Имаше нѣкога въ едно омагьосано царство една чудна градина. Всичко въ тая градина бѣ направено отъ захарь: и цвѣтята, и дърветата, и пеперудитѣ, и птичкитѣ, та най-сетне и малкото златокосо момиче, което седѣше по цѣлъ день на една захарна пейка въ градината и плетѣше захарна тантела съ захарни игли.
А на другия край на земята, далечъ отъ омагьосаното царство, живѣеше беденъ ковачъ съ жена си и съ малкия си синъ. Синътъ помагаше на баща си въ ковачницата и надуваше духалото въ огнището.
Когато той възмѫжа, обърна се къмъ баща си и рече:
— Тате, намислилъ съмъ да отида въ омагьосаното царство и да се оженя за захарното момиче.
Бащата сложи чука си на земята, избърса потьта отъ челото си и каза:
— Добре си намислилъ, синко. Само че захарното момиче не е за тебе. Ти си човѣкъ като всички други, а то е направено отъ захаръ. Ако се оженишъ за него, то ще стане като обикновенитѣ хора, и тогава ти ще престанешъ да го харесвашъ. А тамъ, дето нѣма обичь, нѣма и щастие.
— Не, тате, — отвърна синътъ. — Помни ми думата, че момичето ще си остане до края на живота захарно.
— Дай Боже! — рече бащата, като дигна чука и се залови отново за работа.
И синътъ се стегна за пѫть. Облѣче се въ нови дрехи, метна на рамото си една торба и се сбогува съ родителитѣ си. Майка му го изпрати чакъ до пѫтната врата, цѣлуна го по челото и го закичи съ здравецъ.
Много дни и нощи вървѣ момъкътъ, докато най-сетне стигна въ омагьосаното царство. Като наближи захарната градина, той кривна калпака си надъ ухото и сне китката здравецъ отъ гърдитѣ си.
А захарното момиче дигна яснитѣ си очи отъ захарната тантела, която плетѣше, и хвърли погледъ къмъ оградата да види, кой иде.
— Добъръ день! — промълви момъкътъ, като се изправи предъ вратата. Той стоеше заслѣпенъ отъ хубостьта на девойката и не знаеше, какво друго да й каже.
— Добре дошелъ, пѫтниче! — отвърна захарното момиче и изтича веднага, та отвори вратата и покани непознатия гостъ въ градината.
Въ тоя мигъ по клонитѣ на захарнитѣ дървета запѣха безброй розови птички, и стотици пеперуди накацаха по раменетѣ на щастливия скитникъ.
Синътъ на ковача пристѫпи до момичето и му подаде китката здравецъ.
— Вземи това цвѣте като даръ отъ нашата далечна земя, — рече той, безъ да снема очи отъ прекрасното лице на захарната хубавица. — Азъ дойдохъ да те взема за жена и да те отведа въ нашата малка ковачница, около която цъвтятъ теменужки и чуруликатъ синигери. Съгласна ли си да дойдешъ съ мене?
Захарното момиче се усмихна и стана още по-хубаво. Усмивката се пукна на устнитѣ му като алена пѫпка, а въ синитѣ му очи грѣйна ангелска доброта. То изгледа непознатия левентъ и каза:
— Съгласна съмъ да ти стана жена, ала преди това ще искамъ отъ тебъ да убиешъ крилатия змей, който пази живата вода, та да видя, дали си юначенъ.
— А кѫде живѣе крилатиятъ змей? — попита момъкътъ и стисна юмруци, готовъ за борба.
— На края на нашето омагьосано царство, — отвърна девойката. — Тамъ, въ планината, се намира една вълшебна пещера, въ която тече сребърниятъ изворъ съ живата вода. Като стигнешъ предъ пещерата, насреща ти ще изскочи единъ змей, ала ако твоята обичь къмъ мене е по-силна отъ всичко, ти не ще се уплашишъ отъ него и ще го победишъ.
— Тръгвамъ още сега! — извика юнакътъ, и въ погледа му се разискри страшна решителность.
И момъкътъ замина по широкия друмъ, а захарното момиче хвърли подире му една бѣла захарна роза и дълго му маха съ рѫка, докато той се изгуби въ далечината.
Късно презъ нощьта, синътъ на ковача стигна въ планината. Още отдалечъ съзрѣ вълшебната пещера, предъ която горѣше грамаденъ огънь. Той пропълзѣ по скалитѣ, и когато бѣше вече близо до огъня, чу изведнажъ грозенъ ревъ, който отекна изъ планинскитѣ усои като страховита гърмотевица. Юнакътъ се изправи и видѣ на две крачки отъ себе си крилатия змей. Изъ раззиналата уста на чудовището изригваха зелени пламъци, а въ голѣмитѣ му очи лъщѣше вампирска стръвь.
Но момъкътъ не се уплаши. Той си спомни за захарната хубавица, за усмивката й, за ангелската доброта, що излѫчваха синитѣ й зеници, и въ якитѣ му рѫце кипна непозната до тоя день мощь. Безъ да се бави нито мигъ, той се спусна върху змея, сграбчи го за разтворенитѣ челюсти и ги разчекна съ всичка сила. Чудовището изрева отъ болка и се тръшна полумъртво на земята. Тогава момъкътъ извади ножътъ си отъ пояса, заби го въ главата на змея и я отрѣза съ единъ замахъ като на пиле, а после я хвърли въ грамадния огънь и влѣзе въ пещерата.
Сребърниятъ изворъ съ живата вода клокочеше между камънитѣ и грѣеше въ тъмнината като месечина. Синътъ на ковача се наведе надъ него, взе делвата, която бѣ оставена на единъ камъкъ, и я потопи въ извора, та гребна съ нея отъ водата. Следъ това излѣзе навънъ и се спусна надолу по планината.
Бѣше топла слънчева сутринь, когато юнакътъ се върна въ градината на захарното момиче. Той сложи делвата предъ нозетѣ на девойката и рече:
— Азъ убихъ крилатия змей и ти донесохъ жива вода.
А захарното момиче стана отъ пейката, и отъ скута му се изсипа като кристална паяжина тънката захарна тантела, която то бѣ плѣло години наредъ.
— Води ме, кѫдето искашъ, — каза тихо хубавицата. — Отъ днесъ нататъкъ азъ съмъ твоя жена.
И като каза това, тя извика птичкитѣ и пеперудитѣ, и имъ даде да пиятъ отъ живата вода. И всички пеперуди и птички накацаха върху делвата и въ единъ мигъ станаха сребърни. Птичкитѣ зачуруликаха като вълшебни музички, а пеперудитѣ литнаха надъ лехитѣ съ захарнитѣ цвѣтя и задрънкаха като звънчета-омайничета.
Захарното момиче взе делвата и пръсна останалата жива вода по дърветата и цвѣтята. И тогава цѣлата градина блесна съ ослѣпителенъ блѣсъкъ подъ лѫчитѣ на слънцето, защото и най-малкото клонче, и най-малката тревица се превърнаха въ чисто сребро.
— Ами ти защо не пи отъ живата вода? Мигаръ не искашъ да бѫдешъ безсмъртна? — попита момъкътъ.
— Азъ пихъ отъ живата вода на твоята обичь и съмъ вече безсмъртна, — отвърна усмихнато захарното момиче. — Хайде сега да вървимъ!
