На децата ми — Никола и Ангелина и на внуците ми — Михаил, Майа, Юлита, Никола, Вихрен и Младен.
„Не изучиш ли живота, не си струва да го живееш.“
В ръцете на читателя е новата книга на Любомир Пировски — поетичният сборник „Животът се нарича Жажда“. Книгата е замислена амбициозно като панорама на поетичното творчество на автора. Тя демонстрира нагледно, че универсалният учен и поет преминава с лекота от науката в храма на поезията. И двете области предполагат елитарна публика, която няма нищо общо с потребителите на масова култура.
Творческата изява на поета пред читателите преминава като червена нишка през целия му живот, но добива особена интензивност през годините на неговата зрелост. По този начин всеки поетичен подарък на автора се възприема от читателя с доверие и убеденост, че диалогът между него и поета е не просто искрен, а изстрадан и истински. Това е едно особено психическо състояние, което е част от дефиницията за Любомир Пировски като поет.
Стихосбирката „Животът се нарича Жажда“ е мащабен опит за поетическа равносметка. Лиричните изповеди на поета-фармацевт нямат нужда от датиране, защото в тях се долавя едно особено времево единство. Ако приемем, че те са писани в някакъв сезон, това е сезонът на младостта и любовта. За този сезон годините сякаш са спрели, застинали на границата между детството и младостта. Променя се само умъдреният поглед към света, ала самият свят остава все така преливащ от еликсира на чувствеността и емоцията. В „Сън на морския бряг“ лирическият герой, седнал в заведение на брега на морето, вижда по свой начин младата сервитьорка, която му поднася абсент. В неговите влюбени очи тя е с цвят на праскова. Другаде /в стихотворението „Настроение“, например/ авторът отива по-далеч в сантиментално-еротичните си фантазии. Героят на лиричната изповед в творбата поглежда морето, после поглежда любимата жена и стига до извода, че тя е като него, че самата тя е море! Следва разгърнато лирическо сравнение, в което детеродната способност на жената е сравнена с живота в потайните морски глъбини, а еротичното преживяване върху вълни от „гърди, ръце, бедра“ е описано като бясно премятане на мъничка черупка:
А когато през нощта
върху вълните твои
от гърди, ръце, бедра
като черупка малка мятам се аз,
с морето бурно те сравнявам пак…
Проектирането на любовно-физическите трепети на влюбен мъж надничат от всеки ред и на стихотворението „Заливът в нас“. И в него най-добрия фон за проектиране на чувства и телесни усещания е маринистичен. В творбата виждаме мъж, седнал на брега на място, което той с подкупвща фамилиарност нарича „тайно, наше“. Там всичко му напомня за срещите с любимата — познато състояние, което свидетелства за автентичността на поетичния спомен. В съзнанието му изплуват и „ласки нежни във вода безбрежна, и вярата, в камък издълбана“.
Биографията на поета е формално свързана с блестящата му кариера на магистър-фармацевт и автор на иновативни трудове по психофармакология. Отвъд научните му интереси, обаче, узнаваме трепетите в личния му живот въз основа на лиричните му изповеди. Такъв литературно-исторически подход е твърде неточен, тъй като не е изключено художествените откровения на Пировски да са плод на художествена фикция, ала повторяемостта на усещанията, настроенията и дори материално-предметните описания свидетелстват по-скоро за обратното. Допълнителен щрих към образа на поета създават участията му в литературния живот на Конфедерацията на българските писатели, но едва ли неизбежната тържественост на този тип изяви са показателни за най-съкровените му мисли. Те оживяват по-скоро в творчеството му, което е най-добросъвестния биограф и емоционален хроникьор. Като всеки литературен творец, поетът-учен има склонността да заема позицията на морален и нравствен съдник, но това комай е част от „длъжностната характеристика“ на поета и писателя изобщо. Добрата новина е, че много често той прави това с обезоръжаваща искреност и художествено преднамерена грапавост, която е негова запазена марка. Ето как естествено е описано пролетното разбуждане на природата:
Поточе вода със звуци пенливи
по планинския склон на живота
скорост набира.
През бързея с камъни остри, зъбати
душата човешка смелост събира.
/„Пролет“/
В тази творба, както и в редица други, вътрешният ритъм е по-важен от формалната песенност, която обикновено подчинява съдържанието. Това заедно със способността за виртуозно възлизане от частното към общото било посредством метафори, било посредством пряко обобщение насища поетичния слог със съдържание и му вдъхва сила, които биха били невъзможни под диктата на по-зализани и ритмично претенциозни поетични навици. Особено характерна за поетиката на Пировски е тази стилистична сплав в цикъла „Безкрайното синьо“. В едноименното стихотворение, след като сравнява морето с човешката душа както по своята лъчезарност и спокойност, така и по своята потайност, авторът достига пика на обобщението само като че ли за да го принизи до задушевността на частния любовен случай:
Море,
потайно и безкрайно,
във вените бушуващо
дълбоко в мен и в теб…
В „Плажът“ морето и небето са носители на емоционална и поетична енергия. Те са разгледани като единно цяло. В „Силата на морето“ безкрайната и безначална морска шир е символ на мечтите. В „Лятно време“ прегърнатите тела са частица от самата лятна буря. Задъханото дихание на жената е сравнимо с дъжда и „струи“:
И гръм,
и тътен…
Задъхано дихание —
душата на една жена струи…
/„Лятно време“/
Формалното извеждане на преден план на елемент от неживата природа, в който е вграден емоционално-чувствен компонент, е обикнат прийом на автора на „Животът са нарича Жажда“. Нещо повече: често елементи от тази природа са разгледани през призмата на ценител на любовта и еротиката. В неспирния бяг на вълните, например, лирическият говорител съзира любовна игра. В творба със същото име морето прегръща земята със своите вълни като с ръце през нощта, а денем почива в пясъчни заливи под горещото слънце, а в стихотворението „В края на зимата“ е изобразен малък дял от нея, който е заключен зад запотените стъкла на малка кола. Вятърът, духащ навън, стене „като обладавана жена“. Това сравнение хармонира с приповдигнатото описание на любовната сцена в колата. Наглед тривиална и по презумпция натуралистична, тази сцена е силно одухотворена чрез елементите на природното настроение. Любимото същество е съизмеримо хиперболично с целия свят:
Душа
в дъх по запотените стъкла
от нашите сърца струи
и стопля малката кола.
Светът огромен
в тебе е сега.
/„В края на зимата“/
Вариациите с образа на света са основен конструкт и в „Свят за двама“. Този път той е сравняван с понятието, заключено в абстрактното съществително „нежност“. Приповдигнатото описание съдържа силно емоционално натоварени образи като „сребърни дървета“, „лунни рицари“, „късче лунна светлина“ и др.:
Свят за двама…
Нежност е твоето име.
Сребърни дървета —
лунни рицари в нощта —
трепетно обгръщат свят кристален.
/„Свят за двама“/
В същата стилистична рамка се вписват и други произведения. В „Есенни нощи“ миналото, измеримо в пространство и време, едва личи под воала на спомените. Подтиснато от грижите на делника, то гради нов свят, паралелен на съществуващия. Лирическият говорител вижда в този свят живителен лъч, сравняван с „Ухание в мрака“ и с „Полъх в душата“, а образът на деветата вълна, която залива слелите се в едно тела на влюбените, е оригинално олицетворение на страстта:
Ухание в мрака,
полъх в душата,
като девета вълна
телата слепени заляла…
Повече от очевидно е, че много от стиховете на поета могат да бъдат определени като философско-еротически. Въпреки обаче, че често споменава думи като „самота“ и „самотност“ авторът никога не свежда поетичното настроение само до банален егоистичен вопъл заради несполука в личния живот. Текстовете на тази тема не се опитват да свирят върху мелодраматичните струни в душата на читателите. Всъщност Пировски винаги се стреми към обобщение и той стига до него дори тогава, когато сюжетът на творбата е с ясно изразени конкретност и автентичност. Такива стихотворения не само не са рядкост в сборника, те са правило. Немалка част от тях са разпръснати в предишните книги на автора. Прави впечатление, че въпреки своята посветеност на реални личности и житейски ситуации, поетът никога не употребява подтитули с имена на хора, които познаваме от творчеството на други поети. Това не само улеснява прехода към обобщение, но и в известен смисъл го прави неизбежен. Въпреки изявения си еротизъм много често текстовете му са поетичен изказ на висшите духовни вибрации у твореца, на неговата способност да разчита емоционалните кодове на света. В тях имат значение не просто една или друга личност или събитие, а самият акт на духовна себереализация на автора, богатството на неговата личност. В този смисъл книгата представлява скрита апология на хуманизма, поставящ човека върху пиедестал по силата на неговото интелектуално и нравствено превъзходство.
Жената и женското са съществен компонент от авторовата естетика изобщо.
Всъщност жената, нейният еуфоричен или драматичен сблъсък с мъжа заемат значителна част от тематично-идейното пространство на книгата. Дори тогава, когато
на преден план е изведена друга тема, тя често се явява само художествен претекст за проектирането на отношение към женската красота. В „Улиците на Стара Загора“ градският пейзаж, облян от пролетна светлина, би бил непълен без красивите жени „по улици със златен липов цвят посипани“. Поетът описва града с полуосъзнатата метонимия на неговите улици. Уличната среда е показана в развитие, отразяваща естествения ход на сезоните. През пролетта многолюдните улици ухаят на свеж аромат и разлистените дървета образуват жив тунел, под който преминават прелестните женски създания. Затрогващ детайл е посребреният от годините мъж, който посреща внука си след училище. В описанието липсва драматизъм, няма конфликт. Поезията не извира, не се натрапва, а струи тихо от делничната градска среда така естествено, както се диша. Вариация на това отношение към другия пол е реакцията към бездушната женска красота на моделите, която съзираме в „Ревю“. Студената естетика на безупречния външен вид, на модния дизайн е противопоставена на чистата любов, взета в нейните духовни измерения. Илюстрирайки тезата и антитезата, авторът достига спонтанно до апостроф на изречение от стихотворението на П. К. Яворов „Очи“:
Пред нея — момичета —
изкусително красиви,
кукли на конци
под мъжките очи.
И музика,
Но без лъчи.
Метонимичният подход на поета е в действие в стихотворенията „В женските очи“ и „Пиршество’. Те са начин, за да се обозначи непреодолимата сила на женската красота. В ‚,Пиршество“ женският лирически герой ликува тихо под нежните стрели на мъжките погледи. Те разсейват тъгата в него. Нещо повече: не самите мъже, а техните погледи са предмет на обожание, към тях именно са насочени думите на прочувствената декларация: „Как ви обичам!“ В подтекста на творбата погледите заместват самите мъже — една художествено обоснована метонимия, на която читателят вярва. В стихотворението „Женските очи“ авторът не претендира за психологическо откривателство, а дори се позовава на изразните техники на свои предшественици, за да подкрепи и илюстрира мисълта си. Тук органите на зрението у жената са светли и прозрачни „като душата на дете“ — израз, станал популярен чрез творбата на Пейо Яворов „Две хубави очи“. Пред нея мъжът застава на колене. Това е същата онази магическа сила у жената, забелязана още в разказа на Йордан Йовков „Албена“,чиято реплика „Грешна беше тази жена, но хубава!“ представлява художествена реабилитация на порока.
Позоваването на литературни, философски и дори религиозни източници се прилага и в други текстове в книгата. В „От все сърце“ Пировски си служи директно с доказаната сила на латинските сентенции, за да предаде въздействащо собствените си внушения. „Ако искаш да обичаш, обичай!“- завършва поантово авторът. В"Притча" подходът е изведен до основна стилистична техника. Тук авторовата версия за библейския произход на човека получава ново усиление със средствата на поезията. В края на творбата лирическият говорител заключава, че в мъжката душа се сливат две души — на Бог и Сатана:
Така,
Сатана и Бог в едно, чрез две жени от светлина и сенки
в мъжката душа се сливат.
Така до Демона — човек прекрасен,
Адам се доближава.
Сходно единство на антитези наблюдаваме в „Сила“:
В този плен свободата аз открих…
Пленник твой,
щастлив ще бъда аз от днес.
Свещеното Писание сочи, че сътворяването на човека не приключва със сътворяването на неговата човешка природа. В Битие 1 се казва. „И създаде Бог човека /единствено число/, създаде ги мъж и жена /множествено число/“. Пировски обръща вниманието не към физическото, а към психическото двуединство на човека, характерно както за мъжа, така и за жената. Това отношение намира най-красноречив израз в стихотворението „Аз, жената“:
За теб съм и страстта, и светлината.
Хармония красива в свят свиреп.
Приемеш ли ме — вземаш Сатаната,
но също Господ се преселва в теб.
