Поздрави и светли пожелания!
Веднъж влязох в един магазин за разни стоки и си купих тетрадка на квадратчета, защото нямаше други…
Седнах да пия кафе и извадих тетрадката, а тя се ококори и ми рече:
— Но аз съм тетрадка за първи клас!…
Засмях се и отговорих:
— Ами може да се каже, че и аз съм първокласник! Нещо като първокласен детски писател…
По-късно се опитах да задраскам, да премахна тази мисъл, защото ако човек е добър и умен, не бива сам да се хвали и оценява…
Дядо Марин не беше ял шоколад от година. Затова от увеличението на пенсията реши да си купи шоколадови бонбони…
В магазина дълго се чуди коя кутия да избере… Но сякаш невидима ръка го насочи — на една от тях очите му забелязаха таен знак, чертичка или петно. Старецът прочете: „Шоколадова радост“… Дядо Марин беше прост човек и не знаеше, че тази кутия бе предназначена от Съдбата за детето на Маги — негова съседка, живееща срещу магазина…
Когато излезе, старецът дочу силен детски плач, който идваше от прозореца на Маги. За тази жена се носеха слухове, че правела разни магии. Дядо Марин не вярваше в магии. Но веднъж мъжът на Маги го бе поканил у тях на вечеря и тази вечер се превърна в празник за душата на самотния старец…
Дядото позвъни на вратата. Показа се Маги, доста разстроена.
— Добър ден, съседке! Защо плаче детенцето ти?
— Ох, и аз не знам, дядо Марине… С нищо не мога да я успокоя…
— Ето, тука съм купил шоколадови бонбони — за тебе, за Калинчето… Имам повод и…
— Какъв повод? — изгледа го Маги със съмнение.
— Ами… чух, че днеска било Ден на Радостта… Трябвало да зарадваш някой близък, най-добре дете, че… децата имат най-голяма нужда от радост… Аз нали нямам близки, нито деца, та затуй…
Старецът пъхна кутията в ръцете на Маги.
— Благодаря, дядо Марине! Но… не може цялата кутия…
— Хайде, тичай при детето! Само да не му ги дадеш наведнъж!…
Маги отново благодари, прибра се, бързо отвори кутията и каза на плачещото дете:
— Хайде, Калинче, душичке сладка! Вземи си бонбонче!… Един от тези бонбони е вълшебен и носи радост… Хайде, избирай!…
Детенцето притихна. Позачуди се малко и си избра бонбон. Докато го смучеше, попита:
— Кой… дал… бони?…
— Един вълшебник, миличко! Един добър стар вълшебник…
Малката Калина се засмя и гушна майка си…
А дядо Марин се върна вкъщи доволен, хапна и легна да си почине… Унесе се и засънува радостен сън…
Интернетът често спорел с приказните книги:
— Вие, скъпи ми книжки, не струвате пред мен! Аз съм нов, модерен, а вие — стари, дрипави…
— Не се надувай чак толкова! Ние от векове сме будили човешките души, умове…
— Но аз съм доста по-интересен от вас! Умея по-добре да забавлявам възрастните, децата. А и да ги заблуждавам…
Будно дете попитало баба си:
— Бабо, защо съвременните хора твърде рядко създават сладкодумни приказки?
Бабата помислила и отговорила:
— Ами защото нямат време за това. Модерните хора са премного заети — с работа, с тоалети, с кроежи, с грабежи, с броене на пари, с пиене на кафета, с бърборене, с телевизия, с Интернет и т.н.[1]
По време на Проклетата епидемия било създадено забележително изобретение — вълшебен колан с четири перки, наречен Перкоколан (или Перколан).
Идеята за това хрумнала на чудноумно българско дете, което живеело в САЩ…
Перкоколанът се поставял на кръста. Перките му, разположени вертикално, били дълги около метър. Можели да се спускат хоризонтално и да осигуряват на хората социална дистанция. При задействане те започвали да се въртят и така предпазвали от нежелани контакти…
Имало и специален модел „Перколан“, който позволявал на хората да прелитат от едно място на друго като вертолетчета…
По-късно перките били заместени от невидими лъчи…
Една стара и дълга приказка казала на една съвременна и кратка приказка:
— Ех, ако знаеш как ти завиждам!…
— А защо?…
— Защото си кратка! Днешните хора нямат време и търпение за четене на дълги приказки! Освен това късите и умни текстове по-лесно се запомнят…
Живеел самотно и скромно един много добър човек. Нямал си нито жена, нито деца…
След като починал, след като починали приятелите и познатите му, нямало кой да си спомня за него. Помнели го само птиците, които хранел и с които си говорел, а също и дърветата, които посадил…
Някога имало малко на брой умни и много повече глупави приказки.