И девойката и юнакътъ се хванаха за рѫце, и тръгнаха къмъ далечната земя, въ която се намираше малката ковачница. А сребърнитѣ пеперуди и птички се събраха въ роякъ и се понесоха като сребъренъ облакъ надъ главитѣ имъ. Тѣ ги изпратиха чакъ до края на омагьосаното царство и после се върнаха пакъ въ своята градина.
Когато момъкътъ и захарното момиче стигнаха предъ ковачницата, никой не излѣзе да ги посрещне. Стариятъ ковачъ и жена му бѣха умрѣли, и схлупената кѫщица бѣ потънала въ буренякъ. Наоколо цвъртѣха малки синигерчета, а изъ тревата тичаха морави теменужки, подгонени отъ вѣтъра.
— Колко хубаво е тукъ! — извика радостно захарната хубавица, и очитѣ й светнаха отъ щастие.
Тогава момъкътъ разчисти буреняка, като остави само миризливитѣ теменужки, разтвори вратата на ковачницата и въведе вѫтре младата си жена. И угасналата жарь въ огнището грѣйна отново, и срѣдъ тишината на малката ковачница звъннаха веселитѣ удари на чука върху наковалнята.
Години минаха, и думитѣ на стария ковачъ се сбѫднаха. Захарната девойка стана като всички други хора, хубостьта й се изгуби, свѣтлото й лице потъмнѣ и увѣхна отъ грижитѣ.
Ала момъкътъ продължаваше да й се радва и да размахва тежкия чукъ надъ главата си съ оная сила, съ която нѣкога бѣше убилъ крилатия змей. Защото сърдцето на неговата жена не се промѣни, а си остана все сѫщото сърдце отъ захарь, миросано завинаги съ чудната жива вода на вѣчната обичь.
Всѣки съ късмета си
Живѣеше нѣкога беденъ дърварь, който нѣмаше нищо друго, освенъ една остра брадва и едно старо магаре. Отъ сутринь до вечерь сѣчеше сиромахътъ дърва и едва изкарваше хлѣба си. Дотегнала му бѣше сиромашията, дотегналъ му бѣше и живота.
Веднажъ дърварьтъ нарами брадвата си, качи се на магарето и, както всѣки божи день, тръгна къмъ гората за дърва.
Изъ пѫтя го срещна единъ човѣкъ.
— Помози Богъ! — рече човѣкътъ.
— Далъ ти Богъ добро! — отвърна дърварьтъ.
— Накѫде?
— Отивамъ въ гората за дърва. Ами ти накѫде си се запѫтилъ?
— Тръгналъ съмъ да си търся късмета.
— Късмета ли? — извика дърварьтъ и скочи отъ магарето. — Да дойда тогава съ тебъ? И азъ цѣлъ животъ си търся късмета и още не съмъ го намѣрилъ. Може така по-лесно да го намѣря, като го търсимъ двамата заедно.
— Добре, — съгласи се непознатиятъ, и двамата станаха побратими.
Дърварьтъ захвърли брадвата, зарѣза магарето си насрѣдъ пѫтя и замина съ човѣка, който бѣше тръгналъ да си търси късмета.
— Хей, дѣдо! — извика дърварьтъ. — Можешь ли ни каза, де се крие късметътъ на хората?
Старецътъ се спрѣ, изгледа двамината пѫтника отъ главата до петитѣ и рече:
— Виждате ли оная планина отсреща? Тамъ живѣе магьосницата, която пази хорския късметъ. Идете при нея, тя ще ви помогне!
И двамата побратими се запѫтиха къмъ голѣмата планина, която се издигаше като страхотно чудовище въ далечината.
Когато стигнаха тамъ, предъ тѣхъ се изпрѣчи мигомъ кѫщата на старата магьосница. Една малка кѫщица съ тѣсни прозорчета, въ които блѣщукаше свѣтлина.
Дърварьтъ похлопа на вратата и още преди да чуе нѣкакъвъ отговоръ, влѣзе вѫтре. Следъ него влѣзе и неговиятъ побратимъ. Магьосницата седѣше край огнището и плетѣше чорапъ. Предъ нозетѣ й лежеше черна котка, примигваше съ едно око и мъркаше. Въ жарьта на огнището клокочеше малко чайниче, и капачето му подскачаше като живо.
Щомъ влѣзоха гоститѣ, магьосницата се сепна, остави чорапа на земята и се изправи на нозетѣ си. Па като наведе глава, погледна надъ очилата си двамината скитника и попита:
— Какво ви носи насамъ по това време?
— Ехъ, бабо! — въздъхна другарьтъ на дърваря и пристѫпи напредъ. — Носи ни теглото. Ето, цѣлъ животъ си блъскаме главата за парче хлѣбъ, дето се казва, и пакъ бѣлъ день не можемъ да видимъ. Стори ни добро, бабо, кажи ни, де е късметътъ ни, та да заживѣемъ и ние като хората!
— Всѣки съ късмета си! Всѣки съ късмета си! — избъбри бабичката, приближи се до огнището и дигна капачето на малкото чайниче. А вѫтре въ чайничето подскачаше едно мъничко човѣче съ червена шапчица и пѣеше, като повтаряше думитѣ на магьосницата:
— Цѣлъ товаръ дърва отъ мене имашъ за зимата, бабо, ако ни кажешъ, де е скритъ късмета ни, — рече дърварьтъ.
— Добре, така да бѫде! — извика магьосницата и захлупи отново чайничето. — Малко късно идете, ала нѣма що — добри хора ми изглеждате. Елате сега да ви покажа пещерата, дето е заключенъ късмета ви!
И магьосницата заведе двамата побратими предъ една голѣма пещера съ златна врата. На дръжката на тая врата бѣше кацналъ огненъ гълѫбъ. Отъ разперенитѣ му криле течеше свѣтлина.
— Къшъ! — извика магьосницата, и огнениятъ гълѫбъ литна и се изгуби въ мрачината като падаща звезда.
Въ сѫщия мигъ златната врата се отвори, и двамата скитника се смръзнаха на мѣстата си. Предъ тѣхъ, въ пещерата, стоеха две чудно хубави коли — всѣка една съ по два хвъркати бѣли коня, които дълбаеха нетърпеливо земята съ копитата си и чакаха да потеглятъ на пѫть.
— Ето, — каза магьосницата, — въ тия затворени коли е скритъ късмета на всѣки едного отъ васъ. Вървете си съ здраве у дома и вижте тамъ, какво има въ колитѣ! Само помнете едно: ако искате да видите късмета си, преди да сте стигнали въ кѫщи, ще изгубите всичко. Такава е магията!
Двамата побратими се сбогуваха съ старата магьосница, и всѣки отъ тѣхъ се качи отпредъ на своята кола.
— Ще се видимъ ли пакъ нѣкога? — попита дърварьтъ другаря си.
— Кой знае, — отвърна другиятъ. — Свѣтътъ е широкъ, и пѫтищата сѫ безбройни.
Сетне дърварьтъ удари бѣлоснѣжнитѣ коне и замина на изтокъ, а неговиятъ побратимъ — на западъ.
Когато стигна у дома си, щастливиятъ дърварь слѣзе отъ колата и отвори съ треперяща рѫка нейната вратичка.
Чу се силенъ ревъ, и дърварьтъ отскочи назадъ.
