуците са доста силни за такова малко птиче.

Сега бе настъпила особена и почти пълна тишина.

Последва я плисък на разклатена течност — вълнички, предизвикани от нечие потапяне във вода.

После само леко плискане от време на време.

Леля Сара се върна, поспря се да разгъне и провери още веднъж мъхестата хавлия, също затоплена до кухненската печка, и продължи към спалнята.

— Ей, пиленце — чу я той да говори отвътре. — Какво ти е? Какво ти има, жълтурчето ми? — изведнъж гласът й се извиси пронизителен и настойчив: — Господин Лу! Господин Лу!

Той се втурна в спалнята.

— Ами че то е умряло.

— Не може да бъде. Само преди минутка пееше.

— Казвам ви, умряло е! Вижте, да се уверите сам… — Тя бе извадила канарчето от клетката и то лежеше отпуснато в шепата й.

— Да не би да иска вода и семенца, както оня път.

Ала двете съдинки бяха пълни; след онзи случай Леля Сара лично се грижеше за това.

— Не ще да е от туй.

Тя леко наведе дланта си. Малката главица се плъзна надолу и клюмна извън ръката й, а телцето на птичката остана неподвижно.

— Шийката му е скършена.

— Може да е паднало от пръчката… — опита се да предположи Дюранд по липса на по-умно обяснение.

— Пилетата не падат! Нали затуй имат крила? — тросна му се Леля Сара.

— Но то си пееше само преди минута… — отново повтори той.

— Преди пееше, ама не и сега.

— А и никой не е бил тук. Никой, освен теб и Джулия…

В настъпилата тишина, колкото и невероятно да им се стори, те чуха как Джулия леко си подсвирква някаква мелодия.

В един момент, сякаш осъзнала с известно закъснение, че това никак не подобава на една дама, тя млъкна и водата игриво плисна като за финал.