Веднъж един мъдър цар наредил да се проведе състезание между приказките и разказвачите им. Глупавите приказки се провалили, не се харесали на публиката. Сладкодумните и умни приказки спечелили одобрението на повечето слушатели…
Постепенно глупавите приказки се забравяли, а умните се запомняли и останали във Времето…
По-добре е да кажете две благоумни приказки или думи, отколкото десет глупави и безсмислени…
В училищния двор на малък град едно дете толкова силно ритнало топката, че тя полетяла надалеч и паднала на улица „Кална“.
Топката дълго се търкаляла-каляла-каляла…
После се спряла пред Чистото дете. То й казало:
— Здравей, Топчице-опчице! Ей сега ще те измия с вода-да-да!…
Чистото дете я измило-мило-мило. И то се почувствало по-чисто…
Изведнъж топката проговорила:
— Детенце, може ли да ми изпълниш едно желание?
— Добре, ще се опитам…
— Искам да ме върнеш в училището, където бях, за да радвам отново децата там!…
— Ще те върна, Топчице-опчице! — отговорило Чистото дете и радостно се запътило към училището…
Някога имало велика, силна държава. Но след векове тя се разболяла и отслабнала…
Хората започнали да бягат в чужди страни, а останалите се молели:
— Държаво, оправи се! Държаво, оправи се!…
Но нямало оправия. Постепенно хората преставали да създават семейства, да раждат деца. Държавата бавно умирала…
Накрая останали само депутатите и министрите. Те се зарадвали, че вече нямат народ, който да им създава грижи, проблеми, главоболия, че вече никой не може да оспорва властта им и че са последните владетели на държавата…
Тук тази приказка би трябвало да завърши, защото нямало кой да я допише…
Живеел незнайно кога един цар. Той се разболял от тежка и заразна болест. Заразили се неговите подчинени, а после и техните подчинени… Страшната зараза обхванала почти половината царство…
Като разбрал това, царят наредил да повикат всички известни лекари… Но никакви лечения и лекарства не помагали…
Дошъл неизвестен, скромен и умен лечител, който казал на царя:
— Вашата болест се нарича Лакомия! За да се излекувате, трябва да освободите от власт всичките си подчинени, да раздадете богатствата си на народа, да се откажете от трона и да заживеете смирено, скромно, природно… Но тази болест е почти неизлечима…
Царят се разгневил. После се размислил, съвсем се отчаял, рухнал и умрял…
Имало две странни съседни села — Откаченово и Перково. Когато гражданите от тези села се виждали, доста спорели и се хвалели:
— Нашето село е с 5 км. по-близо до морето!
— А нашето е по-високо и по-близо до небето!…
— Ние сме по-нахални и крадливи!…
— А ние сме по-безсрамни и лъжливи!…
— В нашето село има повече лисици!…
— А в нашето има повече мушици!…
— Селото ни е с по-дебел кмет!
— А пък ние имаме по-хубава смет!…
И до днес тези села неуморно спорят и се борят…
Непознат човек попаднал в непознато село. Непознатите го заразпитвали:
— Ти да не си от Борово?
— Не, не съм от Бърборово…
— А да не би да си от Бяла?
— Не съм от Ала-бала…
— Ти май си от Лясковец!
— Не, не съм от Блясковец!…
— Да не си от Бургас?
— Не, не съм от газ…
— Да не живееш във Варна?
— Не живея в пивоварна…
— А да не идеш от Карнобат?
— Не идвам от харно, брат…
— Да не си от Кошарите?
— Не, не съм от клошарите…
— А да не се завръщаш от Русия?
— Не, не се завръщам от просия…
— Абе ти да не си внук на баба Блага?
— Не, не съм внук на Баба Яга…
И така бърборили цял ден, защото си нямали друга работа…
Един особен човек много обичал да пита за часа…
Веднъж се озовал в особен град. Там хората му отговаряли по особен начин…
— Извинете, колко Ви е часът?
— Дванайсет и десет без четири…
После питал и други срещнати:
— Ще ми кажете ли колко е часът?
— Два без десет… плюс пет…
— Знаете ли колко е часът?
— Три и… колкото си искате…
— Господине, колко Ви е часът?
— Ами… пет… наполовина…
— Колко е часът, момичета?
— След час и половина ще е десет… без проблеми…
— Колко ли ще е станал часът?