Отъ колата излѣзе послушното старо магаре, което дълги години наредъ бѣше носило на гърба си дърва отъ гората и което неговиятъ господарь бѣ оставилъ насрѣдъ пѫтя, когато тръгна да си търси късмета. Сега върху самара на доброто животно стоеше окачена и острата брадва, съ която дърварьтъ изкарваше хлѣба си. Брадвата горѣше съ ослѣпителенъ блѣсъкъ въ лѫчитѣ на слънцето, изкована сякашъ отъ злато.
— Това ли е то късметътъ ми? — рече очудено на себе си бедниятъ дърварь и подири съ очи колата съ хвъркатитѣ коне.
Но колата бѣше изчезнала.
А въ това време старата магьосница седѣше въ своята кѫщица горе на планината, плетѣше чорапа си и слушаше усмихната малкото чудно човѣче, което подскачаше въ чайничето на огнището и пѣеше:
Имаше нѣкога една бълха. Ала нека кажемъ, какво имаше преди нея. Да, преди тая бълха пъкъ имаше друга една бълха, която бѣше прабаба на първата.
И тъй, прабабата на нашата бълха влѣзла веднажъ въ палата на царя, промъкнала се въ спалнята му, и като го видѣла, че спи, скочила на леглото му, мушнала се тихичко подъ копринения юрганъ и хопъ — ухапала царя за крака и си пийнала отъ неговата сладка кръвчица. После скочила пакъ на земята, измъкнала се незабелязано изъ палата и отишла, та се похвалила на всички свои роднини, че е пила царска кръвь. Отъ тоя день роднинитѣ на старата бълха станали много горделиви, защото започнали да се мислятъ за благородни бълхи.
Затова и нашата малка бълха, която живѣеше въ прахьта на широкия селски пѫть, обичаше често да разправя:
— Отнасяйте се съ уважение къмъ менъ! Въ моитѣ жили тече царска кръвь! Азъ съмъ, тъй да се каже, пета братовчедка на царя!
А динената кора, която бѣ захвърлена наблизо отъ единъ простъ селянинъ и бѣ заприличала на царвулъ отъ силния слънчевъ пекъ, се усмихваше и отвръщаше:
— Че щомъ си пета братовчедка на царя, защо не отидешъ да живѣешъ въ палата, ами се търкаляшъ тукъ въ прахьта?
— Ще отида, разбира се, — казваше бълхата. — Чакамъ само да мине насамъ нѣкое придворно куче, та да ме занесе на гръбъ. Пешкомъ, право да си кажа, не ми се върви.
— А пъкъ азъ, — въздишаше динената кора, — чакамъ да мине нѣкоя свиня, за да ме изяде. Дотегна ми да се пека на слънцето и да се прозявамъ. Все е по-хубаво, да принесешъ нѣкаква полза, отколкото да бездействувашъ.
А бълхата подскачаше и казваше:
— Не съмъ на това мнение. Азъ, напримѣръ, като отида въ палата, ще лежа отъ сутринь до вечерь на нѣкой мекъ килимъ и за нищо нѣма да се грижа. Само, когато огладнѣя, ще си смукна малко кръвчица отъ нѣкоя дебела царедворка и после пакъ ще се изтегна на килима.
При тия думи на съседката си, динената кора се замисляше и не казваше нищо. Бълхата сѫщо млъкваше и се унасяше въ мечти за своя бѫдещъ животъ въ царския палатъ.
Тъй минаваха днитѣ, а по широкия селски пѫть не се виждаше нито придворно куче, нито свиня. Динената кора се сви съвсемъ отъ слънчевия пекъ и стана много малка. Бълхата пъкъ измършавѣ отъ гладъ и едва се държеше на нозетѣ си отъ слабость.
Веднажъ по пѫтя се зададе волска кола.
— Азъ, — каза динената кора, — не мога да чакамъ повече. Ще се хвърля подъ тая кола, та да загина поне геройски.
И наистина, когато колата мина край нея, тя се хвърли подъ скърцащитѣ й колелета, изхрущя и стана на прахь.
— Докога ли ще чакамъ и азъ придворното куче, — рече си бълхата. — Я по-добре да се кача на гърба на тоя песъ. Хемъ ще му опитамъ кръвчицата, хемъ ще си направя разходка.
И измършавѣлата отъ гладъ бълха напрегна всички сили, скочи и се хвана за опашката на овчарското псе.
А псето сякашъ усѣти, че го щипна нѣщо, та се завъртѣ и захапа опашката си.
И нашата бълха загина между зѫбитѣ на дръгливото овчарско псе, ала отъ нея все пакъ остана приказката, която разказахме ей сега.
Снѣжниятъ човѣкъ и врабчето
Имаше едно врабче, което чуруликаше отъ сутринь до вечерь въ градината на една кѫща и бѣше много щастливо. Подскачаше то безгрижно по клонитѣ на голѣмитѣ стари дървета, пѣеше си весели пѣснички, а щомъ огладнѣеше, слизаше на земята и скокъ-подскокъ, скокъ-подскокъ — отиваше при курника и все намираше тамъ по нѣкое ечемичено зрънце.
А въ курника живѣеха четири кокошки и единъ пѣтелъ. Едната кокошка бѣше бѣла, другата — жълта, третата — сива, а четвъртата — черна. Пѣтелътъ пъкъ бѣше шаренъ и имаше голѣмъ червенъ гребенъ и остри шипове, отъ които се боеха всички съседски пѣтли. Сутринь, когато стопанитѣ на кѫщата още спѣха, той се качваше на стобора, изплѣскваше съ криле и се провикваше:
— Ку-ку-ри-гу-у-у!
Тогава сънливцитѣ отваряха очи, ставаха отъ леглата си и се залавяха за работа. Както виждате, тоя пѣтелъ съ пълно право можеше да се нарече будилникъ, макаръ че нѣмаше нито стрелки, нито звънче, и не бѣше купенъ отъ часовникарь, а се бѣше излюпилъ отъ обикновено кокоше яйце.
Когато жълтата кокошка съгледаше врабчето, че се върти около курника и търси храна, тя настръхваше цѣла отъ гнѣвъ и казваше сърдито на другитѣ кокошки:
— Не мога да търпя вече тоя готованко! Гледайте го: нищо не работи, а само яде!
— Ами, — отвръщаше бѣлата кокошка. — И отгоре на туй го рисуватъ по букваритѣ на децата, каточе Богъ знае, какво е направилъ!
— Не, ако това продължава така, азъ ще престана да снасямъ яйца! — заканваше се сивата кокошка.
— И азъ сѫщо! — добавяше черната.
— Стига де! — намѣсваше се тогава пѣтелътъ. — Я си свивайте опашкитѣ, че зло ще патите! Да не мислите, че нашъ врабчо се е родилъ само да яде. Ами ако го нѣмаше него, кой щѣше да чисти дърветата отъ гѫсеници, а?
— Брей, голѣма работа! — викваха въ единъ гласъ и четиритѣ кокошки и се разкудкудякваха тъй силно, че пѣтелътъ изгубваше търпение, спущаше се отгоре имъ и почваше да имъ скубе перушината.
Ала малкото врабче не разбираше езика на кокошкитѣ и затова продължаваше да обикаля курника и да кълве спокойно поръсенитѣ по земята ечемичени зрънца.