Научните и научно-популярни книги на Любомир Пировски са своеобразна открита творческа лаборатория. Те разкриват дълбочини и аналитика, които стоят в основата и на неговите поетични творби. Заглавия като „Биорегулация на стареенето“, „Фитопсихофармакология на човешкото поведение“, „Искам — мога — трябва — холистичен модел на здравето“, „Власт и отрови“, „Ритъмът на живота“ са както сериозни трудове, така и арена, върху която се разиграват и отработват основните идеи в поетичния дял от неговото творчество. В книгата за властта и отровителството, създадена в тандем с Никола Пировски, авторът прави дисекция на властта извън нейния социален и персонален обхват. Той я изследва на биохимично и дори молекулярно ниво, опитвайки се да определи нормата, над която тя става токсична. В „Биорегулация на стареенето“ се изучава и практически се прилага системата биопсихични явления, разглеждани в пряка връзка с употребата на определени фитопродукти — „витаукт“. Заглавието на „Фитопсихофармакология на човешкото поведение“ подсказва приложението на принципите на фитопсихофармакологията и холистичната медицина, което дава възможност на всеки човек съзнателно да управлява своето поведение, ала най-пряк път към поезията на Пировски откриваме в книгата „Психофармакология на любовта“, в която са проектирани научните основания за това най-висше проявление на човешката душевност. Освен лаборатория, тези книги са част и от неговата биографема, което съзираме в поетичните сюжети, чиито главни действащи лица са от сферата на медицината. В тях лирическият герой на Пировски е разпознаваем с отношението си към лечителя и лечителското изкуство. В „Лечителка“ авторът не дири заобиколни метафорични пътища, а директно излива възторга си от лекарка, която нарича „магьоснице в бяло“. Нейният образ е идеализиран и въздигнат на пиедестал от чувството за благодарност:
Магьоснице в бяло,
със сърце наболяло
от чуждата мъка,
от своите неволи
как сила намираш
сълзите на други
с любов да изтриваш?
Реторичният въпрос не се нуждае от отговор, а ако го търси, то може да го намери отчасти в биографията на автора, която той артистично преобразува в биографема посредством своето творчество. Така във „Фармацевт“ неочакваният поглед към фармацевтичната професия я озарява със светлината на хуманизма и човеколюбието. Скучният образ на аптекаря сухар, който разчита неразбираемите латински наименования на лекарствата и с безизразен вид подава поредния флакон, е отстъпил мястото си на филантропа, който дарява „надежда бяла“ и обич. Преднамерената естетизация е явна, но тя граничи с ярка индивидуализация на образа, което е повече белетристичен, отколкото поетически похват. Дозирането на лечебните субстанции престава да бъде рутинен метод, когато става въпрос за обич и себераздаване:
Без доза, с любов
себе си да подариш.
В същата тоналност са и стихотворенията „Медицинска сестра“ и „Лабораторна приказка в червено и бяло“. В текста за сестрата наблюдаваме как лилавият цвят заживява с особен поетичен подтекст. Тук той има въздействието на нова естетическа стойност, вложена в медицинската сестра на фона на болничната белота. Узаконяването на лилавото като елемент от естетиката вещае път към изхода от самотата, който съвпада с финала на творбата — специфичен лирически хепиенд, изглеждащ неизбежен:
В цвят лилав засия и моята душа…
Всъщност цветовата съизмеримост на любовта е основен текстоорганизиращ подход в серия от произведения в сборника, едно от които е и въпросната лабораторно-приказна история. В нея отново срещаме познатия образ на момичето в бяло. То е онова същество, комуто лирическият герой подарява червената си кръв. Спасението от самотата идва в резултат на играта на цветове, мисли и чувства в стихотворението, обозначено от поета с предизвикателното жанрово определение „приказка“:
На момиче самотно във бяло
кръвта си червена, сърце и душа,
с любов подарих.
От самота спасихме се двама.
Възторгът от всеотдайния професионализъм е елемент от същата сантиментална гама, одухотворила текстовете за представителките на нежния пол, като при това е силно преплетен с медицинските аспекти в творчеството на Пировски. Нещо повече: те често съпътстват други теми и идеи, изведени като централни за съответната творба. Показателно е, обаче, че дори в този случай преобладават женските образи: жената-лекар, жената-акушерка, жената-продавачка, жената-сервитьорка, жената-любима… В стихотворението „Раждане“ на пръв поглед единствената тема е магията на новия живот. Това тайнство буди тихо възхищение у автора на стихосбирката „Животът се нарича Жажда“. Като основни маркери на визуалното възпроизвеждане лирическият герой използва обема /„малко“/, близостта до естественото състояние /„голо“/, елемент от специфично авторово възприятие /„свито“/. Тези маркери изграждат образ на новородено, което буди умиление и рамкира основната тоналност на творбата. Равенството дете-бъдеще, макар и да не блести с оригиналност, придобива ускорение с „кротко“ изречение, състоящо се само от подлог и сказуемо: „Бъдеще се ражда“:
Малко, голо, свито
с първи дъх и вик…
Бъдеще се ражда!
Това бъдеще, сравнимо в книгата с крехко пламъче, жената-лекар разгаря и претворява в силен огън — втори хиперболизиран образ на същото състояние, което естествено се издига по възходяща линия, докато достигне до своя еволюционен апогей:
Своето „сега“ в „утре“ на света
С любов дарява.
И така, изгаряйки, остава!
Смъртта като предпоставка за живот е поредният пример за единство на антитези, което срещаме и в други творби на поета.
Признателността като поетична емоция организира идейно както творбите от медицинската биографема на Любомир Пировски, така и такива, които черпят идеи и вдъхновение от благодарността в други области на живота. В „Призвание“ почти благоговейното отношение към учителския труд продължава традицията на този познат поетически мотив. В творбата на поета-учен чувството на признателност е „пораснало“ до обич, изразяващо се в топло чувство към учителка по биология, която е учила своя ученик не само на биологичните закони, но и на „човешката вяра в доброто“. Лирическият герой днес е лечител, който прилага на дело школските уроци по биология. Стихотворението завършва с особена поанта, състояща се от безглаголното изречение „Учителко моя…“:
Душите човешки —
урока извън часовете учебни —
който ти ни предаде…
Учителко моя…
Творби като „Самодивско биле“ и „Застрахователка“ разбиват матрицата на стилистичната монотонност. В диалога с билката в първото потрепват игриви нотки, характерни за фолклора. В този ефирен и лишен от прагматизъм разговор между самораслата билка, назована в духа на народностните говори „самодивско биле“, и имплицитния мъжки лирически герой, се очертава образът на екзотична девойка с оригинални самодивски характеристики:
— Кой те, цвете красно и опасно,
тука посади!
— Аз съм цвете саморасло,
мен ме никой не сади!
Затуй съм цвете дивно, лековито и омайно.
Харесаш ли ме,
себе си на теб ще дам потайно —
сам себе си да откриеш ти…
Леката ирония в образа на жената, която застрахова бъдещето на лирическия герой срещу „Самота“, не отнема от проникновеността на лиричната изповед в „Застрахователка“. Сякаш за да спаси творбата от сладникавото самосъжаление на самотника, лирическият герой се самоописва амбициозно-романтично като лутащ се между спомените и надеждата за собствена себереализация. От тази богата в психологическо отношение стартова площадка изстреляният от нея образ за „застраховката“ срещу самота улучва не само в сърцето, но и в ума:
Живея сега,
а своето утре
при теб застраховам —
от самота…
В „Есенни нощи“ миналото, измеримо в пространство и време, едва личи под воала на спомените. Подтиснато от грижите на делника, то гради нов свят, паралелен на съществуващия. Лирическият говорител вижда в този свят живителен лъч, сравняван с „Ухание в мрака“ и с „Полъх в душата“, а образът на деветата вълна, която залива слелите се в едно тела на влюбените, е оригинално олицетворение на страстта:
Ухание в мрака,
полъх в душата,
като девета вълна
телата слепени заляла…
Наличието на звукосъчетанието „есен“ и в друго стихотворение не прави „Есенни нощи“ и „Есен“ равностойни в тематично отношение. В творбата с името на тъжния сезон е отразен натоварения с философски подтекст предфинал на живота, а не любовен екстаз. Впрочем на пръв поглед стихотворението „Есен“ е от тези творби, които съществуват заради финалните поанти или прозрение. Всъщност то представлява уверено в себе си описание на закономерностите в човешкия живот, в който и формално песимистичният залез, и вярата в ново начало са неотменими. Последният етап в живота на човека е сравнен с есен, която настъпва с всичките си атрибути: мъгла, студен дъжд, оголени дървета. Домът е изстинал, а стените „мълчат страшно“. Натурализацията на нелицеприятните страни на човешкото съществуване отеква в душите с глухия тътен на селска черковна камбана. Житейската есен, обаче, е и „мъдрост обрана“, и грозде, „сбрало земна сила“, а оптимистичният финал е толкова неизбежен, колкото и самата пролет:
Есен — очакване на Пролет неизбежна!
Усещането за силата на женското обаяние не напуска читателя от първия до последния ред на книгата. В „Продавачки на красота“ лирическият говорител съзира в душата на слабия пол „ухание от душата“, без което ароматът на цветята, които момичетата продават, не би бил нищо. В „Портрет“ прагматичното отношение към света, характерно за бизнесмена, се разстапя като лед пред огъня на женските очи:
Трапчинки две
и блясък в женските очи
— мъжката душа
от бизнеса веднага излетя!
Дяволитите две трапчинки, скрили усмивката на жената, както и игриво-строгият й поглед прикриват същността й на хетера, способна да извади от равновесие уж непреклонния мъж на бизнеса.
Мотивът за благородството и чистотата, които съдържа в себе си женската хубост е като огряна от слънце лазурна мъгла, разстлала полупрозрачната си пелена навсякъде в стихосбирката „Животът се нарича Жажда“. Преходът от нея към образа на момичето като жертва на капиталистическата експлоатация е като че ли повече от плавен и естествен. Тя не е водещ идеен компонент от поезията на Любомир Пировски, но в творбите, в които е изобличена, са вложени запомнящи се със своето сантиментално своеобразие образи, които придават специфика на авторовия вопъл за свобода. След поредица вгледани в себе си любовни изповеди неочаквано изплува текстът на „Момиче в магазин“, в който поетът категорично демонстрира остри социални рефлекси. Драмата на младата продавачка, чиито чар и усмивка са само средство за привличане на клиенти, е въплътена в земно и лишено от литературна превъзнесеност описание. След изнурителния работен ден вечер краката я болят, а устните и са отмалели от фалшиви усмивки. Ах, как й се иска да дари някого с поне една усмивка, която да отправи не от служебна куртоазия, а от любов! На този фон преднамерено грубата употреба на думата „оборот“ е като буца пръст, хвърлена в езерце пред градски фонтан. Собственикът, когото авторът художествено преднамерено нарича „бос“, за да внуши безчовечието му посредством този по-емоционално натоварен синоним, вечно сумти недоволно: Усмивки продавай!
Продавай, продавай!
Оборот да върви.
Защо си ми ти?!
Босът, обаче, въпреки перченето си, звучи жалко и лирическият говорител не пропуска да отбележи това, защото той — въпреки парите си! — не може да купи „любов и усмивка“.
Идейно продължение на драмата на продавачката е стихотворението „Сервитьорка“. Младата келнерка е принудена от професията да откликва на чуждите желания, потискайки своите собствени. Авторът конкретизира визуално нейните „мечти и надежди“: нежно докосване, любов, отдалеченост от периметъра на унизителни подвиквания и чужди „погледи горещи…“. Въпреки всичко, множеството от хора й дава измамното усещане за несамотност — самоизмамата, която тя безволево приема, за да оцелее. Дори стига до там, че утрото й се струва досадно и самотно. С този елемент психологическият портрет на момичето значително се усложнява в сравнение с този от „Момиче в магазин“, но това не притъпява социалната емоция и гласа на чувството за справедливост.