— След осем минути ще е седем без десет…
— Деца, може ли да ми кажете колко е часът!
— Ами… осем без седем по две… А часовете ни са по две по двайсет минути. Плюс-минус пет-десет секунди по десет или двайсет…
Живеели двама братя — Петър и Павел. Те имали сестра — Мария — от първия брак на баща си. Техните родители били много богати.
Братята раснали и добрували, станали мъже.
Но ето че ги сполетяла трагедия. Родителите им починали от коварна болест…
Дошло време за подялба на богатото наследство. Братята заспорили:
— Виж! — рекъл по-големият брат Петър. — Ако не беше сестра ни Мария, всичко щеше да остане само за нас, двамата!…
— Да, но тя има право на дял! — отговорил Павел. — Пък и дали ще разделим десет милиона на две или на три части, няма голямо значение…
— Как да няма? — облещил се Петър. — Едно е да имаме по пет милиона, друго е да имаме по три милиона и триста хиляди…
Малкият брат помислил и казал:
— А я си представи, че наследството беше пет или два-три милиона! Да сме благодарни и на това!…
Петър присвил очи и рекъл:
— Слушай! А ти си представи, че наследството беше един милиард!… Тогава навярно нямаше да споря, щях да съм доволен и на една трета…
Павел помълчал, замислил се и погледнал спокойно към брат си:
— Трябва да сме доволни, че имаме достатъчно, за да живеем добре! Щом управляваме разумно и задружно богатството си, можем да го удвоим, да го утроим…
— Но не знаем дали сестрата Мария няма да прахоса дела си! — намръщил се Петър.
— Не знаем… Но хайде да помислим! Да се поставим на мястото на сестра ни! Нали и тя е човек?… Нека да сме благодарни, че сме живи и здрави! Нека да имаме живи, здрави, хубави, щастливи съпруги, деца, внуци!… Да се разбираме, да се обичаме и уважаваме, да добруваме! Това не е ли по-важно, по-ценно от парите?…
Петър замълчал… А на следващия ден се съгласил с по-малкия си брат…
В дома на едно дете се появила незнайно как Вълшебна печка, която изпълнявала разни желания.
Веднъж детето казало:
— Печи, печи, печице! Опечи ми сладкиш от радост!…
След малко чудният сладкиш бил готов. Детето хапнало от него и заблестяло радостно…
Няколко дни по-късно то занареждало:
— Печи, печи, печице! Опечи ми баница с мечти!…
Печката опекла чудесна баница. Детето опитало от нея и пред очите му грейнали прекрасни мечти…
Но ето че на детето хрумнало странно желание. То се обърнало към Вълшебната печка и помолило:
— Печи, печи, печице! Опечи главите на глупавите и на злите, за да станат умни и добри!…
Печката дълго пекла, пекла, после изпушила и гръмнала. Повредила се и никой не можел да я поправи…
В час по математика Остроумното дете казало на учителката:
— Госпожо, две и две невинаги е четири, едно плюс едно невинаги е две…
— Защо мислиш така? — попитала учителката.
— Ами ако съберем две капки и още две капки, няма да получим четири, а една по-голяма капка… Ако съберем една яма и още една, ще се получи една по-голяма яма…
Друг път Остроумното дете се обърнало към учителката по математика:
— Госпожо, измислих една сложна задача!…
— Добре, кажи я!…
— Колко прапрабаби и прапрадядовци са имали нашите прабаби и прадядовци?…
Помислете си добре, деца любими!
И отговорете с подходящи ………………………
Ако може, отгатнете —
кога ще стихнат ………………………
Каза ми една лисица:
„Пий вода и яж ………………………“
Вчера рече Мима,
че е ………………………
Зад един завой
някой викна: ………………………
Любопитни са децата —
колко ли тежи ………………………
Вятър духа ли срещу ми,
си измислям разни ………………………
По-високо е дръвчето
и по-близо до ………………………
Пътят е почти непроходим!
Трябва да го ………………………
Той уверено върви,
щом е с повече ………………………
Те добре са се скрили
и видели ………………………
Забрави баба как
се прави ………………………
Добре в съда седи
и делото ………………………
Хайде, хайде, яж, Марине —
че обядът ще ………………………
С тъпаци щом се състезаваш,
по-умен или глупав ………………………
Защо са му на Тоти
толкова ………………………
След тази гадна мръсотия
добре ще е да се ………………………
Драска с нокти котаракът.
Пита: „Здрав ли е ………………………“
Хора, почакайте без притеснение!