Една нощь завалѣ снѣгъ, и цѣлата земя се покри съ дебела снѣжна пелена. Дърветата побѣлѣха като голѣми захарни букети, малкитѣ кѫщици се сгушиха още повече, и по стъклата на прозорцитѣ имъ заблѣстѣха звездички скрежъ.
На сутриньта врабчето изскочи изъ своето скривалище подъ стрѣхата на кѫщата и кацна върху стобора.
— У-у-у, че люта зима! — рече то и настръхна цѣло отъ студъ.
А бѣлата кокошка, която бѣше току-що станала отъ сънь и бѣ надникнала за мигъ презъ вратичката на курника да види, какво е времето, закудкудяка радостно, сетне легна веднага въ сламата и снесе едно яйце. Тя помисли, че земята е побѣлѣла отъ нейната перушина, и тая мисъль я наду като пуйка.
— Бѣгайте! Не се допирайте до менъ! — говорѣше тя на своитѣ другарки, а тѣ се изсмѣха тихо и не казаха нищо.
Само черната кокошка въздъхна дълбоко, и отъ очитѣ й покапаха сълзи. Мѫчно й бѣше, че земята не е покрита съ нейната перушина.
Следъ малко въ градината дойде едно хубаво момиченце съ черни очички и съ румено личице.
— Бате ще ми направи снѣженъ човѣкъ! — извика то и заплѣска весело съ рѫце.
И наистина, неговиятъ братъ затъркаля по земята една снѣжна топка, която започна да става все по-голѣма и по-голѣма, докато най-сетне се превърна въ чуденъ снѣженъ човѣкъ съ дълга метла въ рѫката, съ червенъ носъ отъ морковъ и съ два черни вѫглена, вмѣсто очи. Цѣлъ день малкото момиченце скачаше около снѣжния човѣкъ и му се радваше.
Ала ето, че настѫпи вечерьта и кѫщата заспа дълбокъ сънь. Заспаха и кокошкитѣ въ курника.
Само малкото бедно врабче стоеше още будно, защото не бѣше яло отъ сутриньта. Снѣгътъ бѣ засипалъ ечемиченитѣ зрънца, а другаде храна не можеше да се намѣри. Когато ясниятъ месецъ изгрѣ на небето, врабчето излѣзе изподъ стрѣхата и кацна върху рамото на снѣжния човѣкъ.
— Хей, приятелю, я се махай оттукъ, че ако дигна метлата, знаешъ ли! — извика снѣжниятъ човѣкъ, и чернитѣ вѫглени на лицето му светнаха сѫщо като човѣшки очи.
— Ти не можешъ да дигнешъ метлата, защото не си истински човѣкъ, — изцвъртѣ гладната птичка.
— Не съмъ истински човѣкъ ли? Кой ти каза това?
— Азъ видѣхъ, когато те направиха отъ снѣгъ, — отвърна врабчето. — Недѣй ми се сърди, моля ти се! Азъ нѣма да ти сторя никакво зло. Ще постоя малко на рамото ти и пакъ ще си хвръкна. Дойдохъ само да ти се оплача, че никой се не грижи за менъ. Ето, днесъ не съмъ клъвнало нито трошичка, а на кокошкитѣ дадоха цѣла паница съ царевична каша.
Сърдцето на снѣжния човѣкъ се сви отъ болка. Той бѣше много по-добъръ отъ истинскитѣ хора и затова съжали бедната птичка, която треперѣше отъ студъ на рамото му. Изкашли се тихо и рече:
— Много ли си гладно?
— Охъ! — въздъхна врабчето. — Умирамъ отъ гладъ!
— Знаешъ ли що? — каза снѣжниятъ човѣкъ. — Я вземи, че си клъвни отъ носа ми, той е отъ морковъ. Все ще се заситишъ малко. Само внимавай да не ми изядешъ цѣлия носъ!
— Колко си добъръ! — изчурулика радостно гладната птичка и скочи върху дръжката на метлата. Протегна мъничката си главица и закълва лакомо вкусния морковъ.
— Ехъ, да знаешъ, колко хубаво е на небето! — рече замислено снѣжниятъ човѣкъ. — Всички тия снѣжинки, отъ които съмъ направенъ сега, бѣха малки елмазени капчици. Тѣ свѣтѣха по листата на дърветата въ райската градина, кѫдето живѣятъ прекрасни птици съ златни пера. Тамъ нѣма гладъ, нито зима, тамъ е вѣчна пролѣть, и малкитѣ врабчета като тебъ се хранятъ само съ грозде.
— Колко сладъкъ морковъ! — мислѣше си врабчето, безъ да слуша, какво му говори снѣжниятъ човѣкъ. То бѣше изяло вече върха на носа му и продължаваше да кълве нататъкъ, когато изведнажъ чу пискливъ гласъ:
— Ей-ей, какво правишъ? Стига ти толкова! Ще ме оставишъ безъ носъ!
И малкото врабче престана да яде, цѣлуна снѣжния човѣкъ по челото и кацна отново върху дръжката на метлата.
— Благодаря ти много! — каза то. — Ако не бѣше ти, азъ щѣхъ да умра отъ гладъ.
— Хайде сега, върви да спишъ! — рече снѣжниятъ човѣкъ.
— Лека нощь! — извика врабчето и отлетѣ подъ стрѣхата.
Така малката сива птичка и снѣжниятъ човѣкъ станаха приятели. Всѣка вечерь врабчето кацаше върху дръжката на метлата. Неговиятъ снѣженъ приятель му разправяше за чудния животъ на птицитѣ въ райската градина, а то кълвѣше сладкия морковъ и си мислѣше, че и животътъ на земята не ще бѫде лошъ, ако не е толкова студено.
Разбира се, всѣко нѣщо си има край. Затова и морковътъ най-сетне се свърши, и снѣжниятъ човѣкъ остана безъ носъ. Ала братътъ на малкото момиченце забоде въ лицето му другъ морковъ, още по-голѣмъ и по-сладъкъ отъ първия. После — трети, четвърти, пети, шести. Врабчето ядѣше и не се шегуваше.
— Брей, че голѣмъ гладникъ си билъ! — смѣеше се снѣжниятъ човѣкъ.
— Защо, че въ райската градина по-малко ли ядатъ? — питаше очудено врабчето.
Минаха много дни. Една сутринь слънцето блесна на небето, и снѣгътъ започна да се топи подъ горещитѣ му лѫчи. Метлата падна изъ рѫцетѣ на снѣжния човѣкъ, сетне паднаха и самитѣ му рѫце, търкулна се и главата му съ двата вѫглена и съ кѫсчето морковъ, което бѣше неговиятъ последенъ десети носъ. Земята просмука разтопения снѣгъ, и отъ снѣжния човѣкъ не остана нищо.
Само тамъ, кѫдето се стопи неговото бѣло добро сърдце, цъфнаха веднага три чудни малки кокичета.
Лъжецъ и истина
Имаше нѣкога единъ голѣмъ лъжецъ. Но такъвъ лъжецъ, какъвто втори на свѣта не бѣ се раждалъ. Ако ти кажеше „добъръ вечеръ“, щѣше да те излъже, защото по това време всички други хора казваха „добро утро“. Ако ли пъкъ разговаряше съ нѣкого на сънь — и тогава пакъ не можеше да се стърпи и пускаше по нѣкоя опашата лъжа.
Единъ день царьтъ разгласи надлъжъ и наширъ по царството си, че ще даде сто крини жълтици на оногова, който намѣри истината и му я покаже.