Основният източник на знание за автора е неговото творчество. Като изключим медицинските елементи в биографията му, познанието за него е преди всичко върху личните му мировъзрения, а не върху личната му житейска история. Ето защо би било несправедливо, ако сведем примитивно поезията на Любомир Пировски до апология на чувствеността, женствеността и първосигналното социално недоволство. Идейната нагласа на автора си служи с инструментариума на различни житейски сфери, за да достигне до читателите. В книгата проблясват теми като преклонението пред пророчицата Ванга в местността „Рупите“ /’’Рупите, България’’/, одухотвореният поглед към света на дърветата, които имат почти човешки мечти /„За какво мечтаят дърветата“/, мисията на поета с „душа звънтяща“ /„Душата на поета“, „Поетите“, „Съдбата на поета“/, дори познатият патриотичен рефрен за празника на Ботев „Втори юни“. Впрочем това стихотворение в цикъла „Най-тъмно е преди разсъмване“ отразява втората основна линия в сборника — жаждата не просто за личен душевен комфорт, а за всеобща социална справедливост. Мъжките образи в този дял са продължение на борческия пейзаж, в който поетът издига лирична барикада, съпоставима с това защитно заграждение в „Клетниците“ от Виктор Юго. Поривът за всеобщо социално-политическо възмездие е претворен знаково и в последния раздел от книгата. Той е озаглавен „Заветът“ и в него нежната и ранима същност на лирическия герой, е разпознаваема със способността си за абстрактна любов не само към едно същество, а към общността. В стихотворение със същото заглавие, например, което се явява последно и за сборника, лирическият говорител декларира, че е почувствал дълбоко у себе си завета на предците:
Хилядолетния завет у себе си познах. Живях. /„Заветът“/
Сложна и непонятна за околния свят остава ориста на поетите. На тази близка му до болка тема авторът посвещава няколко стихотворения. В „Съдбата на поета“ бизнесменът, воинът, изследователят, философът, влюбеният очакват неочакваното по различни начини, подредени във възходящ ред. На върха на стълбицата стои поетът, който призовава да се улови неочакваното в „мига очакван“:
— В мига очакван неочакваното улови
и на другия със себе си в дар го поднеси! —
въздиша поетът.
Поетите мерят човещината не с пари, а със стихове. В „Поетите“ поетът е сравнен със славей, който, притискайки гърди към смъртоносния шип на розата, я напояват с кръвта си:
Славеят пее, притиснал гърди
към шип смъртоносен,
с кръвта си все още красивата роза пои.
Интересно в тематично отношение е и стихотворението „Ние“. Идеята за младата душа в остаряващото тяло допълва идейната полифония на тази творба, в която е описана особената категория на родителите, отгледали достойно децата си и останали сами. Обектът на изображение тук, макар и да кореспондира с познати настроения и мотиви, е оригинален опит за реабилитация на спорни от гледна точка на общоприетото човешки слабости. Тази реабилитация граничи с категорично жизнеутвърждаване на тяхната житейска философия и представлява апотеоз на едно оригинално и въздействащо авторово кредо. Така и този път темата се явява не просто пасивен обект на изображение, а част от самата поетика на автора, още повече че той рядко прибягва до ритмичните патерици на силаботоническото стихосложение, а си служи основно с верлибър, при който темата и идеята играят главна роля.
Характерни текстове, вписващи се в тази тенденция са, „Камерен концерт“ и „Един живот“. Няма нужда от зашеметяващи поанти в текста, почерпил вдъхновение от музиката. С четири безглаголни изречения, подредени в начупен стих, лирическият говорител описва камерния концерт като изявление на „влюбени нежни сърца“, които заклеват света в любов и хармония:
И трептящи,
влюбени
щедри
сърца,
приели
в своята душа
залата огромна
с хармония
в любов заклели света…
В „Един живот“ човешкият живот е сравнен с песен. Тя е описана със серия от характеристики като „ритъм в утрото слънчево“, „шепот далечен в знойната нощ“, „послание от сърцето самотно“. Тази „песен“ продължава до последния „акорд“. В нея се преплитат различни, характерни за човешката природа мотиви: копнежът на самотника за обща съдба, за любовна ласка, за любов към „далечна родина“.
На философска дълбочина е основано стихотворението „Пясъкът на ежедневието“. В него времето се сравнява с пясък. Така, както хората се „разтварят“ във времето, така ги поглъща и пясъкът. Бръчките по челото и душевните рани дълбаят душите в „пясъка на времето“.
Със свежестта на идеята, силата на преживения опит и кристалната си чистота изпъква образът на панделката в стихотворението „Като на игра“. Лирическият герой, в който разпознаваме чертите на мъж, е завързан за жената с нежни вериги, които той оригинално нарича „панделка“. Творбата, която е изцяло изчистена от второстепенни образи, е с избистрена идея, което и придава и ударност, и оригиналност едновременно:
Панделка красива, нежна, ефирна
ти ми подари.
С панделка красива като на игра
върза ме за теб.
В своята съдба на мъж — честит или злочест —
с тази панделка съм вързан и до днес.
Книгата на Любомир Пировски „Животът се нарича Жажда“ също е панделка, с която читателят е завързан завинаги посредством невидимите конци на красотата и любовта.
„Търсете и ще намерите.“
Пътник самотен пътува —
срещи с природа красива,
с хора в слънчево утро открити,
с хора в сянка усойна прикрити…
Безкраен хоризонт сърцето му тегли —
там от залеза изгрев се ражда,
а душата му жадна жадува —
своите мечти в някой друг да намери —
себе си да сподели…
Навътре в душата си
по пътя изстрадан пътник пътува —
в себе си Бог той да намери…
С ангелски крила
мен, като всяко дете,
светът ме прие.
Пораснаха те, но…
хора от завист, от алчност,
от жажда за власт, отрекли
своята детска чиста душа,
нарочно оскубаха перата
от моите крила…
Прораснаха те!
Подрязани бяха отново.
Отново разперих ги аз…
С камъни душата ми затрупаха те!
В лава разтопена тя ги разжари
в моето човешко сърце!
С надежда, с любов, с вяра,
то, от тази лава извая света…
Крилата от бели,
след бурята черна
с цвета на дъгата сияят сега!
Тези крила дарявам на теб
и на всички сега…
Поточе вода със звуци пенливи,
по планинския склон на живота скорост набира.
През бързеи с камъни остри, зъбати,
душата човешка смелост събира —
как от своите мечти, жарки сълзи и семе в земята,
живот да роди.
Проблясъци слънчеви
в сърцето човешко струни докосват —
песен струи —
за смелост, за страст, за любов…
Сенки дълбоки, усойни,
към покой безгрижен зоват…
Светлини срещу сенки — битка съдбовна…
Ражда се войн и поет —
сълзите твои, самотни,
с устните свои той да изтрие…
Прекрасна си!
Слънчев лъч, докосващ душата,
вятър в жегата прохладен,
буря лятна, раждаща дъгата…
Езеро дълбоко, огледално,
твоя лик, небето синьо и
лунната пътека приютило,
притаило бушуващи, разжарени въртопи.
В себе си, любов, те отразявам аз
и музика звучи,
и светлина сияе,
и дъга цветува…
Прегърнати вървим със тебе…
Любов, като огън
превръщащ в пепел дървения кръст,
ела при мен!
Любов, като цветето
ухаещо върху торна пръст,
ела при мен!
Любов, като морската вълна,
скалата в пясък стрила,
ела при мен!
Любов, дори и да си като
утринна роса под жарко слънце,
ела при мен!
Дори илюзия да си
в измамната реалност,
досадно бреме в младостта,
или грях спасителен в старостта,
ти пак ела при мен!
Заклинам те и ти се моля,
защото жив да си
означава да обичаш,
а обичат ли те,
безсмъртен ти оставаш.
Буден — ден бленувам.
Нощем
— жар жадувам
да ти дам…
Чакам те с любов —
с устни да обгърнеш моята душа.
Днес, сега
и завинаги така…
Плът с плът обгърнала,
политваш ти след мен в задъхано стенание
… незнайно на къде,
… незнайно до кога,
с магия бяла в лунна нощ.
И пак, и пак…
В сплав една
душите ни изгубени, самотни,
с любовно заклинание
в една се сливат през нощта.
И ражда се денят…
Небе — бездънно, синьо,
запълнено от твоите коси над мен,
и вятър — волен, силен,
стенещ с твоя глас…
Ти — задъхана,
без дъх останала във своето безкрайно „да“,
с любов отдала всичко…
Свещенодействие.
Твоето присъствие…
Светът в теб пречупва се!
Засиява многоцветно
в ритъм учестен…
С твоето присъствие
пространство и време отмервам.
Отново съм!
Бъди!
Вярвай — не лекува времето!
Не може
мигът любовен, див и млад
с годините да помъдрее…
Във времето безкрайно
любовта ми като кратък полъх
до пристана спокоен няма да отмине
— моряк на сушата не плува
и жив не е!
Душата му с вълни безбройни
ту нежно те люлее и шепти,
ту в миг екстазен сграбчва те
— любовта му да си спомниш…
Не, не вярвай
в нищо по-малко вечно!
Аз не искам, да съм тежест в твоя ден,
нито по задължение да си ти при мен.
Аз не искам, от твоите очи
отегчение или безразличие да струи.
Аз не искам, когато с плам целувам ти косата,
ти с нетърпение да чакаш края на играта.
Аз не искам, вместо единствени и неповторими
един за друг да бъдем, образи — отломки режещи
като от счупено огледало, да събирам.
Аз не искам, в лъжи да преминават нашите дни.
И за да не е това така — аз не искам теб сега!
Аз те искам все така —
с устните подпухнали от страст,
с възгласите с дрезгав глас,
слели нашите души
в общ летеж — трептяща светлина.
Аз те искам все така,
отпусната и победена,
от свойта женска страст
изпепелена… възродена,
със женска нежност обгърнала света.
Аз те искам все така
в мойто мъжко ежедневие…
С топлината жива
на греховна любов
от смъртта ти ме спаси.
С живи души,
в тръпки уханни,
сред разцъфнали хълмове
на момински гърди,
потъваме двама
и няма ни — няма,
нито мен, нито теб.
Единствен животът
сред пръски от пяна
остава.
Облак изведнъж —
и гръм,
и тътен…
летен дъжд!
Трева, миришеща на лято,
притисната под прегърнатите ни тела,
и любов в захлас…
Капките, отронени от небесата,
в потоци огнени
във женски глъбини,
превръщащ ти…
И гръм,
и тътен…
Задъхано дихание —
душата на една жена струи…
Да бъдеш мъжът пръв в живота на една жена!
Да бъдеш жена последна в мъжката любов!
Да вградиш свойта сянка в живота ни суров!
Нима това не е съдба, заради която
в борба да преминават нашите дни?!
И дали си заслужава без това
всеки миг в нас да се утаява…
На никого не казах през годините за теб.
В душата си те носих —
като семе, от сушата укрито.
Сега,
сълзата ти отронена,
живота скрит
пробуди изведнъж…
От момиче в жена те превърнах
с любов.
От мъж в момче превърнах се
след това от болката забравена
на ревността…
И за любовта, и за ревността
благодарен съм ти аз,
защото в днешната игра на бизнес
и надпревара за пари, коли, жени,
забравили играта на живота,
неусетно и безплодно,
превръщахме се в „тухли от стената“.
От стон стаен до виковете на жена,
изтръгнати в ритъма задъхан
на нашите тела —
мъжко тържество
ти ми подари:
че мога, че съм силен,
че съм аз и след това.
И ето, след годините победни,
с мъжко самочувствие
при тебе идвам пак сега —
триумфа свой със тебе да сверя —
в живот или тъма
да се врека…
Слънцето — червено, укротено,
доволно ляга си да спи,
цял ден любило Земята
красота да се роди…
Падаща звезда, изгаряйки,
нощта ми озари…
Огън любовен
пепелта изстинала
в жарава възроди…
Вятър повя —
искри в нощта —
звезди в очите —
любов разгарят…
Душа,
в дъх по запотените стъкла
от нашите сърца струи
и стопля малката кола.
Светът огромен
в тебе е сега.
Стене вятърът отвън
като обладавана жена…
И е топло,
и човешко,
в тази нощ…
Затрупан съм от спомени.
Като ранено животно в бърлога
облизвам… душата си.
За да си спомням раните.
За да зараснат спомените.
Не искам да съм бил!
Искам да съм сега!…
Ти обречена си да усещаш
върху себе си
мъжката ми длан,
както аз съм пленник
на твоето ухание и свян.
Тази обреченост за двама,
през годините ни няма
да изчезне, знам
и дори когато вече остарели,
изгубили сме, разделени,
надежда, вяра, страст,
подарък тя за теб и мен ще бъде.
Уморената нежност на нашите нощи
— колко мечтана бе тя.
И след прилива чувствен
през годините с други,
уморената нежност на твоето рамо
и горещата твоя тежест върху ми,
връщат отново годините млади,
когато ти бе всичко за мен.
Сега съм и хубава, и опитна, знам.
Сега съм до някой на своето място.
Но как ми се иска да бъда до теб —
уморената нежност запазена в мен—
подарък да бъде за теб и за мен…
Свят за двама…
Нежност е твоето име.
Сребърни дървета —
лунни рицари в нощта,
трепетно обгръщат свят кристален.
С изгрева нетраен,
късче лунна светлина и лунна сянка
в нежност безпределна ти превръщаш.
Всяка нощ и да те няма,
в този свят за двама
ще бъда с теб, любима…
Панделка красива, нежна, ефирна,
ти ми подари.
С панделка красива като на игра,
върза ме за теб.