Влакът е само с час ………………………
Кои ли дърпат конците? —
Които държат ………………………
Деца, дано успеете
чудесно да ………………………
Усмихва се душата,
щом чувства ………………………
Дори и с милиарди да блестите,
не можете да купите ………………………
Тя весело си пее: „Тра-ла-ла“.
И се оглежда в три ………………………
Вчера мама рече:
„Да ти купя ли ………………………“
Той си отвори очите
и видя ………………………
— Ех, къде ми е вината?
— Тя е може би в ………………………
Нима ще се смалим,
когато се ………………………
Може ли да помълчите! —
Да усетите ………………………
Разни супи готвя. Хоп!
Вчера — леща. Днеска — ………………………
Твърде много се вбесили
и останали без ………………………
Дори и да си дългокос,
не е добре да бъдеш ………………………
Много не се напрягайте!
По-внимателно ………………………
Доста се тревожи Ина:
„Как ли в трети клас ще ………………………“
Понякога се чуди Мариана:
„Ах, колко риби има в ………………………“
Замислена е много Рада —
да изяде ли ………………………
Кой ни наказа
с тази ………………………
Нали не се боите
на тъмно да ………………………
За училище Асен
беше ………………………
„Умея — каза Аня —
чудесно да се ………………………“
Радва се Зорничка
на една ………………………
Мъчи се, нали, Умът
да намери верен ………………………
Веднъж похвали се Васил,
че се е борил с ………………………
Засмя се и извика Катерина:
— Реших задачата ………………………
„Дали ще ми се насладят?“ —
се питаше ………………………
Внимателна е Любомира.
С приятелите се ………………………
Похвали се Златка,
че е виждала ………………………
Чели сте като че ли
как улавят се ………………………
Понякога се чуди Мая
дали ще стигне до ………………………
Деца, поета уважете
и книжката му си ………………………
Дали вълкът, хиената
си спазват ………………………
Срещали ли сте, деца,
вируса на ………………………
Хвали се Людмила,
че се е ………………………
Опитала Елица
да улови ………………………
„Какви дела ти предстоят?“ —
ме пита честичко ………………………
— Какво си решила, Венето?
— Ще правя ремонт на ………………………
Каза ми с намигване Ахмед:
„Ако имаш десет, дай ми ………………………“
За чудна печка си мечтае Сия —
сама да готви супа и ………………………
Ако махнем „н“ от „знаем“,
може да получим ………………………
След „сто“ плюс „и“
какво ли ………………………
Щом запее песен Ася,
кученцето й ………………………
Дете, недей забравя пак,
че пред вратата има ………………………
Щом доста се надуваш,
едва ли много ………………………
Доста шава, вдига врява,
но проблеми не ………………………
Днес е ден на Добротата.
Утре — ден на ………………………
Обявих война
на една ………………………
Мъчно се работи
с ноти и с ………………………
Нещо хубаво си избери!
Ако може, да е без ………………………
Иска кака Сийка
да й дам ………………………
Дони сълзички зарони. —
Плаши се той от ………………………
Копал канал. Копал и пял.
Успал се малко, но ………………………
Ще бъдеш ти добре дошъл,
ако си с повече ………………………
Проветрете умовете
и задачата ………………………
Знаете ли — „древността“
се римува с ………………………
Щом си решил да се справиш,
хайде, недей да се ………………………
Синее морето.
Светлее ………………………
Моля ви се, хора, проумейте!
Много и напразно не ………………………
Стоянка пита Христомир защо
не знае колко прави пет по ………………………
Как ли Николинка
да намери ………………………
Дядо Костадин е умен, мил.
Доста жилища е ………………………
Това не ти харесва май, нали?
Е, нещо по-добро си ………………………
Пред компютъра се завря
и мозъкът му ………………………
Спомен за да имаме,
може да се ………………………
Представих си за миг,
че съм ………………………
Обича той да гледа
нещата на ………………………
Мисли как да продължи
своите ………………………
Сънувал съм, че Ана
ме гледа от ………………………
Много хора, племена
са посели ………………………
Всички — и омразни, и обични —
сме подобни и ………………………
Умът невидимо блести
и води ни към ………………………
Деца, мислете и отговорете —
дали се уморяват ………………………
Поискаха децата
да видят ………………………
Дали умът ти сече,
или пък ………………………
Чудесно мисли Дими
и отговаря с ………………………
Защо е нужно, разбери,
да бъдем умни и ………………………
В Добромислия растете!
Будни, радостни ………………………