Разтичаха се хора на вси страни да я търсятъ.
Тръгна и лъжецътъ презъ рѣки и планини — дано я намѣри.
— Сто крини жълтици не сѫ малко, — каза си той. — За такава награда заслужава да поскита човѣкъ по земята.
А истината, като всѣко скѫпоценно нѣщо, се намираше накрай свѣта — въ колибата на единъ старъ магьосникъ, който живѣеше въ една глуха гора.
Много хора минаха презъ тая гора и много хора спираха предъ колибата на магьосника, ала нейната врата си оставаше заключена за всички, сякашъ вѫтре не живѣеше никой.
Най-сетне дойде и лъжецътъ. Още щомъ пристигна, и вратата предъ него се отвори. Стариятъ магьосникъ се яви на прага, поизкашли се, па рече:
— Зная, защо си дошълъ. Вижъ, на тебе мога да дамъ истината, защото ти не ще я вземешъ за себе си.
И като каза това, магьосникътъ влѣзе въ колибата си и изнесе оттамъ едно златно гърне.
— Вземи това гърне, — каза той на лъжеца, — и го занеси въ царския палатъ. — Като влѣзешъ при царя, обърни го съ дъното нагоре, и каквото видишъ да падне отъ него, кажи веднага: „Ето истината, царю честити!“
Грабна лъжецътъ златното гърне и хукна къмъ царския палатъ. Изъ пѫтя надникна въ гърнето, да разбере, какво има вѫтре, но като видѣ, че то е праздно, помисли си:
— Може пъкъ такава да е магията, и истината да изскочи по-късно.
И той побѣгна съ всичка сила нататъкъ.
Като стигна въ палата, предъ него се изпрѣчи единъ войникъ съ пушка и му каза да почака малко, защото тъкмо въ това време царьтъ билъ станалъ отъ сънь и закусвалъ млѣко съ медени гевречета.
— Не мога да чакамъ нито минута! — развика се лъжецътъ. — Работата е бърза и трѣбва да влѣза още сега!
Разбира се, царьтъ не бѣше много старъ, та затова и ушитѣ му бѣха още здрави. Той чу веднага разправията и излѣзе да види, какво става. Въ едната си рѫка държеше чашата съ млѣко, а въ другата — едно медено геврече.
— Какво иска тоя човѣкъ? — попита той, като съгледа лъжеца.
А лъжецътъ се поклони, издигна надъ главата си златното гърне и рече:
— Азъ намѣрихъ истината, царю честити, и дойдохъ да ти я покажа!
— Добре! Пусни го да влѣзе! — обърна се царьтъ къмъ своя вѣренъ войникъ, който пазѣше предъ вратата.
И войникътъ отдаде честь съ пушката си, а лъжецътъ пристѫпи въ царската спалня. Тукъ имаше много чудни нѣща, но най-чуденъ отъ всичко бѣше единъ малъкъ часовникъ, окаченъ надъ леглото на царя. Тоя часовникъ бѣ направенъ като кѫщица, съ много прозорчета. Презъ всѣко прозорче изхвръкваше по една хубава шарена пеперуда и се губѣше нѣкѫде, а въ сѫщото време вѫтре въ кѫщицата дрънкаха безброй вълшебни звънчета.
Лъжецътъ остана прехласнатъ предъ чудния часовникъ, и може би дълго още щѣше да стои така и да се любува на шаренитѣ пеперуди и на музиката на вълшебнитѣ звънчета, ако царьтъ не го потупа по рамото и не му напомни, защо бѣше дошелъ.
— Я да видимъ сега, каква е истината! — каза му царьтъ, като седна предъ една голѣма стъклена маса.
И лъжецътъ се приближи до масата, обърна златното гърне съ дъното нагоре и още преди да види, какво ще падне отъ него, извика:
— Ето истината, царю честити!
А отъ гърнето се търкулна едно съвсемъ мъничко просено зрънце, затича се по масата и спрѣ на единия й край.
— Какво е това? — попита царьтъ.
— Орѣхъ, царю честити! — отвърна веднага лъжецътъ, защото не му се искаше да повѣрва, че за такова мъничко зрънце ще получи сто крини жълтици.
— Орѣхъ ли? — извика царьтъ и скочи отъ стола си.
— Не, ябълка! — поправи се лъжецътъ, като си помисли, че и орѣхътъ не е достатъчно голѣмъ за богатата награда, която ще получи.
— Каква ябълка? — каза царьтъ. — Я погледни по-добре!
— Ехъ, че съмъ глупакъ! — засмѣ се лъжецътъ. — Вѣрно е, че туй не е нито орѣхъ, нито ябълка, а тиква. И то, каква тиква! По-хубава и по-голѣма отъ нея не съмъ виждалъ презъ цѣлия си животъ!
Тогава царьтъ не каза нищо, а отиде въ дъното на спалнята и плесна три пѫти съ рѫце. И въ сѫщия мигъ се разтвориха десеть врати, и презъ всѣка врата влѣзоха много царедворци и войници.
— Ударете на тоя човѣкъ толкова тояги, колкото крини съ жълтици очакваше да получи! — рече сърдито царьтъ, като посочи лъжеца. — Той се опита три пѫти наредъ да ме излъже, защото не искаше да признае, че истината може да бѫде съвсемъ мъничка и проста като просено зрънце!
— Милость, царю честити! — извика разтреперанъ отъ страхъ лъжецътъ и падна на колѣне.
Ала войницитѣ се спуснаха тутакси върху него и го изнесоха навънъ. Царедворцитѣ пъкъ зарониха сълзи и вързаха на мустацитѣ си по една черна панделчица въ знакъ на трауръ, защото тоягитѣ въ палата бѣха дрѣнови, и човѣкъ не можеше да изтърпи болката отъ тѣхъ.
Като остана самъ, царьтъ взе просеното зрънце, сложи го на дланьта си и отвори прозореца. Едно незнайно врабче долетѣ веднага отнѣкѫде и клъвна радостно зрънцето отъ рѫката му.
И тая божия птичка бѣ достойна за истината, защото радостьта й отъ нея бѣше милионъ пѫти по-голѣма, отколкото самото просено зрънце.
Какво разказваше чайникътъ
Часовникътъ върху кухненския шкафъ тракаше тихо и приспивно. Презъ замъгленото стъкло на прозореца се не виждаше нищо. Люта зима бѣ сковала цѣлата земя.
— Та да си дойдемъ на думата, — рече чайникътъ на старата тенджера. — Туй се случи преди години, когато азъ още не бѣхъ почернѣлъ отъ огъня и можехъ да влизамъ свободно въ гостната стая, да седя на тантелена покривка върху масата и да черпя по редъ всички гости.
Веднажъ домакинята бѣ поканила на чай много хора. Толкова много, че за едного не достигаше чаша. „Ами сега?“ засмѣ се тя. „Чакайте, на васъ ще дамъ нѣщо особено!“ И като каза това, нашата господарка разтвори вратичката на бюфета и извади оттамъ една прекрасна чайна чаша, направена отъ ясночервенъ порцеланъ.