В своята съдба на мъж — честит или злочест,
С тази панделка съм вързан и до днес…
Удоволствие е
бавно да пиеш вино и коняк.
Удоволствие е да усещаш как
между женските бедра потъваш пак.
Удоволствие могъщо
е пред тебе да треперят също.
Но удоволствието най-голямо
е да създаваш постоянно това,
което удоволствия поражда!
Две момичета красиви, обиграни,
в свойта младост уверени,
срещу мен стоят в захлас,
а аз,
в свойта власт на зодията „Лъв“,
мечтаех пръв
да се покажа лъв.
Но ето че „Рак“ и „Скорпион“,
в съюз нетраен влязоха за миг
и на лъва в зъбатата паст
опашката му втикнаха завчас.
Лъвът захапа, изрева,
замахна̀ гордо с глава,
и на трона свой
постави гордата девица,
що му бе достойна за лъвица.
А момичетата млади
с пръст в уста останаха, разбрали,
че с лъв шега не бива,
ни с опашка, ни със грива.
Искам те —
не за час,
не за два,
не за цял живот дори…
Искам те
до край сега!
Искам те —
едва очите си отворил…
Искам те —
наяве и на сън.
Себе си
на теб да дам…
… със жажда
за живот
денят ни
да започва!
От ручей — пролетно бъбрив,
след години — километри,
във вир загадъчно примамлив
се превърна ти.
Но и в ручея, и във вира,
същността ти на жена,
като нежната вода,
в пясък стрила твърдата скала,
си остана съща…
Женските очи —
тъмно сенчести, дълбоки и потайни,
или светли и прозрачни
„като душата на дете“.
Не всеки може да ги разбере,
докато в тях, като в огледало,
душата своя не съзре.
И във тази среща —
призрачна, реална,
мъжът от мъж превръща се в дете,
със страст и власт
поставен на колене.
Бог е светлина.
Сатана е неговата тъмна сянка.
Демонът — човек прекрасен,
от сянка и от светлина тъкан,
по своя вечен път
безгрешен — грешен
става, пада,
но върви напред.
Лилит и Ева —
между тях Адам,
от влажна кал
по образ божий сътворен,
за да може той
човешкия род да създаде.
И ето че между
Лилит — блестяща, богоравна, своенравна,
и Ева — покорна, любеща и нежна
— две жени, създадени от Бога,
Адам избира Ева,
а Лилит за Демона остава.
От тогава,
мъжът със свойта Ева заживява
и деца създава,
а духът му при Лилит витае,
ведно със Демона прекрасен,
любов, и страст, и власт
да опознае.
Така,
Сатана и Бог в едно,
чрез две жени от светлини и сенки
във мъжката душа се сливат.
Така до Демона — човек прекрасен,
Адам се доближава.
Роял и ноти.
И вълшебница една
със своята душа,
сенки от звук и светлина
през времето преплела…
Свят различен,
трепетен и гневен,
нежен или буреносен;
свят на страсти и любов,
нереално истински
в реалността — измамна и
безпътна —
ти сътвори за мен сега.
В този паралелен свят
орисай ме да бъда с теб
до края на света.
И след това!…
Сърце човешко — крехко, наранимо,
пулсиращо с мечти, любов и мъка,
в цигулка малка скрито,
с музика вълшебна
душа, душа открило, заплени ме!
В този плен свободата своя аз открих…
Пленник твой,
щастлив ще бъда аз от днес…
Застаряващият мъж е като дете —
уплашено, самотно
и затрупано от своите години опит,
от недоверие към себе си,
живота и сполуките.
Застаряващият мъж е като дете,
открило в миг сигурността
на женската ръка,
повела го с любов назад
към младостта.
Застаряващият мъж е като дете,
във грях нарочено, сега,
чрез женската любов и младост,
грехът на старостта
във миг изтрило.
През тъмно-светлата прозрачност
на очите ти
в дълбини непознати потънах.
С душа душата потърсих,
с пролетно тайнство
живота у тебе пробудих…
Към лятото аз те зова…
След като цял ден любеше Земята,
потъна Слънцето в доволен сън…
От таз любов роди се красотата
и то с лъчи замилва я от вън.
Колко са звездите по небето,
които нямат своите слънца?
Зная как самотни са, горките,
без красота, без нежност, без деца!
В нощи омайни,
на поляни потайни
любих те аз…
Денем буден жадувах,
нощем с тебе живеех
самодивски мечти…
Самодива дивна,
в потайни дълбини
отнесе моята душа…
Сутрин с росата кристална,
в мъглата нетрайна изчезваше ти…
Зората живота пробуждаше, умираше ти…
Сълзи — роса по цветята —
пиех със устните жадни…
Вечер от морна жарава
един чрез друг възкръсвахме двама…
Самодива ме люби и любя я аз —
в дома, достатъчен за двама —
самодивската поляна…
Обичах…
Обичам…
Сам Сама
те пуснах —
върви!
Сам Сама
се намери.
Дълбоко у мен те пазя —
от теб, за теб…
Върви и се върни —
по-смел, по-смела,
по-умен, силна,
истински… истинска…
Вземи от мен душата си.
С моята отдавна те дарих…
Падаща звезда, изгаряйки,
нощта ми озари…
Огън любовен
пепелта изстинала
в жарава възроди…
Вятър повя —
искри в нощта —
звезди в очите —
любов разгарят…
Нецелувани устни —
нощем жадувани, денем бленувани,
с дъх сладостен
жарава в сърцето самотно
раздухват…
Песен за ласки томителни,
за цялост сляла душите изгубени…
Песен за нощ лятна, гореща;
за ден лъчезарен,
от целувки и Слънце събуден…
Устни, в мечтите нежно целувани,
нощем жадувани, денем бленувани…
И в младост, и в старост жадно сънувани,
сладко опасни, чакани, хубави…
Устни недоцелувани…
Музика и танц!
Ритъм задъхан — пулс от сърцата…
Ритъм любовен — път за душите,
жар за телата слети в едно…
Музика… танц…
Танцуват мисли и чувства в захлас,
танцува душата очакваща теб —
с очите искрящи, с устни пламтящи…
Музика… танц…
за двама в нощта…
Пламък чувствен
— тъмен призив от дълбини горещи…
Ритъм кръвен, страстен
— в този миг свещен, любовен…
И пак… и пак…
Дорде лъчите утро зазоряват
и сътворяват душите ни деня,
на света с любов го подаряват,
за да бъде светлина…
И настана светлина…
С дъх ме приласкай,
с устни нежни ме поискай —
инструмент съм аз, музикант си ти…
Мелодия пулсира,
музика извира…
Себе си познах
и в дар с любов дарих
на Теб —
в тази нощ —
греховна и свещена…
Мъж да си…
с дух да приласкаеш,
с устни нежно да поискаш…
Облачета лъчезарни
мечти рисуват
върху лазурен хоризонт.
Облаци на слоеве браздят
небосклон, от копнеж замъглен.
Мъхнати пътища чертаят
към теб… към мен…
Прозрачна светлина,
полъх плах —
себе си в тебе да намеря,
тебе в мене да открия…
Смелост за обич събрах —
полетях…
Облаци мрачни и гневни,
в небето, зловещо прихлупено,
сражение огнено водят…
Огледало небесно
на буря в душите човешки,
на съдбите на хора, от хора сразени…
Облаци — ненавист и мъка в очите стаени…
Капки — сълзите дъждовни —
с могъщи потоци Земята почистват.
Сълзите горещи —
дано душите измият…
Прегърнати,
дъгата, в бурята скрита,
дочакахме с тебе…
Самотен пясъчен плаж,
доскоро от лятното слънце целуван,
с преплетени стъпки на влюбени покрит,
сега простира се, от вълните изтрит,
за новото лято.
Над него — заспали, от вятър прегръщани,
само скали дежурят — чакат чайки и
влюбени отново с любов да приютят.
По плажа зимен самотен вървях,
а в нашето лято предишно живях.
Вътре,
горещо,
дълбоко в плътта ми,
тупти нещо…
Начало или край?
Всеки има своя рай…
и своя ад —
дълбоко,
горещо,
в Човешкото нещо…
Рай и Ад —
с любов и болка зачевани,
от болка и любов зачерквани…
Плът гореща!…
И болката — любов и надежда —
вътре,
дълбоко в човешкото Нещо…
Благословено проклятие!…
Материя тъмна — космос безпределен,
мъртвило сиво, пустош неизмерна
понякога и в нас…
Звезди сияйни — очите твои
с лъчи от твоята душа…
Сърца човешки — влюбени, горещи —
звезден прах разпръскващ тъмнината…
Вселената пулсира с тях
жива в студената тъма,
открила смисъла на своята съдба…!
Раздялата е бременна със нежност,
натрупана в тъга по теб.
Раздялата е като сянката усойна
— във летен зной и пек
жадуваш ти за нея,
а когато в хладината й потънеш,
към слънчевата светлина се взираш пак
— където любовта те грее…
С надежда, вяра и любов,
във теб откривах
като в образ нов,
частици от различните жени,
преминали през мойте дни.
А когато с обич
в едно ги аз събрах
и от патенцето грозно
лебед сътворих,
в това сгреших — не го научих
лебедова песен как се пее,
когато любовта изтлее…
Отдавна разделени сме.
Пътеката ни обща отначало
във две посоки ни отведе.
Сега —
съдба, деца, ежедневие сурово,
пречат
да се върнем към началото.
Само нощем, в сънища безброй,
срещаме се — млади —
аз и ти, или пък тя и той.
И целуваме се лудо и безспирно,
най-подир слели се в едно —
две отломки от човешките души.
На сутринта,
с вкуса горчив и сладостен от вечерта,
с поглед ровим се безкрай,
в тълпата да открием най-накрай
пътен знак към новото начало.
Но уви,
остарели, помъдрели уж,
впримчени в ежедневната реалност,
смелост нямаме дори
в другите очи — като в огледало,
да срещнем свойта младост.
Луди, млади, диви и красиви,
сплитахме в дихание едно
море, мечти,
солени устни, топла гръд…
В нощи южни, звездни, морски,
светът, в палатка малка сбран,
ухаеше любовно…
Нощ. Петзвезден бар.
Оловно, ловно,
мирише на пари…
Аз.
Ти.
А отсреща на пилона —
разпната —
млада плът струи…
Остаряхме.
За това ли с теб мечтахме?
В успоредни светове
живеем днес със теб.
А до вчера,
успоредни стъпки слели се в едно
оставяхме след нас.
Учим се сега,
как от плоскост не една,
с вертикални бодове
душа от парченца да съшием,
с капчиците кръв общата пътека
към свят за двама да открием.
Две топчета лед в чаша с уиски,
сграбчена в шепа самотна.
Поглед безизразен,
впит в екрана на телевизора —
шарен и шумен, жив,
и мълчание страшно
на двама в обща съпружеска стая.
Вечер след вечер
в живота им общ…
Децата отраснали,
в свой свят свои проблеми решават —
няма я вече детската крехкост —
едничко спасение от тази самотност
на две топчета лед в чаша. Живот.
Бяхме млади в любовта…
Обичахме се.
Но миг дойде
и някой каза ти:
„Не давай другия да разбере,
какво в душата ти се крие
и за да бъдеш интересна
и желана ти докрай,
скъпи си чувствата и знай,
че той не е единствен на света!“
Тъй старческата мъдрост
ни обхвана.
Сега с въздишка ний се разминаваме
и не смеем да се доверим —
в ловец и плячка се превърнахме.
А бяхме млади…
„…По пясъка от мигове
пропуснати, неразбрани, неизбрани,
вървя и аз сега…“
В пясъка на времето все по-бавно крача аз,
затъвам в спомени —
мигове изстрадани, горещи и победни —
следи във времето от преплетените ни
съдби, души…
Вихрушката на новите ни дни
по повърхността на пясъка следите заличава
и само любовта ни, дълбоко утаена в нас
в следи кристални, на време не подвластни,
във времето отново към живот ни води…
Мечти и спомени,
в стих и песен с любов пресътворявам.
Във сенките —
многоликите и истински
проекции от теб,
оглеждам се и аз.
И сянката — реалността без плът,
и светлината — измамно двойствена
реалност
по твоето лице пластят
във бръчките годините със мен.
Във сенките потъвам аз,
разпалвайки грееща жарава,
дори когато светлината,
що сенките създава,
помръква или пък изгрява.
На сенките се кланям аз…
Целувахме се лудо…
„Не!“- мълвеше ти,
уплашена от себе си.
Със стон стаен потъна в послушание
моето желание…
А през нощта самотна,
смути съня ти то,
превръщайки в жарава
недокоснатите женски глъбини.
