Арчибалд Маклийш
Стихове за едно погребение

Петнадесет дълги години ти вече лежиш сред полето.

Дъската над твойто лице се продъни, земята отгоре

се слегна, утихна отвън на дъжда шумоленето,

онази трева си отиде — прогниха й корените.

 

Тъй дълъг изглежда покоят след толкова подвизи.

Войнико, светът подир теб не е спрял своя ход.

 

С платненото простичко кепе момите не ще заплениш —

когато удари часът ти, те бяха едва шестгодишни.

 

Дотяга ми даже и в книгите „Обсадата на Суасон“^[1].

Момчетата пак се записаха в Американския легион^[2] —

 

колани и духова музика, и дамски резерв. В Калифорния

запасните маршируват с копринени униформи.

 

Ний пак сме си цивилизовани и всичко е обичайно.

За тези неща се приказва спокойно на чаша чай…

 

Животът е сума от факти, наречена Икономика.

А теб те измамиха просто експлозиите на бомбите.

 

Във твойта представа войната бе рицарска смърт и безстрашие.

Красивите думи вещаят нещастие, не разбра ли?

 

Сега ние всичко разбираме и съдим съвсем обективно.

Естествено, съжаляваме, че не остана жив —

 

излязоха страстни романи на разни жени-сърцеведки

на тема: безцелната смърт на мъртвите е трагедия.

 

Но да предъвкваш злъчта, е глупаво. Най-разярените

писатели си поднесоха взаимните извинения.

 

Германците, ниско остригани, се връщат в Миди (навик стар!)

а англичаните пият чудесната бира в Бавария.

 

Почивай, войнико, сега под дъжда във белгийската твърд —

сега всичко вече е ясно и всичко — отдавна забравено,

сега дървесината гние, земята е страшно корава,

 

сега ти си мъртъв…