Тая чаша не приличаше никакъ на другитѣ, защото бѣше по-малка и по-нѣжна, и бѣ украсена съ златни цвѣтя. „Ахъ, колко е хубава!“ извикаха гоститѣ и започнаха да я предаватъ отъ рѫка въ рѫка. „Да“, отвърна гордо домакинята. „Тя е отъ Китай. По-рано имахъ шесть такива чашки, но петтѣ се счупиха, и сега е останала само тая.“
Тъй, червената китайска чаша мина презъ всички рѫце и следъ това бѣ сложена предъ единъ дебелъ господинъ, който се разкиха отгоре й — разбира се, не отъ уважение, а просто защото бѣше хремавъ.
До тоя день, право да си кажа, никога не бѣхъ мислилъ за женитба. Ала малката чайна чаша бѣше тъй нѣжна и тъй мила, че веднага, щомъ я видѣхъ, си казахъ: „Ето годеница за менъ.“
Разбира се, на сѫщото мнение бѣха и други нѣкои предмети на трапезата. Още преди да налѣя чай въ порцелановата хубавица, сребърнитѣ щипци ме изпревариха и й пуснаха вѫтре цѣли три кѫсчета захаръ, а лимонътъ се търкулна ужъ съвсемъ случайно до нея и я помилва предъ очитѣ на всички.
Но обичьта не се купува нито съ захаръ, нито съ киселитѣ милувки на единъ лимонъ-жълтурко. Прекрасната червена чаша гледаше само мене и чакаше съ нетърпение да я стопля съ истински китайски чай, който щѣше да й спомни за нейната далечна родина. А азъ се правѣхъ, че не забелязвамъ нищо, обикаляхъ по редъ всички чаши и ги пълнѣхъ, а гоститѣ ги дигаха отъ масата и ги поднасяха къмъ устата си.
Най-сетне стигнахъ и до малката китайска хубавица. Тогава изведнажъ почувствувахъ такава силна обичь къмъ нея, че пламнахъ цѣлъ въ огънь, и чаятъ въ менъ стана ужасно горещъ. И въ сѫщия мигъ дойде нещастието, защото нѣжната порцеланова чашка не можа да изтърпи топлината. Още при първитѣ капки чай, тя въздъхна по китайски — прасъ! — и се счупи на парчета.
Домакинята изписка, и всички гости й изказаха съжаленията си. Само дебелиятъ хремавъ господинъ не каза нищо, а подскочи отъ стола си. Чаятъ го бѣше залялъ и попарилъ, та затова той извади кърпичката си и започна да си бърши панталонитѣ.
Отъ тоя день нататъкъ, азъ пъкъ се зарекохъ да не мисля вече за женитба и да си остана до края на живота ергенъ, защото не ми се искаше да чупя друга чаша.
* * *
— Кло-кло-кло! Бедната порцеланова чашка! — клокочеше старата тенджера. — Ехъ, да можехъ и азъ да обикна нѣкого, та да уври по-скоро бобътъ, че ми омръзна да седя все на печката!
Чайникътъ мълчеше. Той се бѣ пренесълъ въ онова далечно време, когато бѣше съвсемъ новъ и ясносинь като небето. И както нѣкога му се струваше, че седи на тантелена покривка въ гостната стая, а отсреща го гледа червената чайна чаша, нашарена съ златни цвѣтя.
Разбира се, глиненото гърне съ ошафа не взимаше никакво участие въ разговора между чайника и тенджерата, защото бѣше глупаво и надуто като всички гърнета.
То си знаеше само своето:
— Б-р-р-ръ!
И размотаваше високо нагоре голѣми кълбета па̀ра.
Месечко
Въ една книжарница имаше голѣмъ стъкленъ шкафъ. Подъ капака на тоя шкафъ си живѣеха мирно и тихо най-различни предмети. Тукъ имаше и мастилнички, и перодръжки, и гуми, и моливи, и острилки, и шишенца съ лепило, и малки розови куклички съ усмихнати личица, и какво ли не още. Съ една дума, човѣкъ можеше да намѣри тукъ всичко, каквото се продава въ една книжарница.
Разбира се, тъкмо сега трѣбва да кажемъ, че въ стъкления шкафъ, наредъ съ другитѣ предмети, лежеше самичъкъ въ тѣсна картонена кутия и единъ моливъ — единъ чудесенъ дълъгъ моливъ съ много остъръ връхъ.
Ако тоя моливъ попаднѣше въ рѫцетѣ ви, драги деца, вие сигурно бихте нарисували съ него нѣщо много хубаво: нѣкоя кѫщица, нѣкое патенце, или пъкъ саксия съ цвѣте. Ала той не искаше да чака, докато вие го купите отъ книжарницата, затова реши да излѣзе самъ на божия свѣтъ и да стане безъ ваша помощь художникъ. Какъ стана това и какво се случи по-късно — ей сега ще узнаете. Отворете си само ушичкитѣ и слушайте добре, та да можете да разправите после открай докрай цѣлата тая история на ония, които не я знаятъ.
И тъй, една вечерь нашиятъ моливъ, когото ние ще наричаме занапредъ Месечко, защото на единия му край бѣ издълбанъ мъничъкъ златенъ полумесецъ, подскочи въ картонената кутия и извика:
— Такива умници като менъ не бива да стоятъ затворени въ стъкленъ шкафъ! Азъ ще избѣгамъ оттукъ и ще тръгна да си търся щастието по широката земя!
Като каза това, Месечко се търкулна навънъ изъ кутията и падна върху купчинката водни бои, които се пръснаха шумно на вси страни и събудиха останалитѣ предмети въ стъкления шкафъ.
— Земетресение ли има? — попита уплашено една кукличка, като се изправи на нозетѣ си и разтвори книжното си чадърче.
— Да не е влѣзълъ крадецъ? — рече единъ пергелъ и се разкрачи толкова много, че игления му връхъ се забоде въ корема на една дебела сива гума.
— Охъ, охъ! Кой ме мушка? — изпъшка гумата, като се преметна отъ болка и удари по запушалката едно шишенце съ тушъ.
— Цингъ! Цингъ! Цингъ! — изписка по китайски шишенцето, и запушалката му отхвръкна чакъ на другия край на шкафа, кѫдето дремѣше единъ голѣмъ бухалъ отъ черно стъкло.
— Полиция! — закрещѣ съ всичка сила едно тенекено пищовче, което искаше да въдвори реда и тишината.
Тогава нашиятъ герой Месечко се облегна о стъклената стена на шкафа и произнесе следната премѫдра речь:
— Успокойте се, драги приятели! Нѣма никакво земетресение, нито пъкъ е влѣзълъ крадецъ. Тая вечерь азъ заминавамъ на дълъгъ пѫть и въ тъмнината се спънахъ по невнимание о купчинката водни бои, които дигнаха всичкия тоя шумъ. Азъ, знаете, не искамъ да си губя повече времето въ тая малка книжарница, отдето едвали ще ме купи нѣкой. Затуй и решихъ да тръгна самъ по свѣта като свободенъ художникъ, да се радвамъ на живота и да рисувамъ всичко, което е хубаво. Въ моитѣ картини ще има и слънце, и птички, и цвѣтя, и пеперуди. Ако чуете нѣкога, че съмъ се прочулъ и че съмъ награденъ съ медалъ, зарадвайте се отъ все сърдце, драги приятели, загдето сте били удостоени съ честьта да лежите въ единъ шкафъ съ мене!