Едва тогава ти разбра,
че за да си жена
понякога е нужно
да се казва „Да!“
Сега, във зрелостта,
със спомените насаме от младостта,
отново ний се връщаме за миг,
за да разберем и „не“, и „да“
на своята душа…
Спомени за стъпки преплетени
по общи пътеки —
спомени в душата дълбоко прикрити
за да не бъдат изтрити…
Спомени —
белези от раните скрити,
нощни демони зъбати
гризещи моето сърце…
Ех, сърце човешко, затрупано от спомени,
живо си докато мечтаеш за любов,
за дни осмислени, за нощи споделени,
за лято в есента и за пролет във студа…
Да-а… твой живот човешки…
Загуби, успехи, сбъднати мечти
и спомени след тях —
Дух непокорен от себе си на другите даряваш ти…
Като двама непознати
срещнахме се пак
след годините съвместно наши.
Покрай теб, в теб,
белези безброй от чуждото присъствие
откривам с безмълвна ярост…
Ти, в свойта младост,
с гордост и нехание дори,
хубавите наши дни
с усмивка зачерта.
А аз, безсилен пред моята самота,
с мъдростта на старостта
исках любовта да върна…
С чужда, отразена светлина
светиш ти сега.
В тъмен кладенец — усоен
скри се моята душа.
Кристална чаша —
душа човешка,
пълна със шампанското на бъдещите дни
звъни, звъни, звъни…
Горчи утайка от лъжи,
от злобни думи —
нарочни или пък случайни те били.
Горчиво вино пиеш ти в своя делник,
нарочено, че истинско е то.
А празника със шампанско се посреща,
дано душата от любов
като кристална чаша зазвъни…
Вода и въздух —
облаци —
дъжд и раждаща земя…
Въздух и вода —
мехурчета малки нагоре, нагоре —
стремеж към свобода…
И твоята любов —
и въздух, и вода,
и светлина…
Срещи неочаквани, слънчево сияйни,
срещи очаквани, любовно потайни —
мостове недоизгорени между нас —
с косите посребрени, със жаравата
в сърцето останала,
със жаждата в душите самотни
отражението свое не намерили…
Срещи жадувани макар за час,
макар за ден с този като мен,
и с тази наша луда младост —
любов в живота жив —
все още живи сме и ний….
След годините отминали
в бури, дъждове поройни
и проблясъците знойни,
отново с теб сме днес.
С капки неспокойни,
като миговете закъснели,
облаците се оцеждат
и дъга победно се процежда.
Цветове на щастие в нас се утаяват…
Хоризонт далечен бряг примамлив скрил,
— мечтата моя за тебе, приютил…
Небе над безкрайното море и чайка в него
— душата ми към теб лети…
А хора покрай мен безброй
и музика звучи…
В мен си само ти…
Несбъдната любов,
несбъднати мечти,
живот несбъднат дори —
ехото от избори неуки
в бурята на дни съдбовни…
Сега сърце, сърце зове —
без страх за своята съдба,
без сметки за пари, за власт,
бъдещето свое да сътвори…
Сега!
За нашите деца
да сбъднат своите мечти
— за любов, за цветя
и за техните деца!
Приятелко моя — душа огледална
от млади и луди далечни години,
във лунните нощи,
по лунни пътеки различни
случайността ни отведе…
Днес, с лунния цвят във косите,
в нощи самотни, след срещи изтрити,
за обща любовна магия,
за чезнене в цялост една
жадуваме с тебе…
Приятелко моя — душа огледална,
без страх от образа свой,
влюбено луда сега с мене бъди —
в нашите лунни мечти…
Две чаши горещ шоколад
върху маса между нас…
Полумрак, разноцветни светлини —
проблясъци от младини лудешки,
от шоколад, стопен между тела горещи…
И нежност, и тъга в очите…
И празнота в душите разделени
по пътеки, като ручеи лъкатушни,
не събрали се във вир прозрачен…
Горещ шоколад —
питие любовно и омайно —
пием с теб сега…
Кафе — ухание в мрака,
въздишка,
в очакване зад маса самотна
на теб…
Кафе — сладост горчива,
утайка лъжлива,
часове и минути
с надежди пропити…
Кафе — от поредната чаша…
Чаша кафе
et sponte sua[1]
— доза гореща любов,
сутрин и вечер в живота суров
— рецепта магистърска
за младост и радост
давам ти аз:
„si vis amari, ama!“[2]
Път
и вятър в косите…
Машина,
блестяща
след сивия ден;
безкраен асфалт —
летиш без посока,
но…
пусто е пак
без сърцето човешко
в края на пътя задъхан,
очакващо теб —
с косите развети…
Ех, сърце човешко,
твоят пулс самотен в празнота кънти…
Къща и пари —
стени — студени, мълчаливи
и между тях — самичък ти…
Няма го човекът, който с твоя ритъм диша…
Улици — тълпи от хора —
погледът ти рови —
отражението свое
в нечии очи да зърне,
с ехо празнота в душата своя да запълни…
Надеждата — съдба човешка…!
Да си затворен в стая скучна
с четири стени самотни — това е лошо…
Да си болен за любов, когато покрай теб е лято
и всичко пъстро и човешко е навън — това е лошо!
Да губиш вяра и надежда, и любов, когато покрай
теб животът — различен и суров — тече, не чака, това е лошо!
Ето за това съм при теб сега — за да премахна всичко лошо!
Невеста, жена, деца—
след работата през деня
дом затоплила в нощта…
Години… понякога и самота,
ежедневие — живот човешки,
до сега…
… Парализа,
немощно тяло… пречупена душа…
Очи замлъкнали, отчаяние и страх…
И единствено лекарство–
мъжката ръка,
в която вкопчена с надежда
е нейната душа…
Живот човешки —
изпитът за любовта…
Живей!
Потайна дървена скамейка
с вдълбани върху нея две сърца —
свидетелка самотна в парка
на не една съдба.
Задъхан, посребрен,
уроците изстрадал в самота,
на скамейката с надежда седнах,
в късния следобед на деня…
Любими песни от отминали години,
ухаещи на твоите коси,
нежни като устните ти топли,
със сладката нега по миналите дни,
ви слушам аз сега…
В своето банално ежедневие,
мъжка сила и мъжка отговорност,
на тебе подарявам аз
с нежността на старите мелодии.
Та когато в твойте трудни идни дни
самичка ти останеш,
в нашите любими песни от предишните години,
опора и отмора да намериш.
И заваляха дъждове…
Полянката, която
като дом зелен
ни приютяваше,
с опадалата шума се покри.
И думите, с любов изречени,
като следи от Слънцето
останали,
с топлината своя,
есента и зимата ужасна
от нас незабелязано
ще отнесат…
Море,
като човешката душа —
тихо, лъчезарно и спокойно;
бурно, бясно и опасно…
Море,
потайно и безкрайно,
във вените бушуващо
дълбоко в мен и в теб…
Море,
като теб Духът човешки,
непокорен,
живота в синьо продължава…
Безкрайна, безначална,
морска шир сияйна и потайна
— огледало за душа човешка
от мечтите изтъкана…
Морските вълни, като мечти човешки
прииждат и си отиват.
Хоризонтът морски, от надежди замъглен,
примамливо остава
— зове човекът в път да тръгне
извън брега, който морето усмирява….
А морето — то живота ражда…
Море и Небе слети в едно —
безкраен син хоризонт…
Плаж —
без фалш и битки
брега оковали в бетон…
Море и Небе —
волен полет на белокрила надежда
в душите човешки,
за свобода, за красота
на плажа без дрехи, без маски…
Море и Небе —
слънчево лазурни или буреносни,
привличаща безкрайност за призвани…
Бучи морето в пяна покрито.
Гневно прочиства своята душа.
Вълна след вълна — ярост неукротима —
пясъкът със стъпки покрит,
отново възвръща своята чистота…
Гневи се Морето на човешката алчност,
със стени оковала красота, свобода…
Стихия природна,
с Духа на живота Земята засяла,
в своята ярост праведна,
бездуховен живот прекратява…
Вълна след вълна в душите човешки…
Неспокойно се мята морето,
от скали обградено,
гневно бучи в порива вечен
да ги заличи.
Пречат му те,
че над него с форма извечна стърчат,
че след всяка страховита вълна
побеляла от яростна пяна,
гранитна скала подава се пак.
Тътен след тътен,
вълна след вълна —
в образ гранитен
животът ни вае така.
Е, и пясъци има —
от стрита скала,
но чайките — бяла надежда
и влюбени — млади сърца,
на скалите изсечени кацат.
А пясъка —
с безброй отпечатъци от стъпките чужди,
той някога също бил е скала,
неустояла в бурята свойта съдба.
Птица
бързо, бързо маха с крила
— ятото свое догонва в синева…
Вълна след вълна,
люлее се морската шир
— люлка ритмична живота създава…
Самотни човешки сърца в ритъм задъхан
с надежда дирят сродни души —
през болка и мъка,
през радост и страст,
Животът човешки
в пристан любовен живот сътворява…
Любов и Хармония —
ритъм в божествена песен за двама…
Море —
и любов, и страст, и страх
във мъжката душа…
Море —
и страх, и ревност —
в рибарска лодка
жената своя мъж изпраща…
Море —
сълзите на моряшките жени —
надежда синя
сутрин
и кървав залез безнадежден —
вечер…
Море —
съдба и орис…
Вода дълбока и потайна,
на брега с вълни съдби във пясък стрила
— песъчинки от стъпки чужди подредени
и от вятъра понесени…
.
Вятър — пътник постоянен,
приятел верен, враг внезапен…
Вода и Вятър — в прегръдка вечна,
в игра безкрайна —
душата на човека от пристана спокоен
към хоризонта непознат примамват…
С мечти безкрайни, с надеждите потайни
скрити в песента на вятър и море,
сърце човешко,
сърце зове…
Съдби… море…
Изминаването на хилядите Ли започва от първата стъпка. Следите от стъпки не са самите стъпки.
Стъпки по пясъка на летния плаж…
Стъпки —
широки и бавни, дълбоки, самотни…
Стъпки —
преплетени, игриви и влюбени…
Стъпки —
отпечатъци от нечии съдби,
постоянно от вълните житейски отмивани,
непрестанно оставяни…
По пясъка от мигове
пропуснати, неразбрани, неизбрани,
вървя и аз сега — с надежда,
че мойте стъпки
до други ще се подредят…
С песен — гласа на морето,
със стих — копнеж от сърцето,
с надежда за стъпки, преплетени в обща съдба,
своя пътека в живота вдълбавам…
Вълни с проблясъци в бляскава утрин
към нас тихо пристъпват.
На морския бряг загледани в тях
с тебе стоим. Мълчим.
Гласът на морето отеква във нас…
Блясък от вълните потънал в твоите очи
от теб във мене струи…
След буря любовна,
в душите дъгата сияе…
Вълните — души неспокойни,
своя бряг намерили…!
Морето фалш не търпи.
Дълбоко, бурно и смъртно опасно —
мекота, преодоляла твърдостта,
лазурно, животворно и кротко —
ласка нежна за нас
на пясъка златист…
Истинско е то!
Без дрехи, без маски, с тела горещи
и сърца, за миг свободни
извън света фалшив,
към младостта, към любовта,
дълбоко в душата притаена,
ни връща то…
Морето фалш не търпи!
Дано в душата си
приела си го ти…
Абсент
момиче с цвят на праскова
ми поднесе на морския бряг.
Зелени вълни
зеления плаж
прегръщаха в зелената нощ…
В утрото —
с вкуса на праскова
и полъха на морския бриз —
към любовта полетях…
Погледнах аз морето,
след туй погледнах теб, жена.
И разбрах, че ти си то.
Както в утрин ранна
то е тихо и блестящо,
тъй блестиш и ти във свойта младост.
Както в миг живот създава то,
тъй в твойте женски глъбини
животът се заражда.
А когато през нощта
върху вълните твои
от гърди, ръце, бедра,
като черупка малка мятам се аз,
с морето бурно те сравнявам пак…
Човешко тяло — дом еднопосочен
на дух свободен,
във времето с мечти несбъднати
пътуващ…
Човешко тяло — красота и ласка
или юмрук в омраза свит,
и стихове, и кръв, и пот,
духът непокорен
след тебе жив остава!
Човешко тяло — в дар или за продан…
А във водата синя
две тела
с целувки слети в дух един,
на плажа многолюден, нажежен,
надежда подаряват…
На място тайно, наше,
съм сега самичък…
Брегът, скалите и морето
извечно ми шептят
за бури и покой след тях,
за вяра в камък издълбана,
за ласки нежни във вода безбрежна,
от обедния зной примряла…
С дъха тръпчив на водорасли
и шепота пулсиращ на морските вълни,
от пяната изникваш ти
и тъгата, сърцето набраздила
както морето — самотната скала,
отмива се — знам, ти чакаш мен сега…
Дрехи пищни, модни,
дрехи скрито с поглед разсъбличани,
дрехи неприкрито свличани
от тела обричани…
Дрехи — маски за сърца
като птици в кафез заключени…
Дрехи — излишни,
от любов, с любов събличани,
душа и плът в едно
без дрехи сливани…
В пяна бушува нощем
страстта на Морето
и в тътен Земята с вълните
прегръща.
В заливи пясъчни и Слънце
горещо,
денем отпуща се то,
ласкаво милвайки
своите страстни следи
от натрошени на пясък скали
— малко дете от пясъка
замък строи.
От вода сме се родили
и в нас бушува тя —
първичен Океан,
дълбаещ Земна гръд в
линия непостоянна
между светове различни.
Живот и смърт,
добро и зло,
страст и тъга —
в едно се сливат тук
и само пясъкът след тях
остава.
Следа от своя свят
по него аз оставих —
при мене да те доведе,
любима,
преди във вечността,
в нечии други пясъчни
следи
да се превърнем двама.
Пясъкът на времето
поглъща ни.
Ръкописно пишем върху
него
буквите на ежедневието.
С бръчки по челата и
рани във душата,
думите дълбае то.
Там — дълбоко, неподвластно,
мечтите ни, с него в сплав една
от жар човешка се спояват
и дирята остават —
за Път, Посока…
И че тук били сме
непокорни ние…
Стихове пишат поетите
във време зло и разделно;
във време модерно, в което
с пари се купува сърцето,
за пари се продава душата,
в пари се измерват нещата…
И само в стихове,
със светлина от дъгата
поетите мерят човещината…
А тя, светлината, струи,
при все че зад черни стъкла
в черни души я затварят…
Славеят пее, притиснал гърди
към шип смъртоносен,
с кръвта си все още красивата роза пои…
Стихове пишат поетите —
във време разделно
мигове тъмни от светлата вечност разделят…
Очаквай неочакваното, за да оцелееш! —
подготвя се Воинът.
Не искай неочакваното, за да печелиш! —
повтаря Бизнесменът.
Търси неочакваното, истината да намериш! —
планира Изследователят.
Без очакване безсмислен е животът! —
мъдрува Философът.
Очаквах… Неочаквано дойде… Обичам те! —
шепти Влюбеният.
В мига очакван неочакваното улови
и на другия със себе си в дар го поднеси! —
въздиша Поетът,
вдъхвайки душа на роза и жена…
Съдба и красота!…
Пролетно начало —
свежест ароматна по улиците многолюдни,
градът отново се събужда…
Жив тунел под дърветата разлистени —
лято и цветя — жени красиви
по улици със златен липов цвят посипани…
В градската градина —
мъж от години посребрен,
с притворени очи и поглед
към от своята младост устремен,
внука свой от училище посреща…
Със златен дъжд от есенни листа,
улиците градски есента покрива
и градът отново позлатява…
Улици заспали в зимни нощи,
студени, осветени, опустели,
простират се самотно между
жилища човешки, пролет чакащи в нощта
с прозорци греещи, озарени от любов.
Улици хилядолетни, в бъдещето устремени…
Язовир сред хълмове гористи,
лазурно разпрострян под слънце жарко.
Облаци в небето —
крила огромни, бели, неподвижни —
а под тях —
чайка малка, неспокойна,
в самотен порив с надежда излетяла —
за безбрежни океани — солени, бурни, родни,
с чайки пълни сродни…
Жена — естествена, самотна —
публика на модно парти.
Пред нея — момичета —
изкусително красиви,
кукли на конци
пред мъжките очи
и музика,
но без лъчи…
А любовта, къде ли тя остана?!
Жена, замислена, красива, истинска,
очакваща…
И неразбрана.
Сцена
и зала…
Ноти,
цигулки,
роял…
И трептящи,
влюбени,
щедри
сърца,
приели
в своята душа
залата огромна,
с хармония,
в любов
заклели те света…
Песен —
ритъм в утрото слънчево…
Песен —
шепот далечен в знойната нощ…
Песен —
послание от сърцето самотно
за мелодия обща;
за любов към Родина далечна,
за дихание нежно
през устни преплетени;
за буря Дъгата донесла…
Песен човешка —
последен акорд…
Пътища много за хора различни.
В пролетен делник
пътувам и аз по своя пътека.
Изгревът — розово-син
и полята — зелени, в свежата утрин
крилата разтварят…
След слънчевия ден —
залезът, от жарава озарен,
към гореща нощ пътува…
Знам, твоята пътека
те води към мен…
Чакам те…
Нощта да озариш…
Цвят цветува —
свят светува!
Цвета мома —
цветен огън
в нощи момкови,
цветя бленува…
Цветен свят лудува,
живот во век будува!
— Кой те, цвете красно и опасно,
тука посади?
— Аз съм цвете саморасло,
мен ме никой не сади!
Затуй съм цвете дивно, лековито и омайно…
Харесаш ли ме,
себе си на теб ще дам потайно —
сам себе си да откриеш ти…
При мене остани…
Есенни мъгли, дъжд студен, досаден,
скелети на есенни дървета…
Дом изстинал, стени мълчащи страшно
и само летни спомени тлеещи във самота…
Есен в живот човешки — самотен, остарял.
Есен — оранжевозлатиста черга —
последен спомен от летни слънчеви целувки,
предчувствие за бяла чистота, покриваща света…
Есен — мъдрост сбрана
в приведения пълен житен клас, в дъхавата дюля,
в гроздето сбрало земна сила…
Есен — очакване на Пролет неизбежна!
Пространство и време
забулени в спомени,
с девет ключа заключени,
от грижи затрупани,
в нощи самотни
свят паралелен създават:
Ухание в мрака,
полъх в душата,
като девета вълна
телата слепени заляла
страстта ни подмята…
Зад морни клепачи
в душите споени,
оранжево слънце жарава оставя…
От дълбините човешки изплува
светът, доскоро изгубен за двама…
Утрин — ориснице зла!
Самота.
Музика звучи,
извира от душата…
С музика пред теб заставам…
Не искам и не давам нищо друго
по-малко от Бог и Сатана.
За теб съм и страстта, и светлината —
хармония красива в свят свиреп.
Приемеш ли ме — вземаш Сатаната,
но също Господ се преселва в теб.
У мен живеят и Дяволът, и Бога…
Затуй, приемеш ли ме в някой час,
от туй по-малко да ти дам не мога,
но и повече не желая аз.
Усмивка,
скрита в две трапчинки дяволити,
под погледа игриво строг.
Жена,
в бизнес времена
своята същност уж прикрила…
Трапчинки две
и блясък в женските очи —
мъжката душа
от бизнеса изцяло излетя!
Мъжки погледи — искрящи, страстни,
мъжки погледи — дълбаещи, опасни,
като слънчев лъч разпръскващи
тъгата в мен,
как ви аз обичам!
Като в огледало ясно
опасно ви привличам!
И от топлината ваша
пила до насита,
чувствам се най-после сита.
И какво от туй, че в очите мъжки,
като в сянката прохладна
топлината свършва?!
Ей ги други срещу мене —
пълни със жарава…
Учителко моя,
в часовете учебни
на биологични закони
ни учеше ти…
В часовете учебни
със сърцето горещо,
от мечти запленено,
човешката вяра в доброто
ти успя да посееш…
Учителко моя,
в Лечител днес се превърнах,
приел с любов да лекувам
Душите човешки —
урока извън часовете учебни,
който ти ни предаде…
Учителко моя…
Магьоснице в бяло,
със сърце наболяло
от чуждата мъка,
от своите неволи,
как сила намираш
сълзите на други
с любов да изтриваш?!
Ето — за празника твой
аз и всеки болник
те даряваме с дар:
надежда и вяра —
магия бяла от нашите сърца
и капките малки —
рожби кристални
на изтерзана душа,
силата твоя да бъдат!
Малко, голо, свито,
с първи дъх и вик —
Бъдеще се ражда!
Нежна, топла и грижовна,
лекар и жена,
пламъчето крехко
в огън силен — светлина,
тя с надежда претворява.
Своето „сега“ в „утре“ на света
с любов дарява.
Така, изгаряйки, остава!
Болки, билки, лекарства…
И надежда бяла —
със сърцето свое
на сърце човешко
обич да дариш…
Без доза, с любов
себе си да подариш…
Обици и дрехи в цвят лилав,
момиче с теменужени очи.
Лила в усмивката струи
сред болничната белота и самота…
Сърце, сърце лекува…
Сърце, сърце бунтува…
В цвят лилав засия и моята душа…
Момиче самотно във бяло…
Пациенти безброй с надежда очакват
резултати за своето здраве и тяло.
На момиче самотно във бяло,
кръвта си червена, сърце и душа
с любов подарих…
От самота спасихме се двама…
Аз съм.
Сега.
Между спомени,
от употреба вече изтрити,
и надежда
в живота да бъда
не нечия сянка размита.
Живея сега,
а своето утре
при теб застраховам —
от самота…
От сутрин до вечер зад щанда
стоки — желания чужди —
с усмивки продава.
Вечер — краката болят,
устни — омалели от фалш —
тихо мълвят: това ще отмине —
и тръпнат в плаха надежда:
усмивка с любов да дарят!
Босът парите брои,
недоволен сумти:
Усмивки продавай,
продавай, продавай…
Оборот да върви!
За какво си ми ти?!
Жалко Босът звучи —
нали любов и усмивка
да купи не може дори!
Бар… маси… чаши…
Желания чужди
в съдбата своя приела,
с усмивка на лицето посреща…
Сърцето, в ритъма свой,
мелодия друга отмерва —
мечти и надежди,
любов и докосване нежно —
далече от подвикване,
от погледи чужди, горещи…
Добре, че животът жив, човешки,
самотата в нощта в несамотност превръща…
Утро —
самотно, нечакано, досадно…
Цветя красиви на пазарски щанд ухаят.
Момичета изписано-красиви
купувачи търсят,
красотата своя се опитват да продават,
така и не разбрали,
че красота не се купува, не се продава,
а с ухание от душата се дарява…
Момичета красиви,
с цветя и стих от своята душа
вас закичвам аз сега…
Мъка човешка при мъка отива
утеха самотно да дири.
Сълзи горещи, в земята попили,
от извор клокочат и викат…
Ванга — пророчица сляпа със зряща душа —
през своята мъка
със сърцето човешко надежда прозряла,
надежда на други човеци дарява.
Храм белостенен след нея остава —
храм — Човекът наречен…
Боже,
колко мъка човешка има в тази България!…
Ех, родители на децата пораснали,
своето бреме и своята гордост
в рожби изстрадали,
колко дълбоко в сърцата ни скрита и жива,
младостта си остава…
Проблясък в очите, докосване кратко —
надежда, че още душата ни млада,
по лунна пътека за миг ще политне…
Ей, родители, след децата останали,
в нощи самотни зад очите отворени,
любовно заклинание жарта разпалва —
животът и за нас продължава…
Обич, обич поражда.
В диви времена
в обич орисахме свойте деца…
От семенце малко и фиданка крехка
до могъщи дървета без брой,
с корени, закотвени дълбоко в земята,
протягат те високо ръце към свойте мечти
в небесата:
като облаци леки и пухкави в шир лъчезарна,
от вятъра носени — да полетят;
като лъчите слънчеви, целуващи листата,
света да обиколят…
Години, векове дърветата мечтаят,
поклащайки върхари под буйни ветрове,
докато накрая в нечие огнище
се превърнат в светлина, в топлина, в жарава,
с мечтите свои, мечти създали във деца,
слушащи в захлас приказки за старата гора…
Така, изгаряйки, постигат своята мечта…
Най-тъмно е преди разсъмване.
В душата отчаяние с надежда
се преплитат
в самотното сражение.
Тогава, в Часът преди разсъмване…
А малко трябва на човека
нощта да го погълне…
И все пак,
утрото настъпва —
за този, който с любов и вяра
изгонва сенките неверни на нощта
и го дочаква.
Най-тъмно е сега,
преди разсъмване…
Измръзнали, обезверени, гладни, болни
— кънтяща празнота — душа човешка,
замлъкнала камбана
в храма с обич съграден…
Стремеж, надежда, ярост, вяра,
сила на твореца в мен за свят праведен,
за красота, любов и светъл ден
— барикадата сега е храмът
за камбани съграден…
Душа звънтяща,
зовяща всички в утрешния ден…
Завиха сирените!
Протяжно, тържествено, тъжно…
Застина България —
свободна, паметна, благодарна…
Наведени за кратко глави,
замлъкнало ежедневие,
дребно пред саможертва
на други за нас.
Тишина — в градовете, селата,
и само там — в махалата —
кючеци и ритмика чужда
пространство, време и хора разделят…
В мига безсмъртен със Ботев и Левски,
Народе, къде си!!!!
Минало несвършило!
Днешно недовършено!
Бъдеще несбъднато!