Предметитѣ въ шкафа се размърдаха, разнесе се шепотъ отъ всички страни, нѣщо заскърца и запука, електрическото фенерче светна, и ето, че голѣмиятъ бухалъ отъ черно стъкло, който до това време дремѣше спокойно на другия край, се изкашли намѣсти важно очилата си като професоръ и извика съ прегракналия си гласъ:
— Драги Месечко! Отъ името на всички твои досегашни съжители въ стъкления шкафъ ти пожелавамъ добъръ пѫть и щастие въ новия животъ. Бѫди храбрецъ и гледай да окарикатуришъ слънцето, като го нарисувашъ съ рога и съ биберонъ въ устата, защото то е моятъ най-голѣмъ врагъ! Ура!
— Ура! — повториха всички предмети въ шкафа и се спуснаха да се сбогуватъ съ Месечка. Дори дебелата сива гума забрави старата си вражда съ молива, хвърли се на шията му и започна да го цѣлува просълзена.
— Прости ми, че те ядосвахъ понѣкога! — каза тя. Азъ искахъ само да трия писаното отъ тебъ. Такъвъ ми е занаята!
— Прощавамъ ти! — отвърна великодушно Месечко, и като се поклони още веднажъ на старитѣ си приятели, подигна леко капака на шкафа, плъзна се внимателно по една отъ стъкленитѣ стени, за да не си счупи върха, и се намѣри на пода. Електрическото фенерче му освѣти пѫтя, той отиде при вратата, мушна се отдолу и следъ нѣколко мига бѣше вече вънъ отъ книжарницата.
Цѣла нощь прекара Месечко на студения плочникъ. Треперѣше горкиятъ отъ студъ, ала нѣмаше що да се прави. Едва на сутриньта, когато слънцето се показа на изтокъ и огрѣ земята съ топлитѣ си лѫчи, той дойде на себе си и се посъживи. Около него крачеха хора, но никой не го забелязваше.
— Забравихъ да си взема блокче, — помисли си Месечко. — Нищо, ще рисувамъ по стенитѣ на кѫщитѣ.
И той се загледа въ отсрещното дърво, по чиито клони чуруликаха весело птички.
— Вижъ ти, какъвъ късметъ съмъ ималъ! Ще ми върви добре презъ цѣлия день! — извика неочаквано нѣкакъвъ гласъ, и нашиятъ герой усѣти, че нѣкой го хваща и го издига високо въ въздуха.
Единъ непознатъ човѣкъ държеше Месечка въ рѫката си. Тоя човѣкъ бѣше продавачъ на зеленчукъ и имаше нужда отъ моливъ. Той сложи скитника въ джеба си и отмина нататъкъ, като търкаляше предъ себе си една количка, пълна съ картофи и лукъ.
Часъ ли мина, два ли минаха — кой знае, но по едно време продавачътъ измъкна Месечка навънъ, разтвори едно мръсно тефтерче и поиска да запише нѣщо въ него. Месечко изохка, и върхътъ му се счупи, та затова човѣкътъ извади ножче и подостри молива — разбира се, не тъй, както въ книжарницата, а съвсемъ грубо. После нашиятъ патиланъ потъна отново въ тъмния джебъ на продавача.
— Не, азъ ще избѣгамъ! Азъ трѣбва да рисувамъ слънцето! — рече си Месечко, като промуши джеба на господаря си и скочи върху уличната настилка.
Ала скоро той бѣ намѣренъ отъ другъ човѣкъ, който сѫщо го взе и го подостри. Месечко избѣга и отъ него, но веднага следъ това попадна у трети господарь, после у четвърти, у пети, и тъй нататъкъ. И всѣки го острѣше и го правѣше все по-малъкъ.
— Господи, кога ще рисувамъ слънцето, птичкитѣ, цвѣтята, пеперудитѣ? Та отъ менъ не ще остане нищо! — въздишаше бедниятъ моливъ.
И наистина, следъ нѣколко дена Месечко стана неузнаваемъ. Отъ хубавия дълъгъ моливъ, който искаше да се прочуе и да получи медалъ, бѣ останало само едно съвсемъ малко парченце.
Последниятъ човѣкъ, който си послужи съ него, бѣше единъ месарь. Той го взе между изцапанитѣ си съ кръвь пръсти, и следъ като написа нѣколко цифри, хвърли го въ кофата съ сметь.
Да, такова мъничко моливче не можеше да върши вече никаква работа.
Тукъ, именно, свършва приказката за Месечка, и който не я е разбралъ, нека я прочете още веднажъ.
Царьтъ, който не можеше да спи
Имаше нѣкога едно малко джудже съ дълга бѣла брадица и съ алена шапчица. Палтенцето му бѣше синьо като небето, а на върховетѣ на обущата му дрънкаха весело две сребърни звънчета. Кѫщицата на това джудже не приличаше никакъ на кѫщитѣ, въ които ние живѣемъ, защото бѣше не по-голѣма отъ клетка на канарче, пъкъ и освенъ туй бѣ направена цѣла отъ шоколадъ. По-досѣтливитѣ отъ васъ, навѣрно, ще се очудятъ и ще запитатъ: мигаръ може да има шоколадена кѫщица? Та нали тя ще се стопи отъ дъжда и отъ слънцето? Не, драги деца, шоколадътъ въ приказкитѣ не се топи тъй бързо, както шоколадътъ въ вашата сладкарница, и затова отъ него могатъ да се правятъ не само кѫщици, но и лебеди, които плуватъ цѣлъ день въ езеро съ лимонада.
Малката шоколадена кѫщица на джуджето стоеше сгушена като гѫба между дърветата на една стара гора. Сутринь и вечерь бѣлобрадото човѣче излизаше предъ вратата й, сѣдаше въ една орѣхова черупка и въртѣше бавно броеницата си, направена отъ просени зрънца. И ето, при него идваше веднага за съветъ нѣкой отъ горскитѣ обитатели, защото джуджето бѣше магьосникъ и можеше да помага на всѣкиго. Скараха ли се мравката и щурецътъ, влѣзѣха ли ловци въ гората и надупчеха кожухчето на зайчето, хапнѣше ли повечко медъ мечето и го заболѣше зѫбъ, запръскаше ли дъждецъ и измиеше хубавитѣ шарки по крилетѣ на пеперудата — всички тичаха за помощь при малкия магьосникъ. Тогава джуджето оставяше броеницата си и се залавяше за работа. Казваше нѣколко умни думи на мравката и на щуреца, и тѣ се цѣлуваха и ставаха побратими. Слагаше върху раната на зайчето лѣковита билка, и то хукваше отново изъ гората. Отваряше устата на мечето и само съ едно духване изгонваше болката отъ зѫба му. Взимаше четчицата си и украсяваше крилетѣ на пеперудата съ още по-хубави шарки.
Една пролѣтна сутринь нашето джудже излѣзе както винаги предъ вратата на своята шоколадена кѫщица, седна въ орѣховата си черупка и започна да върти броеничката си отъ просени зрънца. Топлото слънчице на небето спусна тънъкъ лѫчъ презъ клонитѣ на дърветата и рече: „Добро утро!“ А джуджето кихна и запѣ една отъ ония пѣснички, които малкитѣ ангелчета пѣятъ въ рая.
По едно време, както си седѣше така и си пѣеше, джуджето чу, че наблизо въ тревата нѣщо прошумолѣ. Обърна се, и какво да види: на нѣколко крачки отъ него стоеше една бѣла мишка съ златна коронка на главата и съ розова панделка на опашката. Мишката го гледаше съ малкитѣ си лъскави очички, безъ да мига, и дишаше тежко. По всичко личеше, че тя не бѣше житель на гората, а идѣше отъ далеченъ пѫть.
Джуджето престана да пѣе и се изправи на нозетѣ си. Въ сѫщия мигъ чудното звѣрче се плъзна като на колелца по тревата и дойде съвсемъ близо.
— Църрръ, църрръ! — извика то. — Азъ ида отъ палата на стария царь, който се нуждае отъ твоята помощь. Отъ дълги години насамъ той стои буденъ и не може да спи. Лицето му е съвсемъ повѣхнало, а снагата му се топи като восъкъ. Всички лѣкари по земята се опитваха да му върнатъ съня, но нито единъ не можа да му помогне. Най-сетне ме изпратиха да викамъ и тебе. Ако ти успѣешъ да го приспишъ, ще получишъ богата награда.
— Отъ това по-лесно нѣма, — рече джуджето, като поглади меката си брадица и се усмихна. — Почакай ме само да си взема книжката съ приказкитѣ, че може да ми дотрѣбва.
И като каза това, човѣчето се скри въ шоколадената си кѫщица и хлопна вратата задъ гърба си. Следъ малко то излѣзе отново навънъ, като носѣше една голѣма книга.
— Сега можемъ да вървимъ, — рече горскиятъ магьосникъ.
— Да вървимъ, — отвърна мишката.
И двамата потеглиха на пѫть.
Накрай гората се разгръщаше широка равнина, а посрѣдъ нея лѫкатушеше безкраенъ друмъ. Тамъ стоеше и чакаше една костенурка съ голѣми очила и сѫщо съ златна корона на главата. Джуджето и мишката се качиха на гърба й, и тръгнаха къмъ царския палатъ.
— Значи, ти живѣешъ при царя? — попита човѣчето.
— Да, азъ съмъ придворна мишка, — отвърна гордо бѣлото звѣрче и близна розовата панделка на опашката си. — Живѣя си честито съ моитѣ седемь мишлета и съ стария мишокъ подъ кухненския шкафъ въ палата и се храня съ най-хубавото сирене на свѣта.
— И нищо ли не работишъ? — рече джуджето.
— Придворнитѣ мишки никога не работятъ. Ние си имаме единъ паякъ, който плете чорапи на всички ни, и единъ бръмбаръ, който мете и чисти дупката ни. Азъ седя по цѣлъ день предъ огледалото и се пудря, мѫжътъ ми чете вестникъ, а децата ми играятъ отъ сутринь до вечерь футболъ съ едно грахово зърно.
Така, въ разговоръ и сладки приказки, джуджето и мишката не забелязаха, кога стигнаха предъ царския палатъ. Наистина, тѣ не пѫтуваха бързо, както се пѫтува съ автомобилъ, но все пакъ стигнаха на време, преди още стариятъ царь да бѣше умрѣлъ.
Когато влѣзоха при него, стаята бѣше пълна съ министри, тѣлопазители, съветници, лѣкари и готвачи. Бѣлата мишка изтича напредъ, изправи се на заднитѣ си крачета и извика:
— Царю честити! Водя ти прочутия горски магьосникъ, който ще те спаси отъ безсъницата и ще те накара да заспишъ.
Следъ това джуджето пристѫпи до царския престолъ и се поклони дълбоко.
— О, всесилни господарю! — каза то, като издигна въ рѫката си голѣмата книга, която бѣ донесло съ себе си. — Азъ ще ти прочета една отъ чуднитѣ приказки, скрити въ Книгата на Живота, и ще се опитамъ да ти помогна. Отъ тебе искамъ само едно: да останемъ двама самички въ тая стая и да слушашъ внимателно.
Стариятъ царь се усмихна дружелюбно и лѫчъ на надежда озари сърдцето му. Той заповѣда на хората около него да излѣзатъ веднага отъ стаята му, като порѫча на едного отъ готвачитѣ да нагости бѣлата мишка и цѣлото нейно семейство съ най-сладката орѣхова торта.
Щомъ останаха сами, джуджето взе едно малко столче, сложи го до престола на царя и седна отгоре. После разтвори голѣмата си книга и започна да чете.
То разказваше чудната приказка за беднитѣ и нещастни люде по свѣта, които нѣмаха риза на гърба си, но живѣеха съ вѣрата, че нѣкой царь ще имъ протегне рѫка за помощь. Разказваше за хилядитѣ болни деца, които лежаха въ тъмни колиби и сънуваха незнайния царь, който ще имъ донесе изгубената свѣтлина на слънцето и ще ги излѣкува. Разказваше за мѫката и за тежкия трудъ на ония, които оросяваха земята съ кръвьта и сълзитѣ си, и чакаха нѣкой царь да ги избави отъ страданията.
И колкото по-нататъкъ четѣше джуджето, толкова по-силна умора натискаше очитѣ на стария царь и го унасяше въ сънь. Най-сетне, когато бѣлобрадото човѣче свърши приказката и дигна главата си отъ книгата, царьтъ хъркаше съ всичка сила. По лицето му играеше блаженна усмивка. Може би въ съня си той помагаше на всички бедняци и нещастници, за които се разправяше въ приказката.
Съвсемъ тихичко и на пръсти, джуджето се измъкна изъ царската стая. Но тамъ, предъ прага й, чакаха съ затаенъ дъхъ министритѣ, тѣлопазителитѣ, съветницитѣ, лѣкаритѣ и готвачитѣ.
— Какво стана? — извикаха всички въ единъ гласъ. — Можа ли да приспишъ царя?
Човѣчето не каза нищо. Разтвори само вратата на стаята и посочи царския престолъ.
Тогава придворнитѣ влѣзоха вѫтре, паднаха на колѣне предъ своя любимъ господарь и издигнаха рѫце за молитва. Най-сетне, следъ толкова години, стариятъ царь бѣше спасенъ. Приказката за неволитѣ на беднитѣ и нещастни люде по свѣта го бѣ приспала дълбоко.
— Каква награда искашъ за магията? — попита единъ отъ министритѣ, когато джуджето тръгна да си върви.
— Нека всички хора въ царството бѫдатъ щастливи! Кажете туй на царя, като се събуди! — рече джуджето.
— Прието, — каза министърътъ. — Ами за себе си нищо ли не искашъ?
— За мене ли? — промълви бѣлобрадото човѣче и се замисли. — А че оня день катеричката настѫпи гребенчето ми и го счупи. Ако мога да получа едно ново гребенче, да си вчесвамъ сутринь брадичката, ще бѫда много благодаренъ.
Дали стариятъ царь изпълни волята на своя спаситель и дали направи всички хора въ царството си щастливи — това никой не знае. Нѣкои разправятъ, че той продължава да спи до день днешенъ и че никога не ще се събуди. Въ всѣки случай, малкиятъ магьосникъ си отиде въ гората съ едно чудесно златно гребенче, цѣло обсипано съ скѫпоценни камъни.
Тамъ джуджето остана да живѣе още много години въ шоколадената си кѫщица и да помага на птицитѣ и на животнитѣ, а понѣкога дори и на хората. И дветѣ сребърни звънчета на обущата му дрънкаха и се смѣеха — дрънкаха и се смѣеха — като пѣещи поточета срѣдъ омайната тишина.