Без бъдеще живеем
— обезверени, гърбави, разкривени
и строшени от съдбата,
от злобата, алчността и завистта,
от далаверата на дребните ни дни…
Инвалиден свят,
от нас запълнен с тела човешки
— тлъсти, напращели, без душа останали.
Как да полетим в съня си здрави?…
Придънно ежедневие
— лепкаво, безнадеждно —
злокобно ни души.
Само нощем,
в свят самотен зад челото,
мечтите плахо се процеждат —
още живи,
за да можем още ден недоубити
да дишаме наяве…
Душата окуцяла —
възкръсване бленува.
В сърцето наболяло
самотата вие.
Ехото отеква —
в чашите с остатъци живот.
Нощ след нощ —
в тъмата —
самотата вие…
Животът —
безкрайно забавление,
хубав е сега!
Животът —
чуждо ежедневие,
не засяга ни така,
че да мислим откъде
„тати носи, мама меси“,
ако има ги въобще,
щом бизнесът в зелено
ни върви добре.
Музика, лъчи…
под прожектори с диджей фенове
струи,
и в далаверата ни обща,
супер сме, нали!
Какво ни трябва повече от т’ва,
ден за ден и дълго време
ний да имаме това!
Кученце кафяво, клепоухо и игриво,
сред господарите си — хора,
ту в морската вода,
ту на пясъка горещ,
си играеше с деца.
Хранеха и милваха го те.
Весело облизваше ръце
кученцето малко,
нощем свряло се в дома човешки.
В близката градина,
бездомни, рошави и гладни,
кучета в глутница една,
опитваха се да ловуват,
а през нощта пееха задружно и протяжно
към голямата Луна,
незабравените вълчи песни за отминалата
свобода.
Кученцето, зад прозореца, възпитано,
в хора вълчи се опита да се включи,
но скимтене се получи.
Зад оградата висока на замък
като юмрук над залива надвиснал,
кучета огромни, черни,
зли, дресирани, послушни,
безмълвно бдяха с господаря свой
над пълната паница.
Съдби… на не свободни.
Тук и сега!
Веднага!
Искам!
„Лайф“ и цена!
Плащам и мачкам.
Глупаци.
Аз съм добре!
Любов — какво е това?
В брой — сума голяма —
това е мечта!
Тук и сега,
а не след години
с вяра, любов и надежда
мечти, от сълзите събрани…
Пътят е нищо.
Мечтите са глупост.
Сумата в брой, тук и сега
е нашият Бог и съдба.
Какво?!
За теб Пътят е твойта свобода?!
Пари, пари,
и пак пари…
Пари?
Пари!
Пари… пари, пАри…
ПарА!
ПАри!
ПАра.
Па… Пар…
Пук!
ПАра…а…а…
Искам! Тук! Веднага! Лесно! Бързо!
Да се забавляваме сега!
Дайте ми това!
Няма нужда АЗ да се мъча
да постигам с труд тез неща!
Светът технологичен, от вас създаден,
за нас е лесен и забавен!
Тук! Сега!
Музика, лъчи, в дискотеките струи…
Кокаин, амфетамин, водка и уиски —
пари от далаверите за нас и власт за вас —
технологиите днешни
на политици, на бизнесмени, все „безгрешни“!
Мислиш ли, умен ли си, неподвластен ли си ти,
„таралежиш“ ли се, и като малко колелце
в чуждата машина за пари не прилягаш ли добре,
в „дискотеката“ те вкарват да не мислиш
и за грабежа да не пречиш ти…
Народе???? До кога!!!!
Врабец нахален,
рошав, гладен —
казва някой.
Врабец безстрашен,
страшен —
казва друг.
А врабеца си лети напук
между сгради, хора и коли —
търси где, какво да клъвне
и не го интересува
кой трохите му подхвърля.
Едно го утешава:
щом излитне в небесата,
всички той ще гледа отвисоко!
Тъй си мислеше врабеца,
но зад ъгъла,
котака го дочака…
* * *
Бързо, леко, меко,
copy and paste — the best of the way…
Яко-о-о! Цивилизация…
* * *
Купи и продай —
в далаверата върви…
От бедните вземи,
от богат по-богат стани…
Карма прокълната спечели…
* * *
Създай и получи.
С любов след тебе остави…
Остани!
Лице премазано от бой
от всекидневник гледа.
Дете — опърпано и гладно,
от ъгъла със жад следи ме
левчета мизерни как броя
пред лъскава витрина.
Джип зловещо профучава —
грайфери огромни
с кални пръски заливат моята душа.
А днес е празник —
„Трифон Зарезан“ е.
С червена кръв от майката — земя,
стопанинът лозата си полива —
за берекет, за грозде сладко,
за любов,
че то освен на празник,
любов в България комай и не остана…
Умря дете!…
Прекършено…
Размазано върху асфалта
от лимузина скъпа —
пари, ограбени от родители добри…
Ограбен свят един, преди цвят и музика
в душата на дете да зазвучи…
Безумството на нашите дни —
правила, важащи за едни,
пари без ум — за други!…
Умря дете — цветя върху асфалта черен…
Напусна ни дете — зад граница, в родина чужда,
животът непрекършен го зове!…
Докога, родители добри,
законът за едни и беззаконие — за други
ще важи?!
Вслушвам се в себе си, диря слова
и болка непозната до сега
ме раздира и иска да излезе.
А речта се оказа ненужна и груба,
за да излекува това,
което в мен се бунтува:
любов и гняв;
величие и унижение;
страх от самотност
и желание за уединение;
надежди — стари и нови;
думи; лица; коли… Каша!
И светът наоколо е каша
от недодялани или полуразложени
парчета — хора!
Не вярваш? Или се гнусиш?
Така е.
Глупост?! Може би…
Но за да гледаш другояче,
ти трябва някъде да се опреш,
а всеки покрай теб
само себе си обгражда с грижи.
„Всеки сам за себе си!“
Уви!
Посочваш друго:
„Човека за човека е брат,
и приятел!“
А ти какъв си?
Защо говориш с лозунги?
Кажи го със дела!
Бил си такъв, но… рядко.
Е, да, защото е трудно…
А колко по-човешко е…
Ти си падал
и си ставал.
Затова те уважавам.
Само, да не се умориш да ставаш…
Всъщност, това е живота, казваш.
Добре! Върви!
Поемам твоя път,
поръсен с побелелите ти коси
и надявам се да бъда по-добър
и да стигна по-далеч от теб, нали…
За да не бъдеш беззащитен в любовта
и да не страдаш ти,
вземай, бягай, не люби!
За да хванеш многото пари,
търчи, лъжи…
А за да си вечно сит,
„дават ли ти — еж,
гонят ли те — беж!“
Но искаш ли да бъдеш ти поет,
любещ и любим човек,
поспри се, приседни до този като теб,
роза откъсни и му я поднеси
със своя грях и своите капки кръв
по нейните бодли…
Бягаш.
Не от мен.
От себе си…
От света,
който те иска друга, удобна, подобна…
Няма да оцелееш така…
Свий се — при мене —
с бодлите навън!
И не подскачай в ритъма чужд
на „своето“ време!
На пролет,
Слънцето, тревата зелена,
шепотът тих на горски поток,
ще бъдат светът
за тебе готов.
Не бягай!
Почакай…
Ще бъде нашата, неотменимата,
Пролет!
Алонзо Кехана —
Дон Кихот,
кой от вас е в мен сега?
Може би Алонзо — Кихот
се сражава
с мелниците — великани
и пада в бой с огледалата…
Бъди със мене ти до край,
щастливи Дон Кихоте!
Върви и падай,
не се предавай, Мечтателю смели,
на злата реалност
и знай,
че светът лудешки
е отреден,
за теб и за мен,
да бъде обновен!
„Живеем и пишем
тъй както умеем“.
В живота ни светъл
или сенчест, но свой
и в тъмните дни,
и в светлите нощи,
сами или с други,
ний пак сме
недоволни от другите
и от себе си дори.
Виним политици,
виним бизнесмени,
и чакаме друг вместо нас
да реши
тревожните проблеми
на нашите дни…
Поет да си —
във време с пари закърмено
наместо с ласка…
Поет да си —
додето с поглед алчен,
на твойта бедна муза
луксозни господа
банкноти й предлагат…
Поет да си!
Не всичко се купува.
Не и ти, поете.
Поет да си,
когато неразбран
дириш душата в офиси без брой
и с бой
на словото пропряваш път.
Поет да си,
когато другите живеят,
през твоето сърце
животът от грозотата се
филтрира…
Поет да си,
когато обруган,
светът прекрасен преоткриваш ти с любов,
а срещу теб —
простакът пак носа си вири…
Бъди поет
и нека да боли —
все още жив си ти!
Едно и също нощ и ден,
с човек безименен и сив до мен,
с мечти несбъднати,
с изгубени илюзии и лоша орис,
бленувам аз простори,
любима работа и хиляди неща
с приятел мой да споделя.
Уви, там където намесят се пари,
приятелството не спори…
В дискотеки, барове, хотели,
утехата подирих аз,
в компания с уиски, бизнесмени
и ах, какви жени…
Уж е весело,
а ето че отвред всеки иска те
за омлет в своята чиния…
Да, там където намесят се пари,
веселието не върви…
В отчаянието свое,
и във Вярата нетленна
потърсих аз спасение… уви.
И ето най-подир
призванието свое, наше,
чрез мисълта си аз открих:
За творчеството,
подобен на Твореца свой,
човекът е създаден —
от детето с надежда мъж да сътвори;
от грубата земя и свойте капки пот,
хляба вкусен с любов за други да омеси;
на листа празен словата свои
в стихове изстрадани да подреди
и на други с вяра да ги подари.
И всичко туй след себе си да завещае
по пътя вечен и човечен —
от себе си на другите обречен.
Маса —
отрупана със чаши полупразни.
Въздух —
на сиво-синкави талази.
Тела —
полюшващи се в полумрака,
и цигари, димящи в ръцете —
протегнати, празни…
Дори светлината
от искриците веселие
като тютюнев дим изчезва в сивината.
Самичък и самотен си оставам пак,
като сянката изгубила
светлината, що я е създала.
Самотен ли?
О, не!
Ура за самотата!
Заливче — пясъчно, златисто,
дремещо в знойна мараня,
тук-там лежащи хора
под шарени чадъри,
притихнало море…
Кратък миг на отдих
пред бъдеще промъкващо се зад гърба.
Къде е твойта свобода?!
В избора секунда всяка?!
Това е. Жив съм. Сам съм.
Грешен съм, че съм свободен!
Добре, че любовта
в миг на плен ме опрощава,
макар и само памет да остава
— за болка, за поука, за самота след нея.
Съдба….
Със жар стопли ме,
с любов дари ме —
щастлив ще бъда
и без грош дори!
Тогава, Дулцинея моя,
повярвала в рицарската чест,
от мъж обикновен
в рицар превърнала и мен,
в свят прекрасен ще живеем.
Макар че Росинант е кранта стара,
а зъл магьосник — паралия,
хората от лебеди
в гъски преобразява
и в кафези ги поставя
в света на кривите огледала.
От теб зависи изхода от там сега!
В края на работния ми ден,
за кой ли път безплоден, унизен,
като в тресавище от подозрителност,
измами, корист, алчност и пари,
почти потънал бях.
И ако не беше ти,
при която със сноп лъчи
пречиствам своята душа,
едва ли аз сега,
сили да лекувам
бих намерил.
Ето за това,
себе си на тебе подарявам —
за да продължиш
света ни болен за любов,
да лекуваш ти.
Архимед в далечните години,
формулирал е проблем:
„Дайте ми лост и опора
и ще обърна земята“.
Днес лостът сме ние,
а вярата — вяра в доброто
е наш’та опора.
Политика, власт, пари
са смисъл, същност за мнозина,
в общия стремеж
да обърнат Земята.
А Земята се върти, върти…
Нощта деня довежда,
денят с нощ се сменя
и всеки ден е озарен от светлината,
в която нощем еретиците
на клади се превръщат.
Та ето, аз вярвам не в небето —
мълчаливо, равнодушно и проклето,
не и в… измите безброй,
жертви гълтащи със вой,
а в светлината, която сърцето
и умът еретичен, буден и човешки
разпръскват в тъмнината.
Съградих.
Душата своя
в каменни темели
на Замък приказен вградих.
Хилядолетните мечти
за чест и доблест, слава, красота
на хората
в сегашното ни време на корист и измами,
вярата изгубили в Камелот,
възродих.
И те дойдоха —
Монтеки и Капулети,
Жулиета и Ромео,
Артур, Ланселот, Мерилин…
и със сърцата си човешки
каменния замък съживиха…
Съградих и обич подарих…
Ние сме във времето, уви!
Да, то е наше, изживяно,
като с пелена
или с риза усмирителна
обгръщащо ни днес.
В неговите сенки,
напоени с отминалата светлина,
утеха диря аз от поредната раздяла
с тъй желаната мечта…
За да мога, прероден отново,
светлина да дарявам и да отразявам аз.
Право в огледалото блестящо
взирам се сега —
где е ляво, где е дясно, за да разбера.
Срещу мене — образът познат
упорито защитава своя огледален свят.
С недоверие, подигравка и омраза
се заканваме един на друг така —
всеки свойта правота да доказва с чук сега…
Срещу нас — дете щастливо се усмихва в миг —
с малко огледалце Слънцето огромно
в слънчевото зайче укротява
и с ръчички светлината направлява…
В огледалото на свойто детство връщам се сега,
за да може мойта възрастна, свита във юмрук ръка,
пръсти щедри да разтвори
и с безкористната детска сила
посоките в света ни да отвори… ВОДАТА, КРЪСТЪТ И РОЗАТА
Сълзи нечакани
и кръв гореща —
вода в потира златен
за цветето уханно,
тръни в кръста впило —
на бурята да устои.
Господи,
какво желаеш Ти
в човешкото ни ежедневие?
Жажда и живот, или?…
Облаци в небето —
пухкави и лъчезарни —
мечтите ни подлъгват,
а след миг — сиви, ядни,
безутешни,
в делниците ни затрупват.
Пара ефимерна —
вода от слънчеви целувки,
в облак преродена!
Избрах —
да съм водата, жажда утолила.
Вода и слънчева целувка —
в синевата!
Ручей бистър в речно корито,
издълбано от мътна вода,
лъкатуши по своя следа —
стига до зажаднели уста.
А в тинята жабите квакат —
проклинат тази бистрота,
за тях — чужда среда.
Ручей ромоли — песен струи —
за пътя на странници много,
пътьом, с целувката чиста поели
глътка жива вода…
А жабите квакат,
удобно зарити в мътното речно корито,
без надежда за своя следа…
Отминаваща сянка от стара година,
водеща свойта нова светла половина…
Предчувствие — жива надежда —
хоризонт безкраен, от мечти забулен…
Време — бързеи с камъни остри, зъбати —
душата човешка смелост събира
от свойте мечти, солени сълзи и семе в земята
нов живот да роди…
Жар жадувана в дни бленувани —
моля се аз —
умора вярата в тебе, Годино Нова,
да не заличи…
Сега и до амина!
Нострадамус ужаси вещае,
пророци природни катаклизми пророкуват,
празник демони очакват,
хиляди души човешки в мрак се затаяват.
Възможно бъдеще за невъзможен свят,
в който нашето „сега“ се отразява…
Стълбица нетленна от слова,
изстрадани от много хора,
поетът днес създава
и с отговорността човешка
света на нея закрепява.
И у човека светъл мир настава.
От нас сега зависи —
как от минало тъмно в бъдеще ясно
животът ни ще премине!
И ще познаете истината
и истината ще ви направи свободни.
Господ някога Райска градина
за себе Си тук Сам е сътворил.
От много стихии
и от своя Дух свободен
хора красиви и горди създал.
Така е било…
Траки, славяни, българи —
сплав хилядолетна за рало и меч,
с огън победен на бранното поле,
със жарава под пепел в тъмното време,
в тебе, Родино, и днес се кълнем.
Време разделно, време пределно;
време, разпръснало свойте чеда
в път към райски градини по света,
жажда за тебе, Родино,
с пепел не може днес да покрие!
Било е, така е и така ще бъде…
Души ни се свиват…
Сълзите напират, не спират…
Зъбите скърцат от гняв…
Юмруци натежали се свиват,
сърцата бента на бунта рушат…
Време разделно!
Българийо древна,
с кръв напоена,
снага изправи —
своята чест защити!
За да те има сега
и до амина!
Изборът да си различен…
Като черната овца…
Като бялата лястовица…
Изборът да си човек различен
— и смелост, и гордост, и болка,
самота, и влюбеност,
пламък ярък и жарава под боси нозе,
кауза и саможертва…
Творец на свят различен,
Достоен за Бъдеще на деца и внуци!
Изборът в себе си да си различен…
Мога!
И го правя!
Не за власт!
Не за страст!
Различно…
искрено…
От любов
и за любов —
Формулата на живота.
И ражда се в мига бунтовен
мъжкият триумф —
блестящ, съграждащ, екстазен…
Саможертвен.
Жив съм!
Свободни бъдете!
Христос воскресе…
И умря под бомбите.
Христос воскресе…
и умря, разпнат
от алчност и злоба, отчаяние
в олтара на душите ни.
Христос воскресе…
пак, отново —
в залъка откъснат от твоята уста
за гладния до теб;
в надеждата пробляснала,
че нужен си сега;
в любовната искра,
припламнала напук на всичко
покрай теб в света.
Христос воскресе…
* * *
Мъжът на трийсет и три
е нечие пораснало дете,
сила вдъхвало със свойта крехкост
на строгия баща…
Мъжът на трийсет и три
опора е сега на своите деца
и сила, вяра и надежда
за този свят —
прекрасен и тревожен,
от мълнии
като буреносен хоризонт раздиран,
от дъга красива,
с любов прегръщан…
Мъжът на трийсет и три,
на разпятие решил се…
Светът е твой сега…
Поклон дълбок към теб и твоята ръка
със шепа пръст от родната земя!
Поклон пред твоята Душа,
за нас със стихове и свойта кръв,
извоювала Българската свобода!
Заветът твой и твоята Молитва
и днес йощ Балканът пее!
Над църковен олтар
думи вдълбани съзрях:
„Обичайте се хора“.
След потоци от кръв,
след трупове братски безброй,
сред злоба и вой в тълпите — стада
срещу различните хора,
Мъдрецът божествен
човешката същност ни бе завещал.
А те,
различните,
подобните Нему
и преди,
и сега,
смелост да любят събрали,
с изранени сърца
вдълбават в хилядолетната реалност,
своите прости вечни слова —
„Обичайте се“ —
смисъл божествен, единствен, човешки,
в иначе безсмислен свят
сред космическа пустота.
От този връх гранитен, където
страхът на боговете прикова ме,
към тебе се обръщам,
човеко тленен,
ведно със огъня за да ти дам
и силата му,
що направи ме щастлив и мен.
Помни и предавай:
Всеки миг изживявай
болка и радост!
Всеки миг не забравяй
неспокойно да търсиш!
Всеки миг давай повече
отколкото вземаш!
Всеки миг бъди нужен
Човек!
И ще бъдеш щастлив.
„Сега! Направи го!
Времето не чака, хей човече,
време е да правиш ти пари!“
И бързаме да правим бизнес,
мода, самочувствие дори…
Бързаме да правим и любов,
както правят се пари…
Времето изменчиво
пришпорва ни да живеем днес,
с днешната измама,
че всичко се купува и продава.
А животът продължава
и оглеждайки се днес,
виждам хора с многото пари
и хората богати без пари
— с изгрева на утрото прекрасно,
със залеза на небето красно,
с грижата и любовта към теб и мен,
към работата своя и към ближния дори…
Тъй проглеждайки във времето,
богатство в бедността си сбрах
и на теб го завещах:
Всеки има свое време, своя същност, свое бреме,
но във вечността, ценността единствена е любовта.
Любов, бъди във всеки ти!
За да не се забравя, че ни има — и теб, и мен,
във злобната забрава на днешния ни ден.
Хилядолетия човешки,
заповеди и каменни скрижали стрили в прах,
с пурпурни реки души измъчени отнасят —
Хората остават —
неуки, преклонени, оцелели уж в тъмата…
Хилядолетия — мигновения тъй кратки
за любов, за правда, за миг на дух свободен —
сплав една от нежност, знание и страст,
с божествена искра в Човека сътворена…
Хилядолетия и занапред човешки, помъдрели,
донесли ни Завет,
със светлина извезан във сърцата,
за познания и сила богоравна вътре у Човека,
за обич непреклонна —
в Пустота без нея тъй огромна,
за мига човешки и божествен, на духа свободен,
с любов създал Света…
Хилядолетния Завет у себе си познах…
Живях.
* * *
Огледалце, огледалце… не ми трябваш ти…
Огледалото за мен са твоите, нашите мечти —
в тях оглеждам се сега
и с радост, и тъга, и светлина,
Животът жив в стихове струи…
Любомир Тонев Пировски е магистър фармацевт, лицензиран съдебен експерт, научен сътрудник І степен. Автор на 6 стихосбирки и публикации на стихотворения в поетични сборници, както и на 64 научни публикации, от които седем патентовани изобретения отличени с един златен, два сребърни медали и Grand prix, Brussels Eureka 2001, както и девет научни монографии.
Авторски стихотворения включени в този сборник — нови или от:
1. „Магия бяла в лунна нощ… поезия и психофармакология… за любовта“, ISBN 978-954-8118-87-3, Изд. БОН, Благоевград, 2008.
2. „Ъгъл на отражение“ ISBN 954 9507 97–1, Изд. ПАН-ВТ, 2000 г.
3. „Греховното лято на един еретик“, ISBN 954 9507 77–7, Изд. ПАН-ВТ, 2000.
4. „Светлини и сенки“, Изд. „Иван Хаджихристов“, Стара Загора, 1994 г.
5. „Душата на поета“ поетичен сборник, Изд. Бон — Благоевград, 2016 г. ISBN: 978-954-395-164-2
6. „Сърцето човешко…“ в книгата „Ритъмът на живота поезия и наука за хармонията“, 2019 г. Изд. Бон Благоевград, 2016 г. ISBN: 978-954-395-164-2
7. Публикувани произведения в поетични сборници „СТЪПКИ“: ISBN 978-954-9928-31-0, №5 /2012 г. 6/2013 г. 7/2014 г, 8/ 2015 г. 9/2018 г., 10/2019 г..
8. Публикувани стихотворения в " Международный Литературый Альманах Содружество" Выпуск 26, 2017 г.
9. Публикувани стихотворения в Стихосбирка „FRESH ПОЕЗИЯ“ Европейска нощ на учените, 2017 г., ISBN: 978-954-397-040-7
10. Публикувани стихотворения в „ПЪСТЪР СВЯТ стихове и картини MUNDO DE COLORES poesias y cuadros“ ІІ колективна изложба на испански и латиноамерикански художници, София, 2019 г., ISBN: 978-619-91348-0-1
11. Публикувано стихотворение в „HOMO SCIENS“ бр. 10/2019, ISSN 1312 8884, Издание на Съюза на Учените в България по проект H2020-MSCA-NIGHT-2018-818757 K-RIO 3.
12. Публикувани стихотворения в „Душа в раковина сборник авангардна поезия“, И-во „Даскал Петър Иванов“ Стара Загора, 2019 г., ISBN: 978-954-2927-52-5
13. Публикувани 4 стихотворения и биография в „Нова Българска литература Алманах 2020 Романтика“,Из-л Фондация „Буквите“, ISSN 2367–9069
14. Публикувани и наградени стихотворения и биография в сборник „Великден по време на пандемия“ И-во „Лунна светлина 13“ София, 2021 г. ISBN: 978-619-91715-9-2; Награда, 2021 г.
15. Публикуван разказ от Любомир Пировски, „Самотни изпити“ в сборник „Моята коледа поезия, проза и картини“ И-во „Лунна светлина 13“, София, 2021 г. ISBN: 978-619-7637-05-2
Научни монографии:
1. Психофармакология на любовта, в кн. „Магия бяла в лунна нощ“, Бон, Благоевград, 2008, ISBN 978-954-8118-87-3
2. Искам-мога-трябва — холистичен модел на здравето, Бон, Благоевград, 2015, ISBN 978-954-395-126-0
3. Фитопсихофармакология на човешкото поведение, Бон, Благоевград, 2015, ISBN 978-954-395-123-9
4. Биорегулация на стареенето, Бон, Благоевград, 2015, ISBN 978-954-395-124-6; Награда от Съюз на свободните писатели в България, Национален литературен конкурс „Голямата книга на малкия град“ 2015 г.
5. Иновации и Евристика, 2016 г., Изд. Бон, ISBN: 978-954-395-165-9
6. Власт и отрови, 2017 г., Изд. Бон, ISBN: 978-954-395-166-6; Награда от Конфедерацията на българските писатели, 2017 г.
7. Ритъмът на живота поезия и наука за хармонията, 2019 г., Изд. Бон — Благоевград, 2016 г. ISBN: 978-954-395-164-2
8. Щастието психо-физиология и фармакология, 2020 г., Изд. Бон, Благоевград, ISBN: 978-954-395-230-4; Награда от Конфедерацията на българските писатели, 2021 г.
9. Изменени състояния на съзнанието — биоинформационна технология за успех, 2021 г., Изд. Бон, Благоевград, ISBN: 978-954-395-